Днес Църквата празнува паметта на своя първомъченик св. Стефан. Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:5) за нас остава напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“, дължим на перото на св. ап. Лука и неговата книга „Деяния на св. апостоли“. Св. Епифаний Кипърски († 403 г.) в Срещу ересите (Πανάριον), споменава св. Стефан измежду числото на седемдесетте апостоли. Някои изследователи смятат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство. Сведения от по-късно време дават на някои основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. ап. Павел. Името на светеца е гръцко (στέφανος – „венец“) и затова едни изследователи смятат, че той е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда много достоверно, а именно, че името на светеца е гръцки превод на арамейското Kelil (kelila – „венец“, „корона“). Интересно е, че при откриването на мощите на светеца, според преданието, в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Келил, което кара мнозина изследователи да смятат, че това е рожденото име на светеца. Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в кн. Деяния (6:5), където се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се посочва, че е „прозелит от Антиохия“.
Пламенната реч пред Синедриона, в която св. Стефан изобличава юдеите, показва, че той отлично е познавал Писанието – нещо, което ни дава основанието да предположим, че и той, подобно на св. ап. Павел, е бил ученик на Гамалиил. Свидетелство, че Гамалиил не е бил безразличен към личността на св. Стефан, е фактът, че той лично се е погрижил тялото на светеца да бъде погребано. Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на светеца, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст“ в Йерусалимската църква възниква недоволство в средите на християните „елинисти“. „Елинисти“ са били наричани онази част от юдеите, които живеели в странство, заради това, че са били родени и израснали извън пределите на Израил. Повечето от тях са говорели на широкоразпространения в пределите на Римската империя гръцки (елински) език, откъдето и са получили прозвището си „елинисти“. Част от тези „елинисти“, които апостолите са обърнали към Христа, започнали да се оплакват, че в Йерусалим не се грижели достатъчно за техните вдовици (Деян. 6:1). За да уталожат конфликта, апостолите предложили да бъдат избрани хора, които да се грижат за трапезата на вдовиците, тъй като те самите е трябвало да се занимават с проповядване на Словото Божие и не подобавало да бъдат откъсвани от него. Избрани били седем изпитани във вярата си, добродетелни мъже, които апостолите ръкоположили за дякони. Измежду тях, св. Стефан, който се отличавал с голямата си вяра и духовна сила, бил избран за първенствуващ и наречен архидякон.
Освен с обгрижването на вдовиците и нуждаещите се, дяконите, подобно на апостолите, са се занимавали и с проповядването на Словото Божие. Въобще те стават първи техни помощници. Св. Стефан, изпълнен с гореща вяра, с особено дръзновение е изпълнявал своите задължения, като е извършвал в името Христово големи знамения и чудеса (Деян. 6:8). Това, разбира се, изпълвало фанатичните юдеи със злоба и ненавист срещу светеца и те търсели удобен случай, за да го посрамят, като влязат в спор с него по въпросите на вярата и Писанието. Св. Стефан обаче, изпълнен и просвещаван от Светия Дух, винаги говорел толкова неотразимо убедително, че юдеите сами унизени били принуждавани да признаят поражението си (Деян. 6:10). Това още повече засилило ненавистта им срещу праведника и те търсели удобен случай да се избавят от него. Били изфабрикувани обвинения, намерили се и лъжесвидетели, които да обвинят св. Стефан в богохулство (Деян. 6:11; 14) и той бил изправен насилствено (за това свидетелства думата συνήρπασαν, използвана от св. ап. Лука) пред Синедриона. В Синедриона светецът оборил всички обвинения срещу него, като остро изобличил неверието на юдеите, привеждайки им примери от цялата история на еврейския народ, започвайки с Авраам и завършвайки с цар Соломон (Деян. 7:1-50).
Особено силни били заключителните слова на светеца, които юдеите не могли да понесат и те до голяма степен предопределили съдбата му: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, – вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте“ (Деян. 7:51-54). Светецът бил изведен в покрайнините на града, според преданието в Йосафатовата долина – между Йерусалим и Елеонската планина, където според обичая юдеите (виж Лев. 20:2) започнали да хвърлят по него камъни. За да не им пречат връхните дрехи, участниците в убийството ги съблекли и ги оставили на младежа Савел – бъдещия ап. Павел да ги пази (Деян. 7:58). Особено силни са последните слова на мъченика, преди да предаде Богу чистата си душа: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60), показващ пълното превъзходство и несравнимото достойнство на християнството и християните над всяко друго изповедание. Според преданието мъченическата смърт на св. Стефан е била наблюдавана от Елеонската планина от Пресвета Богородица и св. Йоан Богослов, които горещо се молили за него.
След смъртта му, ако се доверим на преданието, юдеите захвърлили тялото на светеца, за да стане храна на птиците и зверовете. Това е станало въпреки предписанието на закона, че телата на убитите публично с камъни, трябва да бъдат погребани на място, посочено от Синедриона. На втория ден след мъченическата си смърт, светецът е бил погребан от „благоговейни човеци“, които дълго плакали над тялото му (Деян. 8:2). Пак според преданието, както ще видим от историята по откриване мощите на светеца, това е бил законоучителят Гамалиил, заедно със своя син Авив, които по-късно биват кръстени от св. ап. Петър и Павел и причислени към лика на светците. Те отнесли мощите на светеца в своето село Кафар Гамала (селото на Гамалиил), отстоящо на около 2-3 км. от Йерусалим и го погребали с почести в своята гробница. Близо 400 години мястото, където е бил погребан св. Стефан, остава в неизвестност за Църквата. Самата памет за мъченическата смърт на светеца също е избледняла с годините. Интересно е, че св. ап. Павел, който по свидетелството на св. ап. и ев. Лука е присъствал и одобрил убийството на св. Стефан (Деян 7:58; 8:1), нито веднъж в своите послания не споменава името на първия Христов мъченик. Може да допуснем, че св. ап. Павел е писал за него в отделно свое писание, което не е достигнало до нас и е неизвестно на науката... Каквато и да е била истината, неоспорим факт е, че няколко столетия след смъртта му споменът за светеца е бил почти заличен от църковната памет. В периода 2-3 в. името на св. Стефан почти не се споменава от църковните писатели и историци. Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (3, 29, 1) споменава св. Стефан във връзка с ереста на николаитите. По-късно Евсевий ще спомене св. Стефан още веднъж в Църковна история (5, 2, 5). Св. Ириней Лионски († 202 г.) в Срещу еретиците също споменава на няколко пъти за св. Стефан. Това прави и Тертулиан в своя трактат За търпението (14:1), където прави кратък портрет на светия мъченик, показвайки го като образец на милосърдието и търпението. Едва в края на 4 в., след като мощите на св. Стефан са вече открити, споменът за него е напълно възкресен. За него пишат сириецът Афраат (4 в.), св. Ефрем Сириец, Дидим Слепец, Исихий Йерусалимски и др.
Св. Григорий Нисийски († 381 г.) споменава св. Стефан в Надгробното слово в памет на своя брат св. Василий Велики. Там той говори и за честването на паметта на св. първомъченик и архидякон Стефан. В Апостолски постановления (4 в.) се посочва денят, в който се чества паметта на св. Стефан и дори е включена специална молитва, която се чете при ръкоположението на дякони. В Сирийския месецослов (4 в.) също има сведения и указание за деня, в който честваме паметта на светеца – 26 декември, денят след Рождество Христово. Същата дата, 26 декември, се споменава в ранните арменски и латински извори. По-късно във Византия, Църквата започва да чества на 26 декември празника Събор на Пресвета Богородица и почитането на паметта на светеца е преместено с един ден напред – 27 декември. Тази традиция, да се чества паметта на 27 декември, Православната църква е съхранила и до днес, докато западните църкви продължават да пазят по-древната традиция и празнуват на 26 декември. Разминаване между източните и западните църкви имаме и в двата други празника, свързани с паметта на светеца: намиране мощите на св. Стефан на Изток празнуваме на 15 септември, докато на Запад традиционно това става на 3 август, като Западната църква на същия ден отбелязва и пренасяне мощите на св. Стефан от Йерусалим в Константинопол, докато на Изток, това се отбелязва на 2 август.
Откриването мощите на св. първомъченик става близо 400 г. след смъртта му, през 415 г. Историята по откриването им е описана от презв. Лукиан в неговото Послание към всички църкви за откриване тялото на мъченик Стефан (Epistola ad omnem ecclesiam, de revelatione corporis Stephani martyris). Презв. Лукиан съобщава, че е имал съновидение, в което сам Гамалиил му се е явил като висок, облян в светлина старец, облечен в бяла дреха със златни кръстове и държащ в ръката си златен жезъл. Той казал на Лукиан да съобщи това в Йерусалим на архиеп. Йоан и показал мястото, където е погребан светецът – нивата Делагаври – „Нивата на светите мъже“. На това място освен св. Стефан са били положени още телата на праведния Никодим, на Авив – сина на Гамалиил, който е починал твърде млад, и на самия Гамалиил. Според разказа на презв. Лукиан, при откриването на гроба на светеца се разнесло чудно благоухание, а в околностите от разни болести били изцелени много хора, включително и такива, които били обладани от бесове – общо 73 човека. Мощите на мъченика са били пренесени в Сионската църква в Йерусалим. Няколко частици от тях Лукиан предал на намиращия се тогава в Палестина испански свещеник Авит, който ги изпратил заедно с латинския превод на посланието на Лукиан на епископа на Брага (днес Португалия). По-късно Павел Орозий, който се връщал от събора в Диоспол (415 г.) носел реликвария с частиците мощи, дадени на испанския свещеник, но и той не успял да стигне с тях в Брага, поради войната в Испания. Според свидетелството на епископа на Менорка Север, Павел Орозий след като не успял да отиде в Испания, първо посетил о-в Менорка, откъдето се отправил за Северна Африка, като оставил реликвария с част от мощите в един от местните храмове. Пристигането на мощите на св. Стефан на острова довело до сериозен сблъсък между местната юдейска и християнска общност, в резултат от което била подпалена и изгорена синагогата. Същевременно обаче, по чудотворен начин над петстотин юдеи се обърнали към християнството. Сам Павел Орозий пренесъл другата част от мощите в северноафриканския град Узалисе, в който епископ е бил приятелят на бл. Августин Еводий. Пристигането на част от мощите в Узалисе е било съпроводено от множество чудеса и изцеления, които по указание на еп. Еводий са били записани в книга, носеща заглавието За чудесата на светия първомъченик Стефан. От Узалисе впоследствие частици от св. мощи са били разпръснати и в съседните на града общини, в това число и в Картаген и Ипон. Сам бл. Августин е допринесъл много за укрепването и разпространението на култа към св. Стефан, след пристигането на мощите в Ипон. Той ни е оставил цяла серия проповеди, една част от които посветени на самия св. Стефан (Sermones 314-319), а другата на чудесните изцеления, извършени с тяхна помощ (Sermones 320-324). Днешните археологически разкопки и находки показват широкото разпространение на култа към св. Стефан в Африка. По мнението на мнозина специалисти, тази малка част от мощите, донесени тук от Павел Орозий, прославили с чудодейната си сила св. Стефан много повече, отколкото голямата част, която била пренесена в църквата на Сион в Йерусалим.
В самия Йерусалим, вероятно по времето на патр. Ювеналий и след посещението му в Константинопол (331 г.), започнало строителството на храм, посветен на св. Стефан на мястото на предполагаемата му смърт – северната порта на града. За това говори Йоан Руф в „Житие на св. Петър Иверски“, написано вероятно през 5 в. Йоан Руф ни съобщава също, че мощите на светеца са били пренесени от Сионската църква в неговия нов храм (вероятно все още не напълно завършен, защото според други източници, храмът е завършен напълно чак през 360 г.) на 15 май 438 г. или по-вероятно 439 г., по време на посещението на имп. Евдокия (съпруга на Теодосий ІІ) в Йерусалим. Церемонията по пренасянето им се предвождала от специално поканения за случая от императрицата в Йерусалим, Александрийски патр. Кирил. След тържественото пренасяне на мощите, в новия храм построен в негова чест, имп. Евдокия взела със себе си и пренесла в Константинопол част от тях. Това станало през 439 г. В Константинопол мощите му са били поставени в църквата „Св. Лаврентий“, построена от сестрата на императора Пулхерия. Интересно е, че в Житието на св. Мелания, също се говори за частица от мощите на св. Стефан, която св. Мелания е притежавала и която е била оставена през 438 г. в построения от нея мартирий на Елеонската планина.
Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващия народ днес. Неслучайно в този ден пеем: „Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан“.
