Отново за изповедта, поста и св. Причастие

Да, медиите отвличат вниманието ни. И вместо да размишляваме върху Закона Божий денем и нощем, ние ,,отиваме в събранието на нечестивците...” (Пс.1)

Но да се върнем към темата за св. Тайнство Причастие. Както знаем, то се предхожда от сърдечна изповед, пост, покаяние и др.

Мнозина питат, дали трябва  да се изповядваме преди всяко Причастие? Според едни духовници – трябва, а според други – не. Но както не правим основно почистване на жилището си всеки ден, така и за душата (сърцето) е полезно  да направим  една основна изповед пред изповедник. А не всяка неделя. Освен, ако отдавна не сме се причастявали или пък сме сторили по-тежък грях. Като например  допитване до врачки, ходжи, екстрасенси, занимания със спиритизъм, хороскопи и др., което е нарушение на първата Божия заповед ,,Да нямаш други богове освен Мене” (виж Изход 20 гл. и Второз. 18:10). Или убийство, какъвто е абортът, например.

Храмът е място за св. Литургия, т.е среща на християните с вьзкръсналия Христос. Където са ,,двама, или трима събрани в Моето име там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20) Затова ние  влизаме в храма с трепета на Блудния син от великолепната Христова притча, който, като дошъл в себе си, се върнал при баща си, молейки го да го приеме не вече като роден син, а като слуга… И бащата наредил да заколят угоеното теле - предобраз на Христовата кръстна  жертва (Лука 15 гл.)

Понякога при изповед ние се оприличаваме на Адам и Ева, които като съгрешиха, вместо да се покаят, започнаха да се оправдават. (Бит. 3 гл.) Други пък казват, че нямат особени грехове. Но св. Йоан Богослов пише: „Ако  кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истаната не е в нас. Но, ако изповядаме греховете си, Христос е верен, за да ни прости греховете...” (1 Иоан. 1 гл.)

Или пък изтъкваме нашите „добри” качества. Да, но Христос каза: „Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ,,ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”. (Лука 17:10)

Нашият Спасител Иисус Христос е дал власт на апостолите „..да свързват и развързват греховете на човеците” (Мат. 16:19). Затова задачата на изповедника е състрадателно и по бащински да доведе човека до покаяние. Така, както пророк Натан мъдро доведе цар Давид до покаяние (2 Цар. 12 гл.). Олекнало му. И споделя: ,,Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чиито грехове са покрити” (Пс. 31; Пс. 50)

Първите Христови слова, отправени към народа, както и на  св. Йоан Предтеча преди Него, бяха: ,,Покайте се, защото се приближи Царството  Небесно (Лука 3 гл. Матей 4:17) И св. Апостоли започнаха евангелската мисия с ,,Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Деян. 2:38)

Покаянието не е съжаление за греховете, а промяна на  мисленето. Да си припомним за блажената съдба на покаялия се разбойник! Пример на дълбоко покаяние е животът и на св. Мария Египетска, която от низините на греха достигнала до висините на светостта. Пример на смирено покаяние е животът на св. Йоан Рилски. Достоевски пише прекрасно за покаянието в романа си "Престъпление и наказание". Покаянието на Расколников той описва така: "... То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята… Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие...
 
За християнския пост

Постът е  установен още в  райската градина. Бог каза на Адама: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш” (Бит. 2:17). Постът от към животински продукти е проява на благочестие, необходимо за преодоляване на човешкия стремеж  към греха и израз на покаяние. Виждаме, че и Иисус Христос е постил 40 дни и нощи, преди да започне спасителната мисия за любимото Му човечество от греха и сатаната.

Казват,  че когато на младини не постим и преяждаме, то на старини лекари ще ни преписват... диети. Един многозаслужил учител по физика от Казанлък отговаря на въпроса може ли България да се оправи с думите: „Да, може, когато народът се научи да пости!” ... А за това как да постим, Христос ни каза: „А ти, когато постиш, помажи главата си, умий лицето си, за да се покажеш, че постиш не пред човеците, както правят лицемерците, а че постиш пред твоя Отец Небесен...”  (Мат 6:16)

Голяма е силата на въдържанието. Отец Софроний Сахаров разказва, как един свещеник от Москва по време на германската окупация призовавал енориашите да постят и се причастяват всеки ден. Оказало се след това, че нито един не е загинал...

Освен ограничаването на храната, постът предполага и лишаване от употребата на алкохол, цигари, ограничаване в интимното общуване на съпрузите при взаимно съгласие и особено пост на... езика. Неслучайно поговорката гласи „Езикът кости няма, но кости троши”.

В Библията четем: „Ето поста, който избрах: махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпвайте се за вдовица. Тогава дойдете и ще отсъдим, казва Бог. Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна  ще избеля” (Ис. 1 гл.).

Първите християни са постили само в сряда и петък, заради предателството на Юда и Кръстната смърт на Христос (Мат. 9:15). И се причастявали всяка неделя (Деян. 2 гл.). Много важно е да съзнаваме, че постим не за да се причастяваме и се причастяваме не защото сме постили. Защото мнозина мислят, че приемането на храната в стомаха ни прави грешни, а не онова, което излиза от сърцето, както упрекващо каза Иисус Христос на апостолите и на народа (Марк 7:18).

При цар Константин, през 313 г., Църквата става свободна. Св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и други, живели през ІV век, са установили определени дати, в които да се празнуват Господските, Богородичните и други празници. Заради упадък на нравите обаче те въвели по-строги пости преди Рождество Христово и преди Възкресение Христово. По време на светителството на св. Йоан Златоуст (+ 407 г.) Рождественският пост бил само пет дни. Едва при Константинополския патриарх Лука Хрисоверг (+ 1169 г.) е установен сегашният 40-дневен пост за Рождество Христово. А Великият пост е установен през 642 г. при византийския император Ираклий. Великият пост се състои от 7 седмици, но се нарича „Св. Четиридесетница”, заради непостенето в съботите, на Цветница и Благовещение, (освен на  Велика събота).

Длъжни сме обаче да поставим правилно приоритетите в делото на поста. Когато тръгнем на туризъм, мисълта ни е насочена към красивата планина, а не към това, което носим  в раницата. Така и когато отиваме към храма, мисълта ни трябва да е обърната към това, как ще се причастим с Христос, а не какво сме яли вчера. Така апостолите Лука и Клеопа, връщайки се след празника Пасха за Емаус, разговаряли за Възкръсналия Христос (Лука 24 гл.).

За  болните и възрастни християни, както и за децата, постът не е наложителен. Защото, пише св. ап. Павел: „никой никога не е намразил тялото си, а го храни и съгрява” (Еф. 5 гл.).

За Светата Евхаристия – св. Причастие

Предобраз на Новозаветната Пасха, Евхаристията, (от гръцки „Благодарност”) е еврейската Пасха. Тя се е извършвала като спомен за освобождаването на евреите от египетското робство (Исх. 12 гл.), като се изяждало едно пасхално агне. За нас Христос е Новозаветният Пасхален Агнец, освободител от греховното робство. (Мат. 1:21; Иоан 8:32-36), по думите на Христос към иудеите: „Всеки, който прави грях, роб е на греха. И тъй, ако Аз ви освободя, то свободни ще бъдете” (Иоан 8:33).

„Защото Бог толкоз много обикна света, че изпрати Своя Син, та всякой, който вярва в Него да … наследи вечен живот” (Иоан 3:20). Този вечен живот, започвайки от земния, се състои в любов, мир, радост, дълготърпение, милосърдие, вяра, кротост, въздържание... Или във възстановяването на изгубеното от Адам и Ева Царство Божие. Затова и св. Литургия започва с тържествения възглас: „Благословено е Царство на Отца и Сина и Святаго Духа...” Христос много ясно обясни на Никодим, що е Царството Божие, за което ни разказва св. евангелист Йоан в 3 гл. на своето Евангелие. Но за много християни истината за Царството Божие не е съвсем ясна. По-точно, не им е разяснявана.

Иисус Христос с  притчи е  обяснил, че Той е Женихът, а Църквата, т.е. християните, е Неговата Невеста (Мат. 22 гл.). И затова, на въпроса, колко пъти може да се причастяваме, отговорът е – колкото пъти биха ни поканили и бихме отишли на сватба. На Тайната Вечеря Иисус взе хляба, даде на Своите ученици и каза: „Вземете яжте всички, това е Моето тяло, което за вас се преломява. После взе Чашата и каза: „Пийте от нея всички Това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете... Това правете за Мой спомен”, добавя св. Лука (22:19-20; срв. Мат. 26:28).

Светата Евхаристия ни води единствено към свето Причастие. А то - към прощение на греховете и вечен живот. От Служебника свещеникът чете: „Господи, удостой ни да ни преподадеш Твоето пречисто Тяло и Твоята драгоценна Кръв, а чрез нас на всички люде”.

Следователно ние християните пред св. Чаша  всички сме  участващи, а не присъстващи (Еп. Николай, [2]). Св. ап. Петър пише: „Вие сте... царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестявате съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудна светлина” (1 Петр. 2:9).

Но в Служебника на  Св. Синод, издание от 1985 г. на стр. 425 пише, че православните християни „... са длъжни (?) да  се причастяват поне един път в годината”[3]. Да приведем думите на покойния сръбски патриарх Павле, който пише, че Тайнство Причастие не е задължение за християните, а духовно-морална потребност...

Наистина, достойният за подражание на вярата св. Силуан Атонски казва: „Истинското Богообщение се постига чрез молитвеното дело  и участието  в тайнствата на Провославаната Църква – на първо място, честото прибягване до тайнството Покаяние и Изповед, завършващо с Причастието със Светите Христови тайни, както и участие в литургичния живот на Църквата. Без този вътрешен мистичен живот християнстовото се превръща в лицемерие, морализаторство и законничество. Загубва се духът му, отстъпвайки място на светския дух, рационализма и прагматизма...”[4]

От къде е дошла тази нелогична практика? Вероятно, при падането на България под османска власт и на Византия през 1453 г. поради липса на богословско-литургични познания миряните се причастявали само за Рождество и Великден. Но по този начин дяволът е улесняван в „сеенето на плевели”, т.е. на лъжи (Мат. 14:25) спрямо християните. Само така си обясняваме избуяването на позабравени езически обичаи, обреди, курбани, врачки, леене на куршум. Добре. Ако се причастяваме само 2-3 пъти в годината, то тогава трябва да се извършват само 2-3 литургии в годината!? Ако пък Литургията се извършва всяка неделя, тогава тя се извършва само за ... служещия свещеник. А другите!?

Св. Йоан Златоуст, цитиран от о. Серафим Алексиев, в „Нашата вяра” пише: „Доброволно отклоняващите се от св. Причастие, дават голяма власт на дявола над себе си...”

Кой днес вярва, че дяволът съществува, ако и да има толкова сатанински секти? А Христос ще каже за дявола: „Той си беше открай време човекоубиец, защото е лъжец и баща на лъжата” (Иоан 8:44) Затова, пише същият евангелист, Христос дойде, за да разруши делата на дявола! (1 Иоан. 3:8).

Още за подготовката

Подготовката за св. Причастие - изповед, покаяние и пост - е еднаква както за миряните, така и за... духовниците!

Полезно е  всеки ден да четем Словото Божие, да се поучим от живота на първите християни и на св. Отци на Църквата, да се опростим с ближните (Мат. 5:23), семейно и със смирената молитва на митаря да отидем на св. Литургия. И когато свещеникът ни прикани: „Со страхом Божиим, верою и любовию приступите...”, да вярваме, че ние наистина се съпричастяваме с Христос, както пръчката с лозата, за прошка на греховете и за вечен живот (Кол. 3 гл.). И след това свещеникът чете благодарствена молитва, че Господ „и в днешния ден ни е удостоил да се причастим със светите дарове...”[5]

За нас „топлохладните” християни от 21 век (Откр. 3:16), живеещи в условията на организирана дехристиянизация на семейството, училището, обществото (2 Тим. 3:6),  темата за св. Причастие става все по-трудно разбираема. И от там все по-рядко се възползваме от св. Причастие за борба с дявола (Еф. 6 гл.) и за вечния живот, според казаното, че око не е виждало, ухо не е слушало и човеку на ум не е идвало онова, което Бог е приготвил за онези които Го обичат (1 Кор. 2:9).

Дехристиянизацията! Или с други думи, заместването на Божествената истина с човешка философия (2 Тим. 4:1-5). Първият Старозагорски митрополит Методий (Кусев) още преди 115 г. писа: „Безбожието води до безнравственост, създава тирания, робство, отчаяние и социални нещастия”. Вижте колко болезнено преживяваме днес това драматично пророчество! (Тази ценна апологетична книга бе преиздадена с благословението на митрополит Галактион през 2008 г. в Стара Загора).

Жалко е, че кръстените в православната вяра деца и родителите им не се причастяват дори един път в годината! Защо и къде са? Христос умолително каза: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божие” (Марк 10:14).

Въпреки кризата, обаче, през последните години все повече християни у нас, подобно на християните от съседна Гърция, Албания, Сърбия, Румъния, Русия и др., чрез пастирски наставления, вкусват благодатната радост от редовното причастяване - за прошка на греховете, за придобиване на Светия Дух и вечен живот.

Възкръсналият Господ Христос и днес хлопа на сърцето ни и казва: „Ако някой ми отвори вратата ще вечерям с него и Той с Мене” (Откр. 3:20).

Да! „Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:8)  Амин.

                                           
Използвана литература:  

1. Библия, СИ, С., 1998 г.

2. Архиеп. Павел Финландски, Нашата Лутургия, С., 2005.

3. Свещ. Алексадър Шмеман, Великият пост, изд. Омофор, 2001.
4. Архим. Иустин (Попович), еп. Атанасий (Йевтич), Църква, Православие, Евхаристия, С., 1999.

5. Епископ д-р Николай (Кожухаров), Светата Евхаристийна жертва, С., 1968.
6. Архим. Серафим (Алексиев) и еп. д-р Николай (Кожухаров), Вяра, Надежда, Любов, СИ С., 1991.
7. Архим. Захариас от Есекс, Христос как путь нашей жизни, М., 2003.
8. От същия автор: Пътят към сърцето, С. 2009.
9. Архим. Софроний (Сахаров), Св. Силуан Атонски, С., 2008.
10. Архим. Авксентий, Литургика, ВТ, 2005.
11. Архим. Горазд, Богослбужение и богослужебна дисциплина, 1958.
12. Дякон Андрей Кураев, Традиции, догми, обреди, С., 1996.
13. Св. Йоан Кронщадски, Моят живот в Христа.
14. Иером. Анатолий (Берестов), Духовните основи на наркоманията.
15. Прот. Николай Афанасиев, Трапеза Господня, ВТ, 1999.
16. Питър Гилкуист, Да станеш православен, 1999.
17. Николай В. Гогол, Размишления върху Божествената Литургия
18. Варненски Митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, СИ, С., 1980.