Дълъг ли е пътят от Цариброд до столичния квартал "Модерно предградие"?
За Деян Петров, роден през април 1972 година в Димитровград (Цариброд), Западните покрайнини на Република Сърбия, този път се оказа най-краткият към православната християнска вяра. Това е неговият път към Бога, към призванието му за духовно служение и изпълнение на "мълчаливия" завет, даден му от свети Мина. Всички вярващи християни в столичния квартал "Модерно предградие" познават отец Серафим, каквото е духовното име на Деян Петров. Той е председател на храма "Свети Мина" - малка, но много красива енорийска църква.
Заедно със сестра си отец Серафим израства в скромно семейство, баща му работи като готвач и до днес, а майка му е шивачка. За неговите родители е изключително важно да дадат образование на децата си. Основното си образование бъдещият божи служител завършва в училището на село Желуша до Цариброд. След това продължава да учи в техникума по хранителновкусова промишленост в град Пирот. Сестра му завършва медицина във Висшия медицински институт в Стара Загора и сега е общопрактикуващ лекар в град Зайчар. При преброяванията на населението родителите на отеца и самият той се самоопределят като българи.
Божият знак
В рода на Деян Петров няма свещеници или
църковни служители, майка му и баща му са вярващи, но посещават църква само в
неделя и на празници. На 23-24 години младият мъж започва своите духовни
търсения. Един негов приятел - Зоран, с когото завършват по-късно Софийската
духовна семинария "Свети Йоан Рилски", започва да му дава богословска
литература. Те заедно четат и обсъждат църковната история и каноните на вярата
на православието. Всичко това ги кара до потърсят помощ от отец Александър,
свещеник в Димитровград. Така разбират, че вярата не е празнично задължение, а
начин на живот. А за отец Серафим, както се оказва по-късно, и духовно призвание
и пастирско служение.
В дните, когато бил свободен, Деян често ходел до един параклис,
намиращ се близо да Цариброд, в една гора. Параклисът носел името на свети Мина.
Дотогава прохождащият във вярата младеж не бил чувал за този православен светия.
Там той се усамотявал и отправял своите молитви към Бога - да му даде знак и да
му покаже неговия път в живота. При едно от тези молитвени прошения се случило
чудо,
някаква сила го бутнала към иконата
на
свети Мина. Деян се уплашил, тръгнал си веднага, но случката оставила дълбока
следа в душата му. Съвсем скоро той се срещнал с двама сръбски монаси и им
разказал историята. Те му казали, че трябва да бъде щастлив, защото, както има
много случаи в църковната история, щом светецът е чул молитвата на някого, той
му дава по този начин знак.
Израствайки духовно, бъдещият клирик започва да приема редовно свето причастие и ревностно да участва в духовния живот на енорията си. Осъзнава, че трябва да се посвети на богословската наука. Търси различни начини да изучава теология, но в семинарията в Сърбия няма паралелен курс за навършилите осемнадесет години, а в Богословския факултет има "административни пречки" за него заради българската фамилия, която носи. Заедно със своя приятел Зоран накрая стигат до Агенцията за българите в чужбина. Там Деян разбира, че в Софийската духовна семинария "Свети Йоан Рилски" има паралелен курс за възрастни, даващ средно богословско образование. Изключително е благодарен на г-н Колев от агенцията, който лично завежда двамата при Негово светейшество българския патриарх Максим.
Патриархът дава своята благословия
и още
същия ден те са посрещнати от епископ Сионий, ректор на семинарията. Полагат
приемни изпити и са приети през 1997 година за редовни семинаристи в паралелния
курс на учебното заведение. Във втори курс се запознава със студентката по
философия Екатерина. Между тях пламва искрена любов и на Томина неделя през 1999
година епископ Сионий ги венчава.
За Деян пътят в православното
християнство е вече само един - духовното и пастирско служение като свещеник.
Желанието му е, когато завърши семинарията, да се върне в Цариброд и да
проповядва словото Божие там. По това време има договорка между българския
патриарх Максим и сръбския Павле в Западните покрайнини да се ръкополагат за
свещеници местни хора от български произход. Мечтата на Деян не се сбъдва,
защото на един събор в Соковския манастир Нишкият епископ Ириней не дава своята
благословия на него и Зоран. Епископ Ириней е обиден, че двамата младежи без
негово знание са заминали да учат в България. Той
демонстративно
ги отпъжда със своя жезъл
Така през 1999 година младежът след
разговор с епископ Сионий е ръкоположен в София за дякон, а през 2000 година за
свещеник. Приема духовното име Серафим, повлиян от делата и живота на големия
църковник Серафим Соболев.
Вакантно място за свещенослужител има в църквата "Свети Мина" в
квартал "Модерно предградие". По-късно отецът разбира, че в този квартал живеят
много преселници с български произход от Западните покрайнини на Сърбия. За
свещеника е ясно, че през всичките тези години светецът го е водил в земния му
път, за да го "изпрати" в енорийския храм, намиращ се на улица "Старата църква"
в столичния жилищен комплекс. Голямо е неговото учудване, когато вижда в храма
икона на свети Мина в абсолютно същия иконографски стил като тази в малкия
параклис до Цариброд.
През 2004 година става председател на храма, като
през същата година завършва и Богословския факултет при СУ "Св. Климент
Охридски". С енергични усилия се заема да обнови сградата, строена през 1938 г.,
и да я направи истинско огнище на православието в района. С помощта на дарения е
построена чисто нова тухлена ограда, инсталирано е подово отопление. В двора на
храма е направена чешма в български възрожденски стил. Един от най-големите
дарители е Стоян Дандаров, строителен предприемач.
Отецът познава лично
и по име всички от своята енория, които участват активно в църковния живот. Той
е успял да им разясни, че ходенето на църква не е неделно задължение, а начин на
живот, съпреживяване на вярата. Запознат е с личните проблеми на енориашите си.
Той е заедно с тях и в радостите, и в болките. Много добре е развита и
социалната дейност в енорията, даряват се дрехи, продукти, книги, учебници за
деца на социално слаби родители. Функционира и неделно училище. А от осем
години всяка неделя тук, в храма, се раздава безплатна храна за петдесетина
души. Всички участват на доброволни начала и безкористно - от готвачката до
проповедника. Ако днес отново трябва да избира своя път в живота, отец Серафим
би повторил всичко стъпка по стъпка, защото "Пътят от Цариброд до "Модерно
предградие" е моят път към Бога", казва той.
Целият материал във в. "Монитор"
