Московската патриаршия и патриарх Кирил се провалиха на теста за майчинство. Тестът за майчинство е тестът на библейския цар Соломон. Две жени се карали заради едно дете. Всяка казвала, че е неин син, а Соломон спокойно предложил: нека честно да го поделим! Разсечете го на две и всяка да вземе по една половинка. Едната от жените радостно извикала: „Правилно, така и трябва“, а другата казала: „Не, не, нека тя го вземе, само малкият да остане цял“. Така се разбрало коя е истинската майка.
Патриарх Кирил можеше да каже: „Върви, дете, но остани цяло и невредимо!“. Но той предложи да разкъсат Украйна, да разсекат украинското православие, да доведе до краен предел всички страсти. Това не е майчинско, нито бащинско.
Впрочем, от моя гледна точка всички тези игри на дъщери и майки заради пари са много неубедителни. Единствено в пропагандата за пред външните църковните ритори и техните началници използват ласкавата семейна риторика. Помежду си предпочитат армейската. Заповед за послушание, всички крачим в строй и т. н.
Моята „майка-църква“ и пръста не си е мръднала, за да ме доведе при себе си. Аз сам търсих книги и събеседници, задавах нужните въпроси и търсих отговорите, а накрая сложих своята университетска диплома пред вратите на патриаршията и попитах: „Мога ли да бъда с нещо полезен?“. Не обезпокоих нито един свещеник, катехизатор, а още по-малко равноапостолен епископ в своето търсене на вярата. А и те не се тревожеха за мен. Не се познавахме – затова ми беше толкова лесно да се влюбя в дивната формула на Алексей Хомяков: „Църквата е организъм на любовта“.
След това, година след година, уверено и авторитетно ми обясняваха, че тези, които със своята кръвотечаща съвестна мисъл ме доведоха до вярата (Хомяков, Достоевски, митр. Антоний, о. Александър Шмеман, Честъртън…) са еретици и модернисти.
След това срещнах добри и грижовни свещеници. Но това бяха техни лични таланти, които те съхраняваха в себе си независимо и дори въпреки църковната система. В училище има учители, които наистина обичат децата. Но това е рядкост и никой не нарича заради тях училището „организъм на любовта“ и „образ на рая на земята“. И изобщо, с колкото по-пищни слова описва себе си някоя корпорация, толкова по-болезнено е внимателното вглеждане в нейния живот и вътрешно състояние. А в самовъзхвалите църквата е, разбира се, шампион!
Ето, сега и Украйна слуша от турския юг и московския север: „Ти си моя дъщеричка, а аз – твоя майчица!“.
Исторически и едното, и другото са неправда.
Константинополската патриаршия много по-късно от кръщението на киевчани започнала да „нормализира“ техния църковен живот и да им праща своите митрополити.
Но и Москва по никакъв начин не може да бъде майка на Киев, който е няколко века по-възрастен от нея. Тук московските ритори лукаво подменят две понятия: „църква-майка“ и „църква-кириарх“ („господстваща църква“). Такава църква, управляваща, Москва става за Киев едва от 1686 г.
Но и фанариотските пропагандатори не са по-добри. Вие ли сте майка на Украйна? Хубава майка, която е продала дъщеря си за 300 златни монети и 200 самура! От друга страна, как се нарича това „татенце“, дето купува момичета за самури и злато? При това против тяхното желание…
Така че по-добре да оставим сантиментите настрана. Но ако продължат да злоупотребяват с тази риторика, ще трябва да кажем, че днес именно Москва се държи като глупава майка. Има жени, опиянени от своята майчина власт. Трудно им е да осъзнаят, че „детето“ вече го няма, а има един възрастен човек. И ако искаш да го запазиш – трябва да го пуснеш, за да може той сам да се справи със своите проблеми и по този начин да поумнее и да възобнови диалога с майката.
А самата московска пропаганда не се ограничава в семейната сантименталност, а преминава към езика на реал-политиката, предлагайки на телевизионните зрители вълнуващата картина на борбата на Кремъл и Държавния департамент за Киев с използване на бойни магове в патриаршески сан…
Християните обаче нямаме картини, а икони. Ето такива, например:
„Двама старци живели заедно и никога не се карали. Единият казал на другия: нека направим някаква разпра, като другите хора. А този отговорил: не зная как стават разприте. Първият казал: ами ето, слагам една тухла в средата и казвам: тя е моя, а ти казваш: не, тя е моя. Това ще е началото. Така и направили. Казал единият от двамата: моя е. Другият: не, моя е. Първият отвърнал: да, да, твоя я, вземи я. И си тръгнали, без да могат да се скарат помежду си“ (от Древния патерик, М. 1899, с. 326).
Хората ни гледат и се опитват да разберат: кой тук е ученикът на Христос? В техните очи доверие губи най-неотстъпчивият, този, който говори на езика на властта и ненавистта.
Показателни са цитатите от главата на дипломатическия отдел на Московска патриаршия митр. Иларион:
„Аз мисля, че нашият отдел съвсем справедливо може да се оприличи на армия или в краен случай на много важно военно подразделение, което пази свещените граници на нашата църква. Армията е винаги необходима за безопасността на държавата, включително и в мирно време. Но ако мирното време за армията е време за тренировки, то по време на война военнослужещите трябва да бъдат готови, ако се наложи, да отдадат живота си за своята родина“.
„Тези десет години като цяло бяха мирно и благоприятно време, но през последните месеци срещу нашата църква се разгърнаха военни действия. Ние се намираме в състояние на война, но тази война не започнахме ние. Нашата война е отбранителна, а ние ще я водим до победния край. Никакви трудности, никакви заплахи няма да ни сломят и разколебаят, защото ние знаем, че изпълняваме свещеното дело за защита на границите на нашата св. църква...“.
„Нашата църква преминава през сложен период от своето битие: против нашата църква е обявена война. Не я започнахме ние, тази война за нас е отбранителна. Ние искаме да защитим свещените канонични граници на нашата св. църква, да защитим многомилионното украинско паство от тези гонения, на които сега се подлага то от страна на украинските власти, а също да защитим нашата църква от нападките от страна на Константинополската патриаршия. Ние взехме единствено възможното решение: да разкъсаме евхаристийното общение с тази патриаршия, която застана на страната на разкола“.
Всъщност „свещените граници на нашата църква“ се охраняват от догматичните ороси на вселенските събори, а не от сътрудниците на Отдела за външно-църковни връзки и не от армията. Това означава в собствен смисъл „орос“ – граница, о-предел-ение.
Но най-важното е, че войната, която възнамерява да води митр. Иларион, е едностранна. Константинопол не я е обявил. Възможно е речите на Фенер да са лицемерни. Но както и преди те са медоточиви, в тях се говори все повече за любов и икономѝя, за прошка и помирение. Патр. Кирил беше този, който едностранно престана да поменава патр. Вартоломей (и, естествено, главата на новата Православна църква в Украйна митр. Епифаний). Но и Вартоломей, и Епифаний на съответните места на Литургията, които са предназначени да демонстрират взаимната връзка на поместните църкви, си поменават Московския патр. Кирил.
Войнственият характер на московските речи е особено фалшив, ако си зададем въпроса: и заради какво е войната?
Страните се конфронтираха по един единствен въпрос: кой, как и на кого може да ПРОСТИ.
Не за първи път в църковната история възниква такъв спор. Разколите на монтанистите, новацианите (катарите) и донатистите през 3-5 век са възникнали именно на тази почва. Ригористите смятали, че след като Църквата нарича себе си „общество на светците“, то всички паднали в смъртни грехове след кръщението си трябва да бъдат изхвърлени от нея и в никакъв случай да не бъдат приемани обратно. Църквата не може да прощава на тежките грешници; ако им прости и ги приеме обратно, то самата тя става нечиста, престава да бъде свята. Новацианите не приемали в своето общество тежки грешници, а отпадналите от Православната църква приемали само с ново кръщение.
„В примера на Тертулиан най-добре се вижда характерът на монтанизма като движение на ригористи, които не можели да понасят историческата Църква. В тях намерила израз тъгата по първоначалната чистота, по напрегнатия живот на първите християни. Не можем да отречем, че равнището на християнския живот е започнало да спада през онези години. Но въпреки това победата на Църквата над монтанизма е в исторически план една от най-големите ѝ победи. Тя е била удържана в момента, когато пред Църквата е стоял съдбоносният въпрос: да остане ли тя шепа „съвършени“, да се огради ли от всичко, неспособно да понесе това съвършенство, или, без да променя нищо в своя идеал, да приеме при себе си „масата“, поемайки по пътя на нейното бавно възпитание? Да останеш извън света, извън историята или да я приемеш като свое поле за тежък и продължителен труд?... Още един път „реализмът“ възтържествувал над „ригоризма“, защото, както пише В. В. Болотов, „трябвало е да се обръща внимание не само на миналото, но и на бъдещето… Падналите били навсякъде. Да ги лишиш завинаги от общение с Църквата е означавало да намалиш твърде много броя на християните, да ограничиш външната мисия на Църквата и вместо добро да направиш зло“ (Шмеман, А. Историческият път на православието).
„Безчовечността на новацианите“ – така съвсем справедливо говори за ригористите преп. Теодор Студит. Това обаче не го е удържало от създаването на напълно аналогичен разкол (т. нар. „михианска схизма“, „блудният разкол“).
Ригористите (включително руските староверци и доскорошните „карловчани“) по човешки са много симпатични. Лично те обикновено са по-чисти, по-ревностни, по-начетени от духовенството в „официалната църква“. И все пак техният път най-често води до историческото небитие. Едно след друго, век след век тяхната ревност поставя Църквата пред избор: да стане ли тя събрание на „избраните“, на малцината „светци“ или да върви с „масата“? И най-често Църквата избира пътя на „кеносиса“ и „икономѝята“: да се лиши от своите снежнобели одежди, цапайки се с мръсотията на пътищата на земната история и политика, но да изпълни в същността ѝ единствената заповед и единственото право, които Христос ѝ е оставил: да прощава…
Своята първа книжка (Все едно ли е как вярваш?, 1994) завърших със следните думи: „Много грехове е имало в живота на църковните хора. Но двухилядолетният опит показва, че всичко, което се е откъсвало от Църквата в търсене на по-голяма „чистота“ и „мистичност“, се е губело в пясъците на фантазията, антиисторизма и без-културието“.
Аз не мога да си представя, че по тази пътека ще тръгне и моята Руска православна църква. Днес нейните лидери вече обещават хилядолетие на своето отделяне: „Колко дълго може да продължи това разделение? Ние помним събитията от 1054 г., а тогава това беше локален конфликт между Константинопол и Рим. Вече минаха почти десет века, а това разделение остава и няма никакви изгледи за преодоляването му. За съжаление сега в семейството на православните църкви настъпи ситуация на разкол, който може да продължи десетилетия и дори столетия“.
Московската позиция твърди, че Константинополският патриарх няма право да прощава на този, който е обидил Московския патриарх и не е простен от него.
За първи път чухме това през 2012 г.: „В тази ситуация би било некоректно да се прости“. Тогава патр. Кирил говори за невъзможността да прости на своя съсед-свещеник, който отказа да му отстъпи жилището си на твърде ниска цена.
Още тогава в едновременния скандал с „Пуси-райът“ и с жилището излезе на преден план темата: има ли условия за прошката и помирението или за християнина потребността от прошка е безусловна? Зависи ли това от моята способност да простя действието на друг (който трябва да бъде простен)? Или аз съм свободен в избора на средства за хигиената на своята душа и мога да не обвързвам операцията за отстраняването на моя (възможно и злокачествен) тумор с настроенията на другия човек?
Човекът, отговорен за диалога на църквата и обществото от името на Христовата църква (а не от името на клуба на измамените вложители), през тези дни настойчиво повтаря: няма да забравим, няма да простим… Буквалните слова на прот. Всеволод Чаплин: „Не може да има прощение без покаяние. Бог не прощава без покаяние… Няма покаяние, няма и прошка. Бог ни е открил кое е добро и кое – зло и ние имаме право да говорим от Неговото име. Ние мислим така, както и Бог, и действаме така, както и Бог“.
Странен се оказа „бог“-ът на ръководителя на синодния отдел по взаимодействие с обществото. За Бога на християните се помнят думите на св. Василий Велики: „Бог изпрати Своя Син за опрощаване на нашите грехове, като от Своя страна предварително прости всички наши беззакония“ (Правила, Кратко изложение, 12).
През същата тази пролет, когато патриаршията гръмко заяви за своето право да не прощава, своя подвиг извърши майор Солнечников. На 28 март 2012 г. един войник по време на учение неумело хвърли граната. Тя паднала в предния насип, рикоширала и се върнала назад. Майорът мигновено разбрал какво става, блъснал разсеялия се войник и покрил с тялото си гранатата. Бил ли е той вярващ? Християнин? Църковен човек? Повереният му войник сгрешил, съгрешил – на гръцки амартѝя (грях) буквално означава „непопадане в целта“. Майорът не изчакал осъзнаването на войника за грешката му и публични признаци на разкаяние. Той просто се хвърлил върху гранатата. Простил грешката без никакви условия…
А някога Христос се молил за Своите палачи: „Отче, прости им!“. Ние никъде не виждаме в евангелския разказ признаци за разкаяние при палачите.
И защо да говорим за древната история? Ние самите сме живи сега. И повече или по-малко благоденстваме, като хилавостта на нашето (моето) покаяние е несъизмерима с интензивността на нашите (моите) грехове. А Бог ни търпи – нас, неразкаялите се.
Но не такъв е нашият патриарх. Той настоява: не бива да се прощава на тези, които не са молили за прошка!
В разгара на украинската криза същият този Всеволод Чаплин си позволи шега на темата с прошката: „А ето и един анекдот не от книжките – пратиха ми го като народен хумор: синодът на Вселенската Константинополска патриаршия признал за незаконно изгонването на прародителите Адам и Ева от рая в резултат на т. нар. грехопадение“.
А впрочем, християните именно така и смятат: присъдата на Адам е отменена чрез жертвата на Христос. Както казвал св. Йоан Златоуст, в Христос ние сме получили повече, отколкото загубихме в Адам.
Начинът на мислене на не-прощаващите подражава не на Христос, а на древнохетския цар Телипин (ок. 1500 г. пр. Хр.): „Занапред, който и да бъде цар след мене, … да не казва: „Аз прощавам напълно“. Напълно не прощавай на никого“.
„Бог е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35). А какви сме ние към тези, които смятаме за „неблагодарни и зли“?
Бог е с онези, които прощават на тези, които не са заслужили прошка. Прощавай, за да бъдеш самият ти простен.
Събитията през 2012 г. се оказаха микромодел на украинския конфликт. Формулата в съдебното дело за едно прашасало жилище („да се прости би било некоректно“) през 2012 г. беше безопасна и разруши единствено репутацията на един човек. Сега обаче тя укрепна и е готова да се разпространи в целия православен свят. През 2012 г. случилото се беше лична пи-ар катастрофа на патр. Кирил. Сега той поставя на прицел други хора в друга страна.
Много прав е руският свещеник на Вселенската патриаршия Владимир Зелински: „Служението за помирение е нужно на Православието преди всичко заради него самото. Защото всеки път, когато то забравя, че принадлежи на цялото човешко семейство, което Христос дойде да „потърси и спаси“, но единствено се хвали с верността си към буквата и историческата плът, в него се зараждат духове, които му нашепват, че без нашето съгласие, старомосковското или джорданвилското (манастир „Св. Троица“ в Джорданвил, щат Ню Йорк, духовен център на РПЦЗ, бел. ред.), у Бога вече не останаха чеда, едни само доведеничета, приготвени за преизподнята“.
Да, на Константинопол е по-лесно да прости на украинските разколници, отколкото на Москва. Техният хоризонт не е толкова помрачен от нашите местни спорове и взаимни обиди. Те отдавна напуснаха нашата „зойкина квартира“ (по едноименната пиеса на М. Булгаков, бел. прев.). И направиха това, което не се оказа по силите на Москва.
* Източник: Лична страница на автора в Живой журнал, 22 януари 2019 г.
Заглавието е на преводача
Превод: Златина Иванова
