Мобилно меню

4.7076023391813 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (171 Votes)

sv LiturgyКолко често е необходимо да се причастяваме? – това е въпрос, който от една страна провокира яростна полемика сред онези, които са призвани към единство в главното, а от друга е абсурден. Над този проблем разсъждава прот. Виктор Кулигин.

Със страх Божий, вяра и любов отстъпете!“. Звучи зловещо, нали? По време на всяка Литургия сме свикнали да чуваме: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!“. Този призив дава на всеки християнин вярната посока в духовния живот, подобно на фара за корабите в морето. Христос ни е заповядал да пристъпваме към Животворящия Хляб и Спасителната Чаша с Неговите Тяло и Кръв.

„И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива“ (Лука 22:19-20). „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26) – пояснява св. ап. Павел.

Христос е нашият Път, Истина и Живот, Той е Глава и основание на Църквата. Неговото Въплъщение, изкупителната Му жертва и Възкресението са основният факт, върху който се съзижда вяра ни. В Христос получаваме надеждата, че не сме безсмислена случайност на този свят и че нашият живот не е угасване в мъчителна пустота, а движение към пълнотата на живота, към радостта и абсолютното добро. Ние вярваме, че Христос е освободил нас, безнадеждните, от вечната власт на смъртта и ада, очакваме възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век, когато Бог ще изтрие всяка сълза от лицето на човека.

Тази вяра възвестяват думите „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!“. Със същата вяра ние благодарно пристъпваме към Чашата. Само за да може този призив да звучи и да се чува при Евхаристията, вече две хилядолетия в нашия свят кипи всеобхватен църковен живот със своите вселенски и поместни събори, с борбата си за чистота на вярата, с богатството на богословското и културното наследство, с храмовете и епархиите, със служението и служителите, с молитвите и молещите се.

В началото за християните е било немислимо да присъстват и да се молят на Литургията, а да не се причастят, както сега това се случва с нас. Чрез участието си в Евхаристията християните стават Църква, чрез Евхаристията ние се въцърковяваме и се съзижда Църквата. Единството на духа и вярата, което се разкрива пред Чашата, е обединявало всички повече от роднинските и кръвните връзки.

Пред Чашата хората стават братя и сестри, стават приятели помежду си. Затова причастяването не се е мислило като проява на индивидуално благочестие или като лично дело на всекиго. То е било общо дело на всички събрали се. Причастяването не се е мислило в категориите на правата и задълженията, точно както истинското приятелство, вярата, надеждата или любовта не се мислят в тези категории. То се е мислило в категорията на радостна благодарност и доверие към Бога.

Древните християни, които по този начин са разбирали въпроса за причстяването, не са познавали нашите съвременни проблеми на въцърковяването, на липсата на живи църковни общини и на екзистенциалната криза в църковния живот. Защото въпросът може ли и трябва ли вярващият, кръстен човек да се причасти на литургия“ би звучал крайно нелепо. Той звучи нелепо и днес.

От първите векове на християнството до наши дни не са се променили нито учението на Църквата за Евхаристията, нито църковните догмати, нито новозаветните писания. И съвременните редакции на чина на Литургията, също както и древните, не съдържат дори и намек за това, че освен оглашените и отлъчените някой друг от присъстващите на Литургията не бива да се причастява.

Там няма и не може да има споменато нещо за тези, които присъстват, но по някаква си причина не се причастяват.

Литургията не е зрелище, не е концерт и не е религиозно-празнично мероприятие, на което трябва благочестиво да се стои и което трябва да се изслуша. Тя не се наблюдава, в нея трябва да се участва. Тя предполага съучастие и съпричастност на присъстващите в Тайната на Спасението, когато те със страх Божи и вяра пристъпват към Чашата.

Уви, това, което някога е било очевидно за много хора, днес се превръща в неочаквано откритие.

В наши дни сме свидетели на печален парадокс. Призивът „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!“ за много хора в Църквата е започнал да звучи като „Със страх Божий, вяра и любов отстъпете!“.

И тук изобщо не става дума за номиналните християни, които са далеч от тази тема и от съзнателния църковен живот. Говорим изключително за църковни хора и за печалната традиция на рядкото причастяване. Макар и днес да има някакво обнадеждаващо раздвижване по този въпрос, много от вярващите и досега се боят да се причастяват „често“, т. е. в неделните и празничните дни, когато отиват на Литургия.

Сред „боящите се“ има не малко активни поддръжници на традицията на рядкото причастяване. А и много пастири не се уморяват да внушават на пасомите си, че да се причестяват „често“ е грешно и опасно. Какво значение имат сърцераздирателните истории, ако на хората не им позволяват да се причастяват на Рождество и на Пасха!

Поддръжниците на рядкото причастяване се позовават на благочестието и на традицията. Но нали не винаги е богоугодно това, което на хората им се струва благочестиво! Не всички традиции са верни и спасителни. Истината е мерилото за традициите, защото и Христос нарича Себе си Истина, а не Традиция.

Сам Христос порицава благочестивите по своему пазители на традициите – фарисеите: „Защото вие, като оставихте Божията заповед, държите се о преданието човеческо, миете шулци, чаши и вършите много други подобни неща. И им рече: добре (в смисъл умело, хитро  бел. ред.) отменяте заповедта Божия, за да спазите вашето предание“ (Марк 7:8-9).

Практиката на рядкото причастяване е практика на псевдоблагочестивото предание и на напълно небогоугодни традиции, които изместват Христовата заповед. Поддръжниците на рядкото причастяване сякаш се ръководят от призива „Със страх Божий и вяра…“. Само че след тези думи те започват да разказват, защо не бива да се пристъпи и защо трябва да се отстъпи.

Техните аргументи „защо“ са пълна мъгла, най-разнообразни и еднакво неоснователни. Оказва се, че и св. Мария Египетска се е причастила два пъти в живота си, пък е била светица. Макар самите те да не са хукнали да се спасяват в пустинята. Още казват, че човек може да свикне с причастието. Но то и децата могат да свикнат с родителите си при често общуване. И какво, да обявим това за вреден навик и да се опитаме да превърнем общуването на децата с родителите в спорадичен мъчителен празник.

Постът и менюто са един от основните проблеми. Накрая излиза, че в живота не е толкова порочна ежедневната ни подлост, колкото случайно изядената неправилна баничка. И изчитането на правилото – колкото по-непосилно, толкова по-правилно. А и на Пасха те трябва да празнуват, да отговяват, а не да висят под епитрахила и да си губят време пред Чашата, свещеникът си има толкова задачи в този ден.

Причастието за тях не е радост, а мъка. И изобщо при нас така не е прието, недейте да мъдрувате“  и други подобни неща, които не могат да се изброят тук.

Разбира се, никой не казва, че към Чашата може да се пристъпва безразборно и без да се разсъждава. Тайнството не бива да се профанизира. В храма идват най-различни хора, с различна вяра и понятия и затова все пак са нужни някакви рамки. Но не бива те да бъдат крайни. Целта им е да помогнат, а не да попречат на човека да пристъпи към Чашата.

Преди причастие църковните хора няма нужда да бъдат карани да постят допълнително, ако те постят в предписаните от църковния устав дни или пък ако не могат да постят без да навредят на здравето си.

А колкото до молитвеното правило преди причастие, полезно е да помним, че всеки има своя мярка и свои обстоятелства. Умните хора никога няма да накарат щангиста, балерината, войника и първокласника да изядат едно и също количество храна. На едните ще им е твърде малко, на другите  твърде много. И правилото ни е нужно, не за да го изчитаме, а за да се молим.

Ясно е, че „Правилото преди св. Причастие“ е напълно достатъчно, за да се съсредоточим върху това важно събитие и да се помолим. А и най-важната част от правилото пред Чашата са самата Литургия с нейните молитви и нашия живот между причастията.

Също така и изповедта не е психоаналитичен сеанс, след който човек си тръгва с невротичното чувство за вина. Наистина ли човек трябва да съгреши или да си измисли нещо, за да се изповяда седмица след предишната си изповед, защото без изповед няма да го допуснат до причастие? Не е ли по-нормално да очакваме да чуем от изповедника, че предишната неделя човекът се е причастил и че през изтеклата седмицата  слава Богу!  не е извършил смъртни грехове?

На пастира не е дадено правото да става преграда между вярващия и Христос. Причастяването е проява на съзнателната вяра на вярващия християнин, а не на милостта на свещеника. За недопускане до причастие трябва да има много сериозни причини. По същество недопускането до Чашата е отлъчване от Църквата. И пред Чашата, а значи и в подготовката за причастие всички са равни – и свещениците, и миряните, защото над всички е Христос.

За да сме справедливи, ще отбележим, че много зависи не само от позицията на свещеника по този въпрос, но и от всеки вярващ: доколко той самият иска да бъде с Христос?

Не е честно да оправдаваме рядкото причастяване с известните думи на св. ап. Павел за недостойното вкусване на Тялото и Кръвта Христови: „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:27-30).

Тук той говори не за тези, които редовно и с вяра се причастяват, тогава това е било правило. Той говори за онези, които пристъпват към Чашата не заради Христос „Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря; защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате църквата Божия и засрамяте ония, които са немотни? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не похвалявам“ (1 Кор. 11:20-22).

Думите „със страх Божий“ не са призив да се страхуваме робски да не би да не угодим на божеството и да се уподобим на човека с единия талант от евангелската притча. Страхът Божи е благодарност и трепетно отношение към Бога, Който ни е призовал към общение със Себе си и ни обича, въпреки че не сме достойни за това. И това е най-важното! За да не отхвърлим Божията любов, трябва да Му имаме доверие.

„С вяра“ значи с доверие. Тези, които се причастяват редовно и често, пристъпват към Бога не дръзко, а с доверие.

Всяка Литургия ни пренася насред събитието на евангелската Тайна вечеря и Христос невидимо присъства с нас. Нормално ли е на Неговото „Вземете, яжте, това е Моето Тяло“ ние да отговорим с „Почакай, днес още не съм готов“. А тогава защо сме дошли?

В заключение ми се иска да предам отговора на игумена на Атонския манастир „Ватопед“, архим. Ефрем, на въпроса за практиката на причастяването по време на неговата среща с учениците от московските духовни училища, която се състоя на 19 май 2009 г.: „Изповедта в Гръцката църква не е свързана с Причастието. Човек, който не е извършил смъртен грях, няма пречка да се причасти. Причастяването се случва от любовта на сърцето, то е стремеж на сърцето.

Молитвеното правило преди причастие в Гърция е „Правилото преди Причастие“. Има и канони (преди причастие  бел. ред.), но не бива да се налага тяхното четене. При подготовката за причастие не може да има принуда. Същото важи и за поста. Който спазва всички определени от Църквата пости, е изпълнил своя дълг, а правила за забрана на причастие за непостили не съществуват“.

И така, няма да отстъпваме, а със страх Божи и вяра ще пристъпим!

И благословен да е всеки, идващ в името Господне!

Превод: Цвета Пейчинова

* Източник: Киевская Русь


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/acuy9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.