Последното издание на предаването „Вяра и общество“, излъчено на 6 юни, беше окачествено от генералния директор на БНТ Емил Кошлуков като „скандално“ и го накара да поиска среща със Св. Синод. Кошлуков и някои от митрополитите са се обединили около виждането, че водещият на предаването Горан Благоев уронва престижа на БПЦ и концепцията на „Вяра и общество“ трябва да бъде променена: дискусионният формат на предаването следва да се замени с „катехизаторски“ и да не се обсъждат актуални проблеми.
Появиха се открити писма и петиции в защита на Горан Благоев и свободата на изразяване, както и гласове, заклеймяващи предаването. То беше наречено „най-недостойният противоцърковен проект в цялата история на телевизията в България“, който „наранява религиозните чувства“ на православните.
Искрата в разгорелия се спор пламна от последното издание, в което бяха поставени редица проблеми и беше дискутирана връзката между БПЦ и държавната власт. Основните тези в разговора бяха формулирани от госта – доц. д-р Атанас Славов, специалист по публично право, който не целеше конфронтация с църковната власт, а извеждане на важни въпроси, които се отнасят до бъдещето на Българската църква. Той изрази позиция, споделяна от немалко православни християни, че силният държавен интерес към Църквата крие рискове и въпреки разрешаването на конкретни финансови проблеми, в дългосрочен план вреди, а не помага на мисията ѝ в българското общество. Ето някои от акцентите:
- Забелязва се двоен стандарт в отношението на държавата към БПЦ и другите вероизповедания. Църквата се ползва с привилегии, за нея са допускани изключения от общото правило по време на пандемията: позволили са богослужения в църквите, но не и за римокатолиците, протестантите и мюсюлманите. Тези двойни стандарти са притеснителни от гледна точка на конституционни и правни принципи. Държавата трябва да третира по еднакъв начин вероизповеданията, независимо че православното е традиционно. През последните години БПЦ все повече заприличва на държавно и официално вероизповедание, без да са извършени легитимните промени в конституцията или в закона. Получава се одържавяване на Църквата в България с идеята, че се помага на Църквата, че се полагат грижи за нея, че се осъществява заветният идеал за симфония между Църква и държава. Всеки български гражданин трябва да се чувства част от публичния институционален ред, а не да има първа класа – православни, втора класа – всички останали. Това не е добро за нашето общество. Не е добро и за обществения авторитет на Църквата.
- За две седмици, в края на пандемията, извън бюджета на БПЦ за заплати държавата отпуска 2 102 000 лв. за капитални разходи. От тях: 600 000 за Рилския манастир, по 200 000 лв. за Бачковския и Троянския манастир, 300 000 лв. за Кръстова гора, 500 000 лв. за Софийската семинария, 302 000 лв. за ремонт на сградата на Софийска митрополия.
- Наблюдава се рискова симбиоза между Църква и държава в условията, в които живеем: Църквата се използва като украшение, като брошка на ревера в нейната ритуалистична форма, за легитимиране на едни или други събития или празници. Тази видимост на Църквата обаче трябва да е резултат от активността на Божия народ, а не чрез участие на висшето духовенство в PR-а на управляващите.
- Самият „идеал“ за симфония, за съзвучие, е имперската визия за мястото на Църквата в държавата: как Църквата да бъде впрегната в полза на държавата, а не е вътрешно-църковна осъзната необходимост от визия и мисия в света с оглед на неговото преобразяване.
- Не бива Църквата да допуска да участва в легитимирането на статуквото в страната. Нашето статукво се определя от международните институции като „завладяна държава“ и на базата на индексите за корупция и за върховенство на правото може да се направи заключението, че ние нямаме добро управление. Това не е политически въпрос, а са обективни критерии според определени международни стандарти. И когато Църквата се приобщи безкритично към този тип властническо статукво, тя губи основната си мисия да работи за преобразяването на света и на хората в съзвучие с Христовия закон за любовта. Вместо това започва да легитимира едни твърде семпли, често пъти неспазващи християнските норми хора, облечени във власт.
- Св. Синод отправи призив за социална активност по време на пандемията, но въпросът е как той се осъществява на практика и всъщност енориите са тези, които на дело осъществяват този призив. Социалната дейност в БПЦ се случва спорадично и често пъти не е подкрепяна от висшето ръководство. Често подобни действия на енориите се разпознават като конкуренция от Св. Синод.
- Как Църквата използва имотите си и получените финансови средства? Защо се налага, например, Софийска митрополия да получава 302 000 лв. за ремонт, а тя и храмът „Св. Неделя“ притежават немалко доходоносни имоти в центъра на София?
- Защо не се провежда църковен събор вече 12 години? Три мандата на църковния събор са пропуснати. В такъв случай пред кого следва да дава отчет Св. Синод за дейността си?
- Защо Църквата не се опира на вярващия народ, а предпочита помощта от страна на държавата и каква е цената, която ние плащаме като християни за това упование в държавата, която не може да замени упованието в Бога и вярата, която произтича от общностното изповядване в рамките на Църквата?
- Държавата трябва да помага на БПЦ и другите активни вероизповедания, но виждаме, че през последните 30 години активно черкуващите се хора са под 10%. Та, когато даваме едни милиони, срещу какво ги даваме? За каква реална група от хора се отнася това?
- Христос ни е дал разум, критично отношение към реалността, и ние трябва да се възползваме от този Божи дар, когато сме изправени пред подобни предизвикателства. Християнинът е призван да говори за нещата около себе си, често пъти и критично, включително и за Църквата, когато тя не е винаги на висотата на Христовото послание.
Освен нормалните противоположни оценки за различни мнения, изразявани във „Вяра и общество“, днешната полемика разкри две основни нагласи в нашето църковно общество относно медийното присъствие на Църквата, които са фундаментални и нямат пряка връзка с предаването. Според единия възглед Църквата трябва да присъства в медиите единствено чрез своето вероучение, а от медиите се очаква да бъдат амвон, от който да звучи църковната проповед. Поставянето на проблеми от реалния църковен живот и обсъждането им от хора с различни позиции се възприема от тези вярващи много остро като „обида на религиозните им чувства“, а понякога и като светотатство. Тези християни в своята публична реч много често слагат знак на равенство между себе си и Църквата и превръщат това в основен аргумент в позицията си.
Според други християни медиите не са амвон за проповед, а място за среща на противоположни възгледи и съответно дебат, което е немислимо за амвона. Вярващите имат търпимост към изказваните мнения, с които не са съгласни, защото не очакват да чуят в ефир само една гледна точка. Те биха се радвали тяхната гледна точка да бъде представена убедително за хората, но не търсят църковно възмездие за нецърковни възгледи. Съответно и тяхното разбиране за „скандално“ се различава: като скандално медийно участие се оценява манипулацията, злоупотребата с предоставената трибуна за клевета и злепоставяне на опоненти, заклеймяването и др. под.
