Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
logo3.jpgЙоан Д. Зизиулас вероятно е най-известният глас на Православната църква във Великобритания с около 40-годишен опит в напредъка и обратите на икуменическия диалог, като измежду мнозината, които му се възхищават, можем да причислим и Кентърбърийския архиепископ Роуън Уйлямс. Интервюто, публикувано неотдавна в католическия британски вестник "Tablet", е върху темата на последната му книга „Общение и другост”.

Ако запитате някой британски богослов за името на жив православен мислител, той или тя най-вероятно ще назоват Йоан Д. Зизиулас и също така ще са чели издадената му през 1985 г. книга Битието като общение. Това отчасти е поради факта, че Зизиулас е прекарал по-голяма част от академичната си кариера в тази страна, но донякъде се дължи и на това, че мисълта му е в съгласие* с преобладаващите течения в англиканското и римокатолическото богословие. През 2006-та година той публикува нова книга, наречена Общение и другост, която Роуън Уйлямс определя като велика книга” и „изчерпателен модел за всяко християнско богословстване”.

Йоан Зизиулас е митрополит на Пергам, който се намира в Турция. Когато гръцкото православно население на Турция е прокудено през 20-те години на миналия век, тя се превръща в нещо като призрачна епархия, каквато остава и до днес. Разрешава му се да служи в порутената пергамска църква само в редки случаи. Това донякъде би могло да обясни доста нещастния вид на човека, с когото се срещам в лондонския офис на издателя му. Седнал в стаята с изглед към гара Ватерло, този деликатен мъж в напреднала възраст е като риба в черно расо на сухо. Въпреки златната си верижка, нагръдният му кръст е прикрит, сякаш би било неуместно да се носи открито в такава обстановка. Бяха ми казали, че се стеснява от събеседници, които си врат носа в това и онова. Че е така, си проличава от пръв поглед – поздравява ме топло, но предпазливо.

След като е учил в гръцки университети и в американския Харвард, в края на 60-те Зизиулас работи в централата на Световния съвет на църквите в Женева. Там той завързва отношения с англикански богослови, което по-късно определя бъдещата му кариера. През 60-те години за англо-католиците** Православието носи нещо като обаянието на рокендрола – то е екзотично, автентично и като цяло представлява тъкмо инжекцията, от която се нуждае западното богословие. За тяхна радост, в онази зора то участва в икуменически срещи, понеже налице е било леко утопичното вярване във възможността за обединяване, което, разбира се, до голяма степен е вследствие на Втория ватикански събор. 

През 1970-та Зизиулас започва да преподава в Единбург и скоро си спечелва репутация като авторитет в областта на гръцките отци на Църквата, както и на съвременното православно богословие. Веднъж по телефона му се обажда най-известният богослов на Кеймбридж – Доналд МакКинън: би ли приел да консултира един негов студент на име Роуан Уйлямс? Скоро след това се премества в Глазгоу, където преподава систематично богословие в продължение на 14 години. Също така в продължение на 17 години е в Международната комисия за англиканско-православния богословски диалог. 
 
Дали този диалог не заглъхва през последните години – чудя се аз – след по-раншния оптимизъм на шейсетте? „През целия двадесети век усещането за близост нарастваше, но напредъкът бе възпрепятстван от ръкополагането на жени в англиканския клир, което за много от православните църкви направи невъзможно признаването на англиканското свещенство”. Диалогът с римокатолицизма също се е натъкнал на подобни проблеми. „Неотдавнашното изказване на папата за статута на останалите църкви е тясна интерпретация на Втория ватикански събор. На очи се набива, че православните умишлено биват назовавани в множествено число – „църкви” вместо „Църква”, което трябва да подскаже, че църква, която не признава главенството на папата, неминуемо изпада в разделение. И това идва скоро след премахването на папската титла „Патрирах на Запада”, което можеше да послужи като някакво стъпало към помирение”. Тези новости са особено разочароващи за някой, който до неотдавна е работил в редакторския съвет на богословския журнал Консилиум рамо до рамо с един млад непредубеден немски преподавател. „Сега човек е трудно да повярва, но Ратцингер [понастоящем Бенедикт ХVІ] е автор на статия, в която се аргументираше как Изтокът не е длъжен да приема главенството на Рим. Тъй че несъмнено икуменическият климат се е променил”. 

Неговата, оказала огромно влияние, книга от 1985 година представлява философски размисли върху същността на църквата, повлияни от френските богослови-католици Анри де Любак и Ив Конгар, чиято мисъл е в основата на Втория ватикански събор. „Всъщност мисълта им отчасти е била повлияна от гръцките отци на Църквата, но по мое мнение те не са навлезли достатъчно дълбоко в светоотеческите концепции за Бога, а също и в еклисиологията”, казва Зизиулас. Новата му книга е продължение на този подход – тя показва как концепцията за „другостта” стои в центъра на християнското разбиране за битие или „онтология”. Мога да уверя всички читатели, които се чувстват отблъсквани от подобни думи, че неговата основна теза е твърде проста. По природа ние не сме индивиди, а „личности”, които съществуват в някакво отношение с другите, както и с другостта на природата, и които откриват истинската свобода в общението. Модел за откритостта към „другия” е Светата Троица и Църквата съществува, за да направи възможно нашето участие в този идеал за общение. Но докато Църквата пренебрегва това, в нея се развиват авторитарни тенденции.

Привлекателното на това богословие е, че то предлага двойна критика – срещу светския индивидуализъм и срещу църковната авторитарност. То сякаш насочва към някаква форма на свобода, на откритост към „другостта”, която е вкоренена в Светата Троица, а не в секуларизма. Но способно ли е да издържи на критика? Навярно най-очевидното възражение, предполагам, е че светският либерализъм изглежда по-способен да приеме другостта от всякаква действителна църква, ако „другост” се разбира като приемането на различния от нас. „Само че – търпеливо обяснява той – светската мисъл е подчинена на аз-а, на индивидуалистичното самосъзнание и онова, което наричат приемане на другия, на практика е себично действие от страна на групи, заинтересувани от собственото си благополучие”. Добре, нищо позитивно ли няма в западния либерализъм? „Има някакво добро, но в него не се търси истинската свобода. Замислете се върху следното: в състояние ли е един либерал да се откаже от собствените си права?”

Друга критика, която би могла да бъде отправена към неговата еклисиология, е че тя е твърде идеалистична. Да се описва Църквата като тринитарен модел на общение не е ли донякъде в разрез с реалността на различните институции? „Много добър въпрос. Ако погледнем на начина, по който всички църкви са постъпвали в историята, трябва да признаем, че са далеч от общности на другостта. Еклисиологията е прескриптивна – тя цели да движи Църквата в определена посока. Може да наречете това „идеалистично”, стига да не го употребявате в пейоративен смисъл”. Тогава със сигурност е налице опасността един такъв идеализъм да не бъде критичен. Няма ли да се използва за възхвала на действителните институции и да ги поставя над критиките? „Не. Ние можем и трябва да бъдем честни – Църквата не е вярна на себе си и в резултат на това официалните църкви се водят от тоталитарни възгледи, от доктринерски и моралистичен дух”. Това и за Православната църква ли се отнася? „Само в определени случаи и обикновено това е под влиянието на Запада”.

Към убедеността му в западното влияние върху Православието едва ли може да се добави нещо повече. Когато повдигам въпроса за хомосексуалистите, той твърди, че в такива случаи Гръцката църква е била традиционно гъвкава и неосъждаща, но вече става по-пуританска – под западно влияние. Също така приписва на западния пиетизъм залитането на Православието към индивидуалистичната духовност. А когато насочвам разговора към скритата подкрепа на национализма от страна на Православието, особено в Сърбия и Русия, той незабавно изтъква влиянието на западния национализъм. „Този национализъм не е част от историческата структура на нашата църква. Но през деветнайсти век автокефалните църкви развиват много силни връзки с нацията. Заради Европейския съюз сега тази опасност на Балканите намалява, но в Русия все още има твърде близко сътрудничество между Църквата и държавата и това създава проблеми”.

Но Гръцката църква все още е като държавна институция – това важна част ли е от нейната идентичност? „Не точно, това е нещо, възникнало наскоро – от деветнадесети век и може би вече отминава. Преди това църквата там е била в условията на ислямско владичество. Тъй че гръцкият подход е гъвкав – църквата няма нищо против да е част от държавата, ако държавата я кани да взима участие в управлението, но в същото време тя може да бъде независима от държавата”. Гръцката църква е загубила много от позициите си в центъра на културата през последните години – добавя той, – а редовното присъствие на богослужение рязко е спаднало. „Все още се наблюдава силна остатъчна лоялност – по празниците църквите са пълни, но предполагам, това отчасти може да са народни вярвания”.

Православието има много общи неща с Англиканството – отношението му към властта е двуяко и се гордее със своята свободна множествена епископална структура. Също и мисълта на Зизиулас има доста общо с тази на Роуан Уйлямс – преди всичко желанието да вкорени една открита, свободна църква в общностния идеал на Светата Троица. И така, може ли Зизиулас да даде някакъв съвет на един архиепископ, който се опитва да сплоти общността си? „Не, не мога да го посъветвам нищо, мога само да му съчувствам, и то много”.
 
Текстът е публикуван във в-к Tablet
 
Превод от английски: Цветан Биюков
 

* Пристрастността на интервюиращия е очебийна – опитва се да припише познатите и приемливи за него неща на някакво католическо и англиканско влияние върху Зизиулас, докато същностните за православното богословие неща смята за слабости или нещо дразнещо (бел. прев.).

** Католици в общение с Англиканската църква (бел. прев.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xh8a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.