Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж (Иоан 1:45-46).
Не трябва ли днес да се попитаме защо Църквата е отредила да празнува този празник на богословието, този най-собствено бого-словски празник – Тържеството на Православието (исторически – победата му над всички ереси във Византия през 842 г.) тъкмо в неделята след първата седмица на Великия пост – в периода тоест, когато християните най-интензивно се каят?
Не е ли така, защото, колкото и през столетията богословието да се е разраствало като наука за Божественото и да е изпълвало стотици и стотици томове, в самия си извор то все пак никога не е едно чисто умствено построение, достижение на чистия ум, а е – свидетелство. При това свидетелство в резултат на преобръщането на ума, буквално – на покайването на ума. Защото на гръцки, езикът на Новия Завет, думата за покаяние е μετάνοια, което тъкмо буквално означава: пре-обръщане, покайване на ума. Което пък „преобръщане“ („покаяние“) на ума е естествено следствие от срещата с Бога, от откриването, с което не ние Го откриваме, а Той, Той ни се открива и от силата на това откриване „загорява в нас сърцето ни“ (срв. Лука 24:32).
Богословието, и в това е спецификата му, се ражда задължително в резултат на събитие – в резултат на събитието на срещата с Бога. Ражда се, нека го кажем и така, по пътя към Емаус, когато всеки от нас – както онези ученици на Господа след Разпятието и погребението Му – вървейки с натежало от житейското униние и житейската напразност сърце, Го усеща и изведнъж се сепва: „не гори ли в нас сърцето ни“. И ето – тогава, от това възпламване на сърцето ни, в нас се отварят и очите ни и ние „Го познаваме“ (срв. Лука 24:31). Това е началото на богословието, това е богословието в неговото начало: възгарянето на сърцето, което отваря (пре-обръща) ума и той „Го познава“. А като Го познава, става способен да Му каже и словата – словата, които сърцето избликва за Него, словата на познаването Му от ума в сърцето. Бого-словата, с които умът за-бого-словства.
Те винаги са в извора си, в началото си не слова на обективно описание, а лични слова – слова на изповядване, на изповед. Слова, започващи не с „Той е…“, а с „Ти си…“.
Да, богословието в своето начало е изповядване на „Ти“, не слово за Бога, а на Бога казвано, изповядвано слово. То е от проглеждането на ума в сърцето, от проглеждането на ума за сърцето, което гори от Него по пътя към персоналния си Емаус, към персоналната си Кесария Филипова, когато Христос го пита, както е попитал тогава учениците: „А вие за кого ме мислите?“ и те Му отвърнали чрез Петър – сърцето на дванадесетте: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (виж Мат. 16:14-16). Или, както чуваме в днешното евангелско четиво да изповядва Натанаил от Кана Галилейска, „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев“ (Иоан 1:49).
И тъй, бого-словието е в своя извор говорене (слòвене) на сърцето пред Господа, говорене (слòвене) на ума от сърцето, на което Той се открива. Ето защо в своя извор то е изповедание – изповядване на „Ти си“, което чак в резултат от това изповядване на „Ти си“ и след това изповядване се преобразува (за да засвидетелства на съ-изповядващите с него сърца на Църквата) в „Той е“ – във „вярваме, че Той е…“ (че Той е Бог, че Той е Бог Син, че е Бог и човек, че е напълно Бог и напълно човек, че е неразделно и неслято и Бог, и човек, че е Един от Единосъщната Троица, Която е Светлина и Светлини, Живот и Животи, и всички, всички други догматически формулировки на богословието).
Но ето защо поканата в богословието, в право-славното богословие, едва след отзоваването на която може да се влезе в богословието и в право-славието, е тази, която чухме в днешното евангелие да отправя Филип към Натанаил в отговор на все още необрязания му и чисто по човешки съмняващ се ум: „от Назарет може ли да излезе нещо добро“. Дойди – казва му той – „дойди и виж“ (Иоан 1:46). Дойди и виж, за да загори в теб сърцето ти и умът ти, като Го познае от сърцето ти да за-бого-словства.
Защото, нека вече го кажем открито – умът е в нас този, който може да греши, сърцето обаче – не. Не може да сгреши сърцето, на което Христос се открива в срещата си с него; което като е дошло и като Го е видяло, отваря (пре-обръща) ума, за да познае той: „Рави! Ти си Син Божий…“.
Колкото и да прозвучи нетрадиционно, следователно, ще се осмеля да кажа, че най-дълбокият критерий заправо-славност на богословието е умът да изказва и формулира свидетелствата на сърцето; да не се увлича от свои, отделни (доктринални) пътища, от свое-умие, а да слуша сърцето и да улавя „глаголите“ му. А пък, за да ги слуша и да ги улавя, да държи сърцето открито, да не затваря входовете и изходите му, да не ги „бронира“ с доктрини, с идеологии. Да осигури безпрепятственост на един път на ума към сърцето (път на смирението, за който ни учат всички православни отци-аскети, непреставащи през вековете да ни наставят: „слез с ума в сърцето си“ или, което е същото – смири ума си, научи го да внимава онзи орган в нас, който по природата си е най-резонантен, най-беззащитен, най-искрен, защото реагира само на онова, което му се открива, и ти ще бъдеш право-славен богослов).
Ще кажа пак: мисля, че ако умът може да бъде право-славен и не-право-славен, то сърцето е по дефиниция право-славно. Но поради това, ако с ума си, благодарение на ума си ние, християните, се разделяме (и сме се разделили) на право-славни и не-право-славни и пребиваваме в това разделение от векове и до днес, то със сърцето си, в сърцето си (ако имаме сетиво да го чуем) ние и до днес си оставаме единени, пребиваваме в единство и до днес.
Често особено ревнивите за православната вяра (или зилотстващите в нея) се питат днес: стените, които ни разделят – нас, православните, от неправославните – колко са високи? Започвайки от нас, от земята, която обитаваме и на която сме се разделили, стигат ли те до небето, та да не позволят да се съединим и там около Господа Спасителя? Едни казват: не, те не могат да стигат чак толкова високо, защото са човешко, земно дело. Други пък твърдят: стигат дори до самото небе, защото нали тези, които не право-славят, не славят Онзи, Единствен, Който е в това небе. Аз бих казал: колкото и високо да стигат тези стени помежду ни, те обаче не тръгват от толкова дълбоко, за да не ни оставят място за единство. Защото, да – те започват от умовете ни, които, уви, често и дори обичайно са глухи за сърцата ни. Но под умовете ни, сърцата ни – тези най-открити както за болката, така и за радостта „органи“, са по определение отворени за Светлината, „която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). А тя е една за всички и на всички въздейства по един и същи начин.
И за да аргументирам още това, което сега казвам, ще си послужа с едно друго свидетелство от Евангелието. Преди няколко седмици слушахме в църква онзи епизод от Глава 17 от Евангелието според св. Лука, в който десетима прокажени срещат Христа и като се спират отдалеч (привикнали от ужасната си съдба да не смеят дори да се доближат до света на здравите), извикват към Него: „Иисусе, Наставниче, помилуй ни“ (Лука 17:12-13). Спомняме си, че Христос с една само дума очиства и десетимата. Спомняме си също (защото с това най-често биваме поучавани в този епизод), че един-единствен от изцелените се връща, пада в нозете Иисусови и Му благодари. „И той беше самарянин“ – специално отбелязва евангелистът (Лука 17:16). Именно по повод на тази последна бележка ще обърна сега внимание на нещо по-различно от това, на което проповядващите обикновено се спират. Самаряните, ще припомня, са били еретиците в старозаветната епоха, били са онези, които не-право са славели Бога. Славели са Го не в Йерусалим, в Храма, а при Якововия кладенец, били са тоест старозаветните не-право-славни (което впрочем и Христос не отрича, виж Иоан 4:22). Но ако това е така, не бива ли да се запитаме тогава защо Христос, Който разбира се знае всичко у всички, преди да извърши чудото си не отделя от десетимата този „еретик“? Защо не е казал логичното, ако се замислим: нека първо онзи от вас, не-право-славещ Моят Отец небесен, да се отдели настрана, защото него не трябва да излекувам? Дали защото за Христос право-славието и не-право-славието нямат значение? Но нали ако за Него – за Сина Божи и Бога – те нямат значение, те и въобще за никого няма да имат значение. А нима можем да се осмелим да утвърдим това? Тук значи има нещо друго и то пак идва от предварителното божествено знание на Христос за всичко у всички. То обаче е – смея да заявя – знанието Му, че във вопъла на сърцето пред Бога, ако той се изтръгне, няма не-право-славност, няма не-право-славно; че вопълът на сърцето към Бога е право-славен по дефиниция. Както впрочем е по дефиниция право-славен и възторгът на сърцето пред Бога – възкликът на онзи фарисей, който, слушайки думите на Господа на трапезата, на която седи с Него, внезапно издига глас: „блажен е, който ще яде хляб в царството Божие“ (Лука 14:15). Възторгът и вопълът на сърцето. Този вопъл и този възторг са всякога право-славни. Възторгът и вопълът на сърцето у всички са право-славни. Защото и възторгът и вопълът на сърцето са слова на изповядване, неопосредствани все още (или вече неопосредствани) от ума и умстването – първични Бого-слова са, автентично бого-словие са.
Ето, казвам, къде свършват стените между нас, ето къде тях вече ги няма. Там където, бидейки разделени от векове от преобразуваните от ума свидетелства на сърцето за Бога: „Той е…“, ние продължаваме да пазим свидетелството на сърцето си за Него – „Ти си…“. Където, кретащи по пътя на житейската си проказа, ние, неочаквано срещнали Го, Го Бого-призоваваме, Бого-словим Го: „Помилуй ни“. Или пък, озовали се на трапезата с Него и слушайки словата Му, възкликваме: „Блажен е, който яде хляб в царството Божие“. Тук, тук свършват стените между нас и тук всички – съзнават ли го или не – са право-славни – бого-словстват безукоризнено. Но ето по каква причина също (толкова смутително за някои неумерени ревнители) Бог продължава през всички векове да върши чудеса сред всички, и сред православните, и сред неправославните и ние не можем и не бива да отречем това. Върши ги, казвам аз, защото в моментите, когато ги върши, отвръща на право-славното бого-словие на сърцата им, които не могат – вече, в момента, в който са се срутили – да продължат да бъдат „неправомислени“. Ето защо не им казва: вие сте самаряни, не-право-славно богословстващи – отделете се настрана от останалите.
Не бива да бъда разбиран криво: аз въобще не казвам, че богословието, чието тържество над неправомислията честваме днес, е нещо без значение. Напротив, то е изключително важно, защото не-право-славните, не-право-славещите Бога слова наистина не са слова към Бога и за Бога и, значи, са празни и безсилни слова. Аз обаче казвам, че има един източник, който, ако умът намери, за да изговори словата си, те не могат да се окажат не-право-славещи Бога, не-право-славни слова за Бога. И този източник е сърцето, на което Бог хлопа винаги, на което се явява в най-съкровените му моменти, тъй че изтръгва от него слово на вопъл или слово на възторг и изповедание и това слово, вече, дори да е най-краткото и най-простото, с това самото, че идва оттам е Тържество на Православието. Тържество на Православието, за което няма география, няма етнически произход, няма културна традиция, няма Запад и Изток.
Та ето: това Тържество на Православието, това тържество на бого-словието нека без гордост и самооблащение, но с радост за откритостта и достъпността му за всички, да честваме днес и помежду си.
