Съгласно устава на Българската православна църква – Българска патриаршия (гл. 12 на устава, от 140 чл. нататък) днес в целия й диозец се проведоха избори за църковни настоятелства. Тези избори се правят на всеки четири години и те са важни, защото от настоятелите на всяка една енория после се избират на следващите равнища управителните органи в институционалното тяло на Църквата ни. Оставяме настрана въпроса, че там някъде по стълбицата се избират и членове на Църковн(о-народн)ия събор, а този събор не се свиква. Жалкото е, че така се дава лош пример от синодните членове, които вече 7 години не взимат решение за организиране на събора. На този фон свещениците и другите служители в БПЦ-БП естествено имат морално извинение, ако не си изпълняват задълженията, но това е друга тема.
Днес се проведоха избори на църковни настоятели, където успяха да ги проведат. А на редица места това очаквано или неочаквано не можа да се случи.
Не се случи в много от онези три четвърти от енориите на БПЦ, които нямат свещеник, който да живее в енорията и постоянно да служи там. И при положение, че един свещеник „завежда“ (не казваме „обслужва“, понеже то е фактически невъзможно) 5 или 10, или 15, или понякога по 30-40 села (наистина много от тях със „затихващи функции“), няма как да проведе навсякъде тези избори. Дори и той да се погрижи да възложи на друг да проведе избора (ако има такива хора, защото често това не е лесно, нито постижимо, макар да е предвидено от устава, чл. 147, ал. 3). Уставът предвижда провеждане в следващата неделя, но и това не е решение при повече села, защото организационната работа е трудна. Как се справят свещениците в такива случаи, си остава на отговорността на съответните епархийски ръководства.
Днес обаче се натъкнахме на едно твърде странно явление: поради незаявяване на интерес от енориашите, в някои от най-централните софийски храмове не се проведоха избори. Какво трябва да означава това? Преди всичко означава, че хората от територията на енорията (енория е гръцка дума и означава нещо "в определени граници") или не са запознати с провеждането на изборите за църковни настоятели, или са запознати, но не проявяват интерес. Какво и как е станало, няма да гадаем. Истина е обаче, че в много градски храмове, най-вече в София, черкуващите се там и духовно обгрижвани християни просто не са жители от територията на енорията. Колкото и малко като проценти да са черкуващите се християни у нас, в това число и в София, всяка една проверка би установила, че в даден храм се черкуват, примерно, 20-30% енориаши и 70-80% християни от други енории. Дори и да е обратното съотношения, проблемът си остава. Защото не е нормално храмът да е пълен със сто, сто и петдесет богомолци и да няма кой от тях да гласува в изборите за енорийски църковни настоятели.
Причините са най-различни: може да са хора, отишли да живеят от един квартал в друг, но продължават да се черкуват в храма на старото си местоживеене; може да нямат връзка с въпросния квартал, но са намерили тъкмо в тази „не тяхна“ църква добър духовник, заради когото пътуват през целия град, за да стигнат там, и пр. Естествено, това не е забранено, но за участие в изборите е записано в устава на БПЦ (чл. 140, ал. 5), че в енорията могат да гласуват само живеещите на нейната територия. И нещо друго: когато църквата се пълни от християни от други енории, някак си се занемарява интересът за връзка с „териториалните“ енориаши и се стига до явление като днешното. Разбира се, то е поправимо, но е във висша степен показателно за това, че трябва или да се работи повече с местните енориаши, или да се помисли за формулировката на чл. 140, ал. 5.
