Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
1_6.jpgРадко Василев Радков е роден през 1940 г. в град Велико Търново. Завършва Софийската духовна семинария на гара Черепиш, а по-късно – Класическа филология в Софийския университет. Работил е като редактор в издателство „Народна култура”, като аспирант в Института по балканистика и като преподавател по класически езици във Великотърновския университет. Основател и главен драматург на Старинен театър.

Автор е на следните книги: „Византийски запеви”, „Сонети”, „Слово за Търновград”, „Царски сонети на любовта” и други. Автор е и на повече от двадесет театрални пиеси, поставяни при изключителен успех у нас и в чужина, по-важни от които са: „Балдуин Фландърски”, „Хан Аспарух”, „Патриарх Евтимий”, „Сонети за Казънлъшката гробница”, „Похвално слово за Словото”, „Теофано”, „Констанин и Фружин“, „Йоан и Цезарят”, „Всенародно бдение за Апостола”. 

Носител на национални награди от конкурси за българска историческа драма и на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – първа степен. През 1985 г. по покана на Ватикана пред папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за Словото“ по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Европа (1985 г.). 

За трагедията си в стихове „Балдуин Фландърски“ е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“, връчено му в Парижкия клуб на сенаторите (1985 г.). Носител е и на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985 г.). Единственият творец в света, удостоен безпрецедентно – на два пъти – с международната Наполеонова наградата „Солензара“ на Френската академия на науките – за негови драми в стихове. Първия път – за пиесата „Теофанo”, връчена му в Сорбоната през 1983 г., и втория път – за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния дворец на френската аристокрация в Париж (2005 г.).

Литургика

Не изоставена кадилница
дими край черния престол,
не воин-дух в пламтяща ризница,
не ангел с кървав ореол.

Какво е туй? Ликът на Нещото,
незримото, кълби се там –
в отворената двер зад свещите,
в мъглявни от тимиам.

И де е нашето отечество
в менливото ни естество?
Човечество, богочовечество,
плът-дух с мистично сетиво!

Мозайките са се разпукнали
и в камъка живее цвят
от тази тайнствена литургика,
от този полъх непознат.

Че в мощния разлив на хорове
завръща се от векове
глас, пламнал във платната морави
на облаци и ветрове.

О, храмове от зрак и бигори,
о, вкаменели тишини!
Летят, летят безплътни фигури
на по стени – във висини.

И сред мозайките разпукнати
в едно са вече естество,
в един пожар, в една литургика
човек, природа, Божество.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/33fwh 

Разпространяване на статията: