Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.
Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:
Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:
– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?
– Ако се полага – яж.
– Ама тук не е сложено.
– Като не е сложено – не яж.
Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.
Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.
Манастирът е семейство, той живее и се развива по логиката на семейството, с едничката поправка, че монашеската общност е създадена по образеца на семейството, а не семейството по образ на манастира. В чужд манастир със свой устав не се ходи, както не се ходи със свой устав и в чуждо семейство. За нас това писмо на преподобния Теодор е подсказка как правилно да водим поста, съгласно кой устав. Първо, съгласно устава на вашето семейство; второ, главата на семейството или „духовният събор” може да коригира този устав. Вие можете например да спазвате предписанията на Типика. Това си е ваше право, живеем в свободна страна. Само че отговорността за духовното и физическото здраве на децата или домочадието ще падне изцяло върху вас, главата на семейството, или на по-възрастния.
Ако поради безразсъдно спазване на поста, свирепо и непосилно гладуване до смърт жена ви влезе в болница, а децата намразят Църквата и Бог и се превърнат в циници или революционери, виновен е не Типикът, а главата на семейството.
По логиката на семейството е устроен не само манастирът, но и енорията, и дори епархията. Затова в древността, по-точно, през по-голямата част от църковната история, във всеки манастир, значи и във всяка енория и семейство, са имали свой устав на поста съобразно традицията и силата. Защото за златна добродетел светите отци са смятали разсъдителността и хората са поемали подвизи, не защото е трябвало, а според силите си и здравия разум. Християнството не изисква ампутация на здравия разум.
Изследователите на християнското средновековие говорят за това, че в тази красива епоха всеки манастир си е имал свой устав не само по отношение на постенето, но и на богослужението. Преобладавали са обаче трите най-влиятелни направления: студийско, атонско и палестинско. Подчертавам: манастирски направления, не мирянски, за мирянските ни е известно твърде малко, но е ясно, че последното хилядолетие и половина човечеството е прекарало не само в манастирите.
Студийският устав за поста е бил най-снизходителен. Например, в събота и неделя е имало «разрешение на вся», тоест яли са всичко, включително сирене и яйца, а миряните дори и повече. Принципът на поста при студитите значително се различава от съвременното разбиране: постът не е в количеството и качеството, а във времето. Студитите са акцентирали върху времето – през целия ден не са яли нищо, а вечер е било разрешено да се яде всичко. Това донякъде напомня принципа на поста в исляма, който мюсюлманите е възможно да са заимствали от източните християни. За студитите целта на поста не е изнуряване на тялото, а изграждане на хармония между душата и тялото.
Утешителна особеност: на миряните, които са се ориентирали към устава на студитите, им е било разрешено да вкусват сирене и яйца по време на коледните пости. Обичам студитите! Искам при студитите!
В основата на атонските устави също са залегнали принципите на студийския манастир, но атонският вариант е малко по-строг, макар и по-мек от нашия Типикон. Например, рибата по време на пости е била разрешена не само на Благовещение, но и в дните преди и след празника. В устава на преподобни Сава Сръбски дори е добавено следното: риба ядем във втория ден на Благовещение, ако е останала от предния ден. Каква приятна простота!
Палестинското направление е най-строгото. По нашите земи палестинските устави са започнали да се спазват от края на XIV век. Дотогава предците ни са се ориентирали по студийския устав. Никон Черногорец, чиито препоръки за поста са залегнали в нашия Типик, е принадлежал към палестинската школа, но дори неговите правила се отнасят не до миряните, а до монасите. Миряните той само съветвал, а не им заповядвал.
Как един манастир да изгради свой собствен устав за постите? Нека се възползваме от още една подсказка от приятел – този път това ще бъде преподобни Йоан Касиан Римлянин, живял през V век. Ето как той съветва да избираме за себе си мярка на постене:
«И така, що се отнася до начина на постене, еднакви правила не могат удобно да се спазват, понеже не всички тела са еднакво силни, а постът се спазва не само със силата на душата, както другите добродетели. И затова, тъй като постът не е само едното мъжество на духа, а се съизмерва и със силата на тялото, то относно това сме приели такова определение, което ни е предадено, че различни трябва да бъдат времето, начинът и качеството на хранене, именно поради нееднаквото състояние на телата или по възраст и пол; но при всички трябва да има едно правило за укротяване на плътта, за въздържание на сърцето и укрепване на духа. Щото не за всеки е възможно да спазва поста през седмиците; някои не могат да издържат повече от два или три дни без да се хранят; а други поради болест или старост трудно биха изкарали без храна до залез слънце; не за всички са еднакво хранителни зеленчуците или пък отварата, или сухият хляб. Друг, за да се насити, трябва да изяде два фунта (фунтът е стара руска мярка за тежина, равна на 409,5 грама – б. пр.), а друг изпитва тежест, ако изяде един фунт или половин фунт; но всички, които се въздържат, имат една и съща цел: приемайки храна според възможностите си, да не се отдават на пресищане. Защото не само качеството на храната, но и количеството отслабва душата, разпалвайки в нея, както и в угоената плът, вредоносен, греховен огън»[1].
Това наставление преподобният Касиан е написал за монасите. Когато сверяваме своя начин на живот с текстовете на отците, не бива да забравяме за тази важна подробност. Но ако манастирът е семейство, значи и находките и наблюденията на монасите напълно подхождат на първообраза, тоест на обикновеното православно семейство - не буквално, а като подсказка, изясняваща принципа.
За какво ни е да се ровим в тези старини, да правим исторически екскурси и да цитираме отците? Темата за постите е деликатна и предизвиква не само спорове и дискусии, но и анатема с проклятия. И сме принудени да се сблъскваме не само с религиозен страх, но и с открита агресия. Напорът на тази агресия е бил винаги толкова рязък и шумен, че църковната общественост с времето е започнала не просто да се съобразява с ревнителите на благочестието, които заплашват с разкол и анатема, но и да се ориентира по тяхното мнение, да им „играе по свирката”.
А защо всъщност? Кои са тези хора, че да съм длъжен да съобразявам с тяхното невежо мнение своя живот, като им давам в откуп дори богословието? Тези хора са толкова убедени в своята непогрешимост и така са се вживели в ролята на ревнители, че дори не са забелязали как самите те са се превърнали в обекти на изследване. В нашия манастир неведнъж ми се е налагало да споря с подобни изобличители, да отговарям на техните дребнави домогвания. Но и аз имам някои въпроси към тях:
Защо сред тези ревнители има толкова много хора, които често участват в запои?
Защо мъжете - „пазители на православието” - така люто мразят жените и са жестоки към животните?
Защо повечето от тези „спасяващи се” са хора нещастни в семейния си живот – лоши родители, с конфликтни ситуации, негрижовни деца?
Защо сред блюстителите на благочестието има толкова много страдащи от депресия?
Защо са обсебени от идеята за отстъпление, наказание и край на света?
Защо са измъчвани от мания за преследване и във всичко виждат уловка или заговор?
Защо ригористите, които съм срещал, винаги изглеждат така, сякаш не могат да простят на себе си, че са живи?
Какъв въобще е този феномен – религиозният ригоризъм? Сигурно той се развива по някакви свои обективни закони, а следователно може да бъде описан, предсказан, предотвратен. Мога да предположа, че един от неговите източници е презрелият романтизъм или обезсиленият идеализъм. Да не би да съм попадал на неправилните ревнители? Допускам, че е възможно. Ревнителят е предмет на изследване на църковната наука, богословската социология или психология. Днес такава наука у нас няма, затова към моите разсъждения и обобщения трябва да се отнасяте със здравословен скепсис и недоверие. Но дори и да преувеличавам, такива хора не бива да заявяват своя монопол върху църковното предание, не бива да им се позволява да диктуват правилата в Църквата и още по-малко да им се „играе по свирката”.
[1] Творения на преподобния отец Йоан Касиан Римлянин. Превод от латински – епископ Петър. М., 1892, С. 51.
Публикувано в Православие и мир. Превод: Анна Георгиева
