Миналата седмица се проведе заседание на Междуправославната подготвителна комисия за Светия и велик събор на Православната църква, чието свикване се подготвя поне от половин век. В тази връзка сега се повдига въпросът за диптисите или за реда на старшинство сред православните църкви. Това е неприятен за повечето от църквите въпрос, който заплашва да разклати статуквото. Диптисите (често неправилно изписвани и изговаряни като „диптихи”) са едно много просто нещо. Това е списъкът на петнайсетината автокефални православни църкви, подредени по някакво старшинство: първо патриаршиите по тяхно старшинство и сетне архиепископиите по тяхно. Според това трудно обяснимо и донякъде нелогично старшинство в началото са древните патриаршии Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска. Това напомня за прочутата древна пентархия, от която е отпаднал Рим. Отделен въпрос е, защо Йерусалимската патриаршия, майката на всички църкви, е на четвърто, а не на първо място, примерно. Но тук не му е времето на такъв коментар. Само да се отбележи, че това прословуто старшинство е зависимо от поредица фактори, като сред най-важните са даденостите (от чисто политическо естество) през византийските времена.
В края на 16 век в числото на петте патриаршии влиза Руската църква (през 1589 г. – по времето на цар Борис Годунов). Но далеч преди 16 век патриаршеско достойнство са получили първо Българската православна църква (927 г.), после Грузинската (1010 г.), а някой век след нея - и Сръбската (като патриаршия на Печ, 1346 г.).
Идва обаче османското робство и двете съседни патриаршии на Балканите губят самостойност, понижени в архиепископии, а после въобще се заличават - в 1766 г. Печката и в 1767 г. Охридската патриаршия.
Грузинската патриаршия изпитва други нашествия и робства, за да бъде погълната в началото на 19 в. от Руската църква, която междувременно преди век е загубила патриаршеското си достойнство по волята на земния господар Петър І. Грузинската патриаршия се опитва след октомврийската революция да се възстанови, но това става възможно едва през 1943 г. при Сталин, който е грузинец. Само че това възстановяване е признато от Цариград едва на 3 март 1990 г.! И по тази логика тя отива на последно място от патриаршиите.
През 19 в. Сърбия и България се освобождават от турците и базираната в тяхната столица Цариградска патриаршия. Така през 1920 г. Сръбската църква успява да си възстанови патриаршията. Българската църква по това време е обявена в схизма, в неканоничност заради желанието си да бъде самостойна. Едва в средата на миналия век (10 май 1953 г.) нашата Църква си възстановява патриаршията, но без да получи за това признанието на Цариградската патриаршия и гръкоезичните църкви. Такова признание идва от Фенер едва през 1961 г., като израз на желанието на Цариград и другите църкви да започне подготовката за всеправославен събор без отсъствието на една цяла църква. Интересно е, че в документа на Цариградската патриаршия от 1961 г. се говори за учредяване на българска патриаршия, която е била призната още през 10 в., после отново през 13 век! Но и това няма сега да го коментираме.
Междувременно много късно оформилата се Румънска църква, получила самостойност едва през 1885 г., набързо получава патриаршеско достойнство през 1925 г. – с едва 40-годишна история!
На практика от трите балкански църкви само нашата изостава с възстановяването на патриаршеското си достойнство по известните причини.
Кипърската църква се позовава на призната автокефалия, тоест пълна самостойност, от 4 век, когато на Балканите е имало траки и кой знае още какво, но не и българска, сръбска или още по-малко румънска църква. И се питат кипърците: „Защо ние трябва да сме след тези балкански църкви? Защо румънската с нейните 136 години история ще е далече преди нас, които имаме история още от 1 век и самостойност отпреди 16 века?!” По тази линия кипърците имат естествени съюзници в лицето на грузинците, макар да им оспорват влизането в диптисите преди Кипърската църква, която заради тях беше изместена от 9-о на 10-о място.
Допълнително се нагнетява напрежението от разнопосочните практики на поменаване на предстоятелите и на подреждането на архиереите при общоправославни богослужения. Например, някои църкви, включително и българската, слагат грузинската на шесто място. Но сърби и румънци протестират пред нашите: „Като искате, слагайте ги преди БПЦ, но не ни измествайте от нашите законни места!” Погледнато исторически, наистина грузинците трябва да са много по-напред, във всеки случай дори преди руската църква! Само че при такъв подход трябва и българската да си иде след грузинската, пък после да е сръбската, след нея руската и накрая румънската патриаршия. Естествено, такова нещо трябва да се заяви ясно от БПЦ, което явно не е сторено.
Наистина цялата работа прилича на заемането на места в салон без номера на столовете: който изпреварил, той седнал, другите – след тях! Защото критериите не са еднакви, а - парадоксално! - са различни за едно и също нещо. И всеки си ги прилага, както му приляга на него. Това дали има нещо общо с думите на Иисус Христос за стремежа към по-предните места, казани в изобличителната Му реч срещу фарисеите (Мат. 23:6)? Или с братската любов? Трудни въпроси…
