На 13 октомври се навършиха 10 години от блажената кончина на приснопаметния Пловдивски митрополит Арсений. В катедралния храм „Успение Богородично” в Пловдив бяха отслужени заупокойна света Литургия и панихида. Богослужението беше оглавено от Пловдивския митрополит Николай, а в съслужение с него бяха свещеници от града, съобщава сайтът на епархията.
В храма бяха също така роднини, духовни чеда, епархиоти на владиката, които бяха дошли да се помолят за упокоение на душата му и да почетат светлата му памет.
В словото си митрополит Николай нарече дядо Арсений „архиерей с изключителна честност и безкомпромисност в отстояване на истината“. Той подчерта, че владиката е управлявал Пловдивска епархия в трудни, безбожни години, но е успял да я запази „неразделена и вярна на Светия Синод на Българската православна църква и на нейния предстоятел – блаженопочиналият Български патриарх Максим”.
В деня на кончината свои спомени за приснопаметния владика споделиха и други клирици, пребивавали в обкръжението и духовната грижа на митрополит Арсений.
Прот. Емил Паралингов споделя това във фейсбук-страницата на катедралния храм на Пловдив: „От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по–добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много можеше да се научи от него…
Най-напред и главно на безрезервна, безкористна и чиста любов към Църквата. С нея искаше да зареди бъдещите свещеници много преди ръкоположението им. Имаше навика да ги вика при себе си в митрополията заедно със съпругите им, не толкова на разговор, колкото бащински да ги настави. Помня думите му, когато отидохме с моята съпруга при него, месец преди дяконското ми ръкоположение. Беше началото на март, но все още студено, затова и голямата печка в приемната беше запалена. Седнахме близо до нея и дядо Арсений ни каза: „Обичайте Църквата и й служете с ревност. Тя никога няма да ви остави. И хората няма да ви оставят, ако видят, че сте честни и им служите с любов…”. На изпращане ни каза още нещо, което в действителност повтаряше постоянно и което се старая никога да не забравям, а именно: „Църквата не ни е бащиния…”.
Веднъж ми каза: „Дяконе, Църквата може и без тебе, и без мене”. Колко ме заболя тогава от думите му! Почти се обидих. Как така, Църквата може без мене. Сега знам, че е прав Старецът. Църквата може без мене и без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Не влизаме в нея, за да я спасим или променим, а ние да се променим и спасим. От каква гордост и прелест трябва да сме обладани, за да мислим, че ние спасяваме нея – Църквата Христова…
Онези, които направиха разкола в БПЦ, не бяха ли водени от подобни измамни горделиви мисли? Предателството им спрямо родната ни църква беше и лично предателство спрямо онези, които й останаха верни. А сред тях, сред верните на Църквата, не просто беше, а стоеше като гранитна скала срещу разбеснелите се разколници митрополит Арсений… Колко страдаше владиката за нанесената на църковното тяло рана, рана разкъсала и сърцето му. Колко го е боляло от нея, само той си знаеше. Но успя да опази Пловдивска епархия цяла и стабилна в тези смутни години. Върналите се с покаяние прие с бащинска любов…
Имаше любовта на хората. И той също обичаше пасомите си. Най-вече онези прости и обикновени хорица по села и паланки, които го посрещаха с истинска радост, когато посещаваше селските енории на обширната Пловдивска епархия. Във всяко село имаше хора, към които се обръщаше поименно, макар че ги беше виждал само един път по-рано и то преди години. А как се радваха те – баба Иванка и Стоянка, бай Георги и дядо Димитър, че владиката се обръща към тях по име, че е запомнил имената. Че им обръща внимание и ги пита за здравето, за децата, дори за реколтата им. Пред очите ми се извършваше едно чудо. Тези възрастни селски хора ставаха като деца. А владиката помнеше имената им, защото за него те бяха обичните на Бога, а оттук и на него, поверени му от Архипастира Христос чеда.
Израз на неговата любов към хората беше и желанието му много често да се прибира след служба пеша от катедралния храм „Успение Богородично” до митрополията. А колко много обичах аз тези импровизирани разходки! Ще тръгнем от катедралата и след някое време ще спрем. Светът преминава забързан покрай него. Светът, за когото преди минути по време на светата литургия се е помолил да снизходи над него мирът от небето (из Велика ектения)...
Гледа дядото витрините, гледа хората, колите. Едно одобрява, друго не. Накрая ще каже: „Хайде, дяконе, да се прибираме”…
На 13 октомври 2006 г. Бог прибра при Себе Си Пловдивския митрополит Стареца Арсений."
Бог да прости митрополит Арсений! И нас да помилва.
Снимки: Сайт на Пловдивска митрополия и архив на Борис Цацов
Още по темата:
Пет години от кончината на един достоен български архиерей - Пловдивски митрополит Арсений
