Последният епизод на предаването 70х7 на телевизия „Епархийски глас“ беше свалено от Youtube-канала на медията по искане на Българския патриарх Даниил. В епизода се проследява разговор за религиозното образование в българското училище между Знеполски епископ Мелетий – ректор на Софийската духовна семинария, Цветомира Антонова – дългогодишен учител по история в столичното училище „Увекинд“, Полина Спирова – преподавател по религиозна педагогика в Богословския факултет на СУ и Димитър Спасов – преподавател и директор на Енорийския център на столичния храм „Покров Богородичен“. Всички те от дълги години се занимават с религиозна просвета на деца, подрастващи и възрастни.
Участниците в дискусията обсъждаха възможностите за религиозно ограмотяване на съвременните български деца, трудностите пред този процес, постигане на консенсус в българското общество за нуждата от религиозна просвета и необходимостта от създаване на сътрудничества между Църквата, МОН и различни институции в организирането на по-добра религиозната просвета в българските училища.
В края на разговора участниците изразиха радостта си от обменените размисли и отбелязаха, че чрез взаимното общение се постига сближаване на мненията и се раждат идеи за нови съвместни дейности в полза на Църквата и на българското общество. Беше постигнато единомислие, че духовниците, учителите и преподавателите следва не само да говорят, но и да показват на своите ученици какво са свободата в Христа, разсъдителността и любовта към Бога и ближния.
Не е ясно какви са мотивите за налагането на цензура върху последния епизод на предаването. Те не са изяснени и на екипа на 70х7. Предлагаме на читателите някои от изказванията на участниците.
Еп. Мелетий:
Аз така разбирам нещата, надявам се да не бъркам, че идеята за религия в българското училище е следната: Не става дума за вероучение; не става дума за църковен живот. Не става дума за дублиране на духовната дейност към енориите, към джамиите или към другите духовни молитвени центрове.
Мисля, че това е ясно и от страна на Българската православна църква. Мисля, че Св. Синод няма очаквания за нещо друго.
В този смисъл енорийското, неделното училище трябва да се развива паралелно. То има съвършено други, много дълбоки и интересни хоризонти, които в държавното училище не се поставят. Там има друга идея – тази идея е ограмотяване.
Следващият момент мисля че е: „Религия – Православие“, „Религия – Ислям“ и неутралното, неконфесионално религиозно образование, което е като религиознание, т. е. сравнително изучаване на религиите. В този смисъл мисля, че никой не е поставен в ситуация на задължителност. Задължително е да учиш философия, задължително е да учиш математика, но не е задължително да припознаваш учебния материал като своя лична философия на живота. Това е едно запознаване.
Ако не желаеш да избереш „Православие“, можеш да избереш „Ислям“ или пък неконфесионалното религиознание. В този смисъл, струва ми се, инициативата, за която говорим, е ясна – тя дава опции, тя дава избор. Родителят не е заставен пред един единствен вариант, който да бъде „Религия – Православие“ или само „Християнска религия“. Има и „Ислям“.
Следващото нещо, което ми се струва важно да обсъдим, е: не пробвахме ли твърде много тези опции през последните тридесет години – с енориите, с вътрешната църковна структура? Опитвахме се вътре, в рамките на самата Църква, да си стегнем редиците, да се погрижим за нашите деца, да сплотим нашите православни семейства, да предложим знание, познание и въвеждане в духовната традиция на Църквата. Това мисля че е направено. Има много достойни хора, които по епархии, в митрополии, в енории се трудеха. Вие сте от пионерите в тази област и това е прекрасно. Но това не може по никакъв начин да дублира потребността на едно по-глобално, универсално ниво да се говори за религията изобщо. Защото ние сме малко в едно постсъветско състояние, в което религията е тотално изтласкана от публичния живот или поне от учебния процес. За това не говорим. Единствените рудименти от религиозното присъствие са фолклорно-битовите традиции, които вие иронично намекнахте – че в държавното училище биха се занимавали с Лазарки и броя на ястията. Но това са остатъци от комунистическото и съветското разбиране – как духовните традиции на българина да бъдат представени в училище. Не е ли тъкмо това повод да кажем: „Нека нашите деца бъдат образовани по отношение на сериозното в религията, сериозното в православието“. Как чисто исторически и чисто доктринално да подходим към религията – и това да не е въпрос на вяра или невяра, съгласие или несъгласие, а просто информативен подход. Защото говорим за консенсус.
Цветомира Антонова:
Лично аз също смятам, че въвеждането на задължителна религия, без това да бъде задължително обучение по религия, без това да бъде подкрепено от голяма част от обществото, да бъде разбрано, да бъде осъзнато, на този етап е просто едно добро пожелание.
А всъщност, за да имаме наистина обучение по религия в училище, се изисква една много сериозна работа. И тази много сериозна работа е свързана с повишаването на компетентността, на разбирането и на уменията на учителите по религия, на тяхното разбиране, че когато те влязат в училище, те няма да влязат в една вражеска секуларна среда, в която те ще бъдат в кръгова отбрана срещу учителите атеисти. Нали, някак си… Живели сме го този период в училище. Имаме учители, които имат най-различни светогледни възгледи, но има и много християни.
И просто този лед, според мен, трябва да се стопи. И тази нагласа, че учителите по религия идват в училище, за да ни спасяват и да ни проповядват истините на вярата, без да имат подкрепата и разбирането и на учителите, и на обществото – това е голям риск за мен. И така, според мен, най-напред трябва да започнем с енорийските, прицърковни училища, школи, катехизационни школи. Защото вътрешните, вътрешно-енорийските усилия са тези, които биха могли да променят нагласата на обществото към религията и към нейното изучаване в училище. И за религия, и за опит с религиозно обучение на тийнейджъри много ми се иска също да поговорим, защото опит със задължителния предмет би могъл да бъде в някаква степен успешен от 1. до 4. клас. Но какво правим в гимназията?
Полина Спирова:
Един детайл, според мен, е много важен в целия този дебат, който аз откривам като много важен. Това е тази задължителност да не бъде налагана. Има опасност голяма част или част от нашето общество да се почувства насилено децата да учат религия. А ние, хората, които се занимаваме с тези неща, винаги сме искали да работим за това родителите да възжелаят децата им да учат религия, да се ограмотят. А и това не е нещо, което ние сме измислили, разбира се. Това е евангелският подход, Христовият подход. Христос казва: „Който иска, да върви след Мен“.
Когато те принуждават – то може да е добро, но когато ти не го желаеш, когато това не е твое решение, има отпор. На мен не ми се иска ние да влизаме в училище с насилие, да принуждаваме хората да изучават религия или децата им да изучават религия насила. Това естествено ще доведе до отпор от тяхна страна.
Димитър Спасов:
Струва ми се важно да кажем няколко неща в началото. Успехът на едно начинание се определя от това какви цели си поставяме и дали те са постигнати.
Сега, ако си поставим за цел да въведем предмет „Религия“ като задължителен в българското училище, е възможно да отчетем успех при добро стечение на обстоятелствата и на политическата конюнктура.
Отделна тема е изкушението, как да кажа… държавата да се нагърби с част от нашето задължение като православни християни.
Но, ако си поставим за цел в резултат от това задължително обучение по религия да постигнем някаква качествена промяна в обществото, се боя, че може да катастрофираме челно, защото просто нещата не работят така… А сега, ако се опитам да систематизирам тези десет-дванадесет години, един от основните принципи, които спазваме тук (в неделното училище на Енорийския център, бел. ред.), е, че нашите курсове са свободно пространство.
Това означава, че всяко едно дете, което идва тук – те са между девет-десет и до шестнадесет-седемнадесет годишна възраст – идва по собствено желание. В момента, в който аз срещна и видя амбициозен родител, това става ясно на второто-третото занимание. Отивам и говоря с него, и ако детето няма желание, то не идва.
Това вече е някакъв кастинг, така да се каже, подбор, който лукс нашите колеги в държавното училище няма да може да си го позволят. Но тук идват деца единствено и само по тяхно желание. Идват деца, които са пред изключване в държавното училище, но последните две години тук не са пропуснали нито едно занимание.
Това пространство на свободата ми дава обаче и на мен свободата в началото на всеки един курс аз да адаптирам учебната програма и темите, с които ще се занимаваме, спрямо това дали децата имат някаква подготовка, каква подготовка имат, какво на тях им е интересно.
Друг много важен принцип, още по-важен, е, че в тези курсове се опитваме да добием усещането за реалността на Божието присъствие в нашия живот, което не знам как ще се случи в държавното училище.
Децата в курса при мен най-вероятно няма да могат да ви изброят колко ястия се слагат на Бъдни вечер, със сигурност няма да ви кажат какво правят момите на Лазаровден, но се надявам – не, сигурен съм – че биха могли да разсъждават на глас върху това какво е различното в трите възкресявания, които е сторил Христос, и защо те са само три, при положение че за тези три години със сигурност са умрели хиляди хора по времето на служението на Христа. Каква е разликата между тези възкресения и Христовото възкресение?…
