За пръв път от сто и шестдесет години насам българите в Истанбул имат за свещеник клирик на Цариградската вселенска патриаршия. Това стана факт отпреди малко повече от месец, когато досегашният дългогодишен български свещеник, иконом Ангел Велков, се прибра окончателно в София. Оттогава патриаршията назначи свой клирик на негово място. Това е прецедент за българската православна общност в града край Босфора, която преди сто и шестдесет години се сдобива с независимост от патриаршията и досега си е имала свои клирици.
Както е известно, през 1860 г. няколко от българските архиереи към тази патриаршия се отделят от нея и след десет години на всенародни усилия получават султански ферман за самостойно съществуване на Българската православна църква под името „Българска екзархия“. За съжаление това не става по каноничния ред и затова българите са обявени за схизматици, но през 1945 г. най-после схизмата е отменена и Фенер признава самостойната БПЦ. Нещата се променят и за българите в Турция: те минават под юрисдикцията на Цариград, свещениците обаче продължават да са българи, посочени от Българската екзархия или после от Българската патриаршия, както е неофициално договорено при вдигането на схизмата.
Така през втората половина на миналия век свещениците са все цариградски българи. Едва в последните години на века от България е изпратен ставрофорен иконом Милко Топузлиев (служил преди това, както и досега в гр. Банкя), а от пролетта на 2004 г. го замества ик. Ангел Велков, известен столичен свещеник и председател на централни софийски храмове.
Изпращането на свещеници от България се е наложило, защото самата българска общност не е имала възможност да излъчи свещеник от своите среди. А на всичко отгоре последният цариградски свещеник-българин, о. Константин Костов, през втората половина на 90-те години спря да признава и поменава своя архиерей (патр. Вартоломей), което доведе до низвергването му от последния.
Когато през м. февруари т. г. о. Ангел Велков след шестнадесет години служение обявил пред църковното настоятелство в Истанбул намерението си да се прибере в София, за това бил уведомен и Св. Синод на БПЦ, командировал го там през 2004 г. Следвайки досегашната традиция в тези отношения, сега синодът ни решил и предложил клирик на Старозагорска епархия (йером. Панкратий, току-що назначен за игумен на Шипченския манастир) да замести напускащия свещеник. Написали и писмо за това, но изненадващо (или не?) получили отрицателен отговор от патр. Вартоломей.
Патриархът пише, че не приема предлагания клирик, който щял да бъде много по-полезен на БПЦ в този недостиг на монаси (!) в Шипка и въобще в манастирите, а ще назначи свой клирик, родом българин, който говорел освен български още и гръцки, и английски, а учел и турски. Става дума за прословутия архим. Харалампий (Ничев), който в България последователно е бил клирик на няколко епархии, после злощастно е низвергнат от Видинския епархийски съвет, сетне пък преминал в старостилен разколнически синод в Гърция, където се издига до Поморийски (Анхиалски) митрополит (естествено е, че няма такава епархия!). След някоя година същият се отказал (или са го „отказали“, няма значение) от този висок разколнически пост и се връща „с покаяние“ във Видинска епархия. Отново Видинският епархийски съвет го възстановява в презвитерска степен, като отменя низвержението, а след шестмесечен изпитателен срок на деня му връща и архимандритското отличие (!).
Последното не е по-странно от всичко останало в биографията на архимандрита, който след кратко време се оказва студент в магистратурата на Волоколамски митр. Иларион (Алфеев) в Москва, а накрая внезапно е отпуснат от тогавашния Видински митр. Дометиан, за да се окаже клирик на Бурсенската епархия на Вселенска патриаршия (без решение на Св. Синод на БПЦ за прехвърляне на клирик в друга юрисдикция!). И когато лани митрополитът на Бурса Елпидофор замина за архиепископ в САЩ (към КП), архим. Харалампий става клирик в Истанбул. На два пъти е замествал о. Ангел (по време на годишния му отпуск) в българската църква „Св. Йоан Рилски“ в кв. „Шишли“ , служил е инцидентно като гост и в желязната църква „Св. Стефан“ след ремонта й.
Както се вижда от всички тези истории, архим. Харалампий някак „естествено“ накрая се оказва свещеник на българската общност. С малката подробност, че в негово лице вече клирик на Патриаршията започва да служи в българските храмове.
В споразумението от февруари 1945 г., подписано при вдигането на „достопечалната схизма“, Вселенската патриаршия получава в своя юрисдикция българските православни общини на територията на Турция (в Истанбул и Одрин). Това е договорено съобразно изискванията на църковните канони и, както е прието в дипломатическите отношения, поставено е на реципрочна основа: Патриаршията се отказва от юрисдикцията си над отдавна влезлите в територията на България енории и манастири, фактически вече преминали във владение на нашата църква. На Българската екзархия (както тогава все още се нарича БПЦ) неофициално се дава възможността да посочва кандидати за български свещеник, съответно свещеници в българските храмове в Турция (в Одрин – два и в Истанбул – четири). Неофициално, а официалното е залегнало в спогодбата от 19.2.1945 г. между двете поместни църкви: „българските общини могат да посочват на Вселенския патриарх свой енорийски клир (църковните предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване, за назначаване или за негово ръкополагане“. И това продължава около шест десетилетия. Отношенията между двете поместни православни църкви се поддържат в добро състояние, няма сериозни проблеми, почти не остават нерешени въпроси. Но така е при екзарх Стефан, патриарх Кирил и патриарх Максим. Бог да ги прости!
Сега отношенията между двете църкви не са съвсем нормални. Официално или мълчаливо БПЦ се противопоставя на редица предложения и начинания на Фенер, в България патр. Вартоломей беше охулен и освиркан. Просто сега дойде моментът той да си упражни правото, като отказа на БПЦ да изпрати свой клирик за сънародниците ни в неговия град. Същевременно обаче патриархът е спазил спогодбата от 1945 г., като е поискал мнението на българската община за своето предложение – архим. Харалампий (Ничев). И съответно го е получил.
Щом ответната страна е канонически изрядна, това означава, че са допуснати някои грешки от българска страна. Първо, не е направена необходимата подготовка за изпращането в Истанбул на клирик от България, а синодът си взима решението и го съобщава писмено; така обаче не се работи в международните отношения, пък били те и между сестри-църкви. Второ, не е направено достатъчно от българската държавна дипломация по въпроса, ако въобще тя се е задвижила. Все пак Вселенският патриарх не е някой от архиереите на БПЦ, на когото синодът може да съобщи свое решение за изпълнение. При него ходят лидерите на могъщи държави, короновани глави, посланици и пр. Той умее да общува и да защищава позиции, както и да постига „споразумение на основата на взаимни отстъпки“, което наричаме с чуждицата „компромис“. Църковната и държавната дипломация биха намерили такъв, ако си бяха свършили работата. За жалост обаче във външно министерство това им е последна грижа, а през последните две-три десетилетия БПЦ въобще няма свой църковен дипломат на висше равнище. Оставили са един митрополит да „отговаря“ за сънародниците ни в Турция, но той няма опита и подготовката за такава отговорност, т. е. сънародниците са оставени на произвола на съдбата.
Въпросът има и една друга страна. Така нареченото църковно настоятелство в Истанбул всъщност е настоятелство на вакъфа „Български православни църкви в Турция“, преди някоя година преименовано от турските власти на „Българска екзархия“. Като такова то има твърде широк обхват от дейности, повечето от стопански характер, така че църковните въпроси не са първата им грижа. И, запитани от патриарха за въпросния архимандрит, те лесно са казали своето „да“. Е, какво пък, нали ще има кой да служи там на български!
В заключение: проблемът не е в самия архим. Харалампий. Той едва ли се е домогвал да стане свещеник на българските църкви в Истанбул, защото неговата кариера в новата му юрисдикция така или иначе е сигурна. Случаят само показва, че у нас никой не се грижи разумно и системно за духовния живот на сънародниците ни край Босфора.
