Как да се справим със съда в Страсбург?

Министър-председателят Сергей Станишев каза на патриарх Максим в началото на миналата седмица, че може да обжалва решението пред Голямата камара на европейския съд, с което само рискува да се изложи, защото най-вероятно ще получи отказ. Още повече се изложи президентът Георги Първанов, който разбрал-недоразбрал за какво е делото в Страсбург, призова на 6 февруари руския патриарх Кирил да се намеси срещу съда, за да спаси единството на православието в България. Държавният глава би дал безценна помощ на България, ако престане да се произнася за европейския съд, след като на 10 февруари в присъствието на македонския президент Бранко Цървенковски доразви тезата си, че от решенията на съда в Страсбург "не произтича автоматично едно или друго задължение на българското правителство".

Не е редно хора на висши държавни постове да проявяват

международноправна некомпетентност

и дори да я афишират. Липсата на познания в тази област не се компенсират с пламенни разсъждения за духовните устои и единството на нацията.

Станишев трябва да знае, че Голямата камара не е апелативен съд и че не играе ролята на втора инстанция за обжалване на което и да е дело в Страсбург. Тя разглежда само дела, които имат фундаментално значение за тълкуването на Европейската конвенция за правата на човека. След реформата през 1998 г., когато съдът стана единен, Голямата камара се е занимала само с едно българско дело - "Начова и други срещу България" (февруари 2006 г.), което беше уникално с факта, че за първи път в Страсбург имаше казус за убийство (на двама роми от военен патрул), чието разследване е осуетено поради етническа дискриминация. Други три жалби са били отхвърлени, защото решенията по тях от обикновените съдебни състави от 7 души са били достатъчни за правилното тълкуване на конвенцията.

Ако Голяма камара се е произнасяла по български дела след 1998 г., това е ставало само поради довършването на вече започнали процедури по стария регламент на съда. Такова е делото "Хасан и Чауш срещу България" през октомври 2000 г. То е за намеса на държавата във вътрешния живот на мюсюлманското вероизповедание и е цитирано като пример и в сегашното дело срещу намесата на държавата в православната църква. Станишев би могъл да се досети (или поне да му кажат), че щом вече има цитиран такъв прецедент, и то разгледан от Голяма камара, няма как новото дело да бъде сметнато за небивал казус, който заслужава специално тълкуване от разширения съдийски състав от 17 души. За Страсбург е ясно, че

държавата има лошия навик да се меси в църковните дела

независимо от вероизповеданието. Впрочем тя вече е осъдена и от двете групи съперници в Главното мюфтийство, покровителствани ту от леви, ту от десни правителства (втората присъда е от декември 2004 г.), за което плати по 20 000 лева и на Фикри Сали, и на опонента му Недим Генджев като ощетени главни мюфтии.

Колкото до Първанов, неговият проблем е, че не познава междуправителствените задължения. Не ги познаваше и покойният главен прокурор Иван Татарчев, който през 1997 г. заяви, че няма да изпълни първото решение на съда в Страсбург срещу България по делото "Луканов". После обаче Татарчев се поправи, докато Първанов не показва желание. Комитетът на министрите на Съвета на Европа следи за изпълнението на решенията на съда в Страсбург и досега никоя от 47-те страни членки не е заявявала чрез своя държавен глава, че не се смята длъжна да ги спазва (макар и някои да протакат). За да бъде независима от решенията на европейския съд, държавата трябва да напусне Съвета на Европа и да се присъедини към Беларус, който единствен на континента не членува в общоевропейската организация. Първанов пък би станал единствен компаньон на беларуския президент Александър Лукашенко, който вече скучае в международната си изолация.

Какво би станало, ако Станишев, Първанов и други държавници укротят страстите си и оставят съда да си довърши работата? Първо, няма да се промени нищо в Българската православна църква (БПЦ), защото Страсбург не е признал за нейни ръководители опонентите на патриарх Максим, въпреки че е удовлетворил тяхна жалба. Тя е срещу държавата, а не срещу Максим. В чл. 104 на решението изрично пише, че "със сигурност не е задача на Съда да определя каноничната легитимност на църковните лидери". Държавата се е опитала да атакува европейския съд, че не е компетентен по въпроса, но той сам показва, че няма такава претенция. Затова коректно цитира в чл. 92, че "според правителството въпросът кой е ръководител на БПЦ не е в обсега на човешките права, а на религиозния канон, и затова попада извън съдебен контрол". Съдът обаче е длъжен да контролира дали държавата спазва своите закони и Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Тук не става дума за намеса на съда в църковния канон, а точно обратното - за предотвратяване на държавна намеса в канона. Затова Страсбург напомня на България, че според нейната конституция държавата е отделена от църквата. Освен това държавата трябва да спазва чл. 9 от ЕКПЧ за свободата на мисълта, съвестта и религията, който също не й позволява да се намесва в църковните дела.

Европейският съд проследява държавната практика в България по религиозните въпроси и установява публичната истина, че "когато след избори са формирани нови парламентарни мнозинства, новите правителства често са предприемали действия да си гарантират, че най-големите религиозни общности в страната са поставени под контрола на религиозни ръководители, които са лоялни към тях". В телевизионното си обръщение след излизането на решението в Страсбург патриарх Максим правилно заяви, че е можел също да осъди България заради намесата на правителството (на СДС) в началото на 90-те години, което оспорваше неговата легитимност и покровителстваше отцепниците на Пимен и Инокентий. Но не го е сторил. Страсбург обаче и без негова жалба се произнесе, като записа в чл. 128 на решението си: "Въпреки че Съдът не е сезиран по настоящото дело да реши дали тези събития (през 1992 г.) са нарушили правата според Конвенцията, той смята, че са представлявали държавна намеса за подмяна на ръководители на религиозна общност и са били незаконни според националното законодателство". Неслучайно в решението т. нар. алтернативен синод на Инокентий се поставя в кавички, а за патриарх Максим се казва, че има международна подкрепа от православните църкви и други религиозни организации по света, каквато никога и никъде не е имал опонентът му.

Очевидно Страсбург не подкрепя Инокентий в претенцията му да оглавява БПЦ, както не застава изрично и зад Максим, защото не е негова работа.

Какво става обаче с претенцията за имотите?

Може ли България да бъде осъдена да плати фантастичната сума, в която са включени въображаеми оценки на стойността на църкви и манастири? Още в чл. 19 на решението е записано в кавички, че имотите са станали известни като "принадлежащи" на "алтернативния синод", което означава, че претенцията се приема само за сведение. Въпреки че установява нарушение на чл. 9 от Конвенцията за ненамеса на държавата в религиозните въпроси, съдът отхвърля иска на Инокентий и сподвижниците му нарушението да бъде свързано с чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правото на собственост. Причината е съвсем ясна: групата се е саморазобличила, че иска не просто защита на църковния канон от държавна намеса, а материални облаги от разцеплението на църквата.

Официално "всяка от двете съперничещи групи разглежда БПЦ като единна и неделима по закон и канон и иска признание като единствен легитимен ръководител", пише чл. 170 на решението. Това означава, че и собствеността на църквата е единна и неделима. Следователно претенцията на разколниците, че са притежавали определени имоти до изгонването им през 2004 г., за които трябва да им се плати, остава безпочвена, защото държавата не е отнемала никакви имоти и те пак са си на църквата - нали БПЦ е неделима.

Остава единствено искането на "синода" на Инокентий и шестима църковни служители да им се платят обезщетения за неполучените заплати, след като са били изгонени от църквите. Впрочем операцията срещу тях на 19 и 20 юли 2004 г. (всъщност само на 21 юли сутринта - б. р.), извършена само по нареждане на прокуратурата и полицията, няма как да бъде оправдана, след като не е била постановена от съд. Също така няма оправдание и за греха на потърпевшите отцепници, които "са придобили владение над сгради чрез незаконни и спорни актове, включително и чрез сила" (чл. 129 на решението). Извънсъдебното самоуправство е нарушение не само на основни човешки права, но и на други закони. Като го е допускала и дори е участвала в него, държавата е съгрешила неведнъж, но сега не е нужно да се договаря с тъжителите, ако те не знаят мярка в претенциите си. Най-добре е да остави на съда в Страсбург да им отмери обезщетението, защото първо те ще трябва да докажат, че са имали трудови договори, че са плащали здравни и други осигуровки и пр., за което да представят и документи. Знае се какви са заплатите в България и в частност в църквата и затова няма как да се очаква страховита сума.

компенсацията за нематериални щети