На 22 януари съдът в Страсбург прие решение по делото за църковния разкол в България, критикувайки властта за това, че е дала особен статут на каноничната Църква в страната. Солидарност с Българската църква изрази Московският и на цяла Русия патриарх Кирил. Той изпрати в София делегация на Руската църква за участие в общоправославното съвещание, което се провежда в България на 11 и 12 март и е посветено на обсъждане на решенията на съда. Подробности за дискусията около това дело сподели пред Интерфакс един от участниците в съвещанието, и.д. секретар по отношенията между Църква и общество към Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия свещеник Георги Рябых.
- Беше обявено, че делегацията на Руската православна църква заминава за София за участие в общоправославна конференция. Каква е целта на това пътуване?- Съвещанието в София е посветено на обсъждане на решението на Европейския съд по правата на човека, което бе публикувано на 22 янаури т.г. и което разглеждаше претенциите на българските разколници към българската държава. Делегацията на Руската църква отива в България, за да вземе активно участие в това мероприятие. Необходимо е да се разгледат аспектите на това решение и по възможност да се изработи ясна и юридически грамотна съвместна за православните позиция. Ако българското правителство реши да подаде апелация на това решение в Европейския съд за защита на човешките права, то ще може да се опре и на материалите от тази конференция.
- Защо Руската църква отделя такова внимание на това мероприятие?
- На срещата с президента на България Георги Първанов на 6 февруари в Москва патриархът на Москва и цяла Русия Кирил изчерпателно обясни причината за този интерес. Българският случай засяга интересите на всички Православни църкви и другите религиозни общности в Европа, доколкото решенията на съда в Страсбург оказват влияние на всички страни-членки на Европейския съюз, а също се явяват прецедент за решаването на бъдещи подобни казуси.
- Не можете ли с няколко думи да кажете, около кои въпроси се разви днешната основна дискусия?
- Зад формулировките на Страсбургското решение стои определен възглед за нормата на религиозно-държавните отношения. Съдът в Страсбург действа на основание Европейската конвенция по правата на човека. Нормите на този документ за формулирани в общ план. Задачата на съда се състои в това, да установи, доколко в един или друг случай държавните органи са извършили нарушение на конвенцията. В своето решение от 22 януари съдът обяви, че България е нарушила по отношение на разколническата група 9 статия на споменатата конвенция, в която се говори за религиозната свобода.
Според мнението на съда, нарушението се състои в това, че българската държава по неподходящ начин се е намесила в спор за ръководството в Българската църква на страната на каноничната църква. Това се било случило, когато България приела закона за вероизповеданията през 2002 г. и започнала да го прилага на практика.
Трябва да отбележим, че законът нееднократно бе критикуван в Съвета на Европа. Главна мишена на критиките стана признанието от страна на държавата на законното право на каноничната Църква да се нарича „Българска православна църква” и признаването на нейния особен статут и традиционна роля във формирането на духовността и културата на България.
- На какво основание българската държава е взела такива решения?
- Не съм чул упреци за недемократичния характер на това решение на Народното събрание от 20 декември 2002 г. То е прието от упълномощения за това орган на властта. Ако това не е така, то трябва да поставим под съмнение съвременния политически строй в България. Но съвсем резонен е въпросът, от какво са се ръководили при гласуването депутатите? В една светска държава отговорът е очевиден – това е норма на националното и международно право. Съгласно с това всяка религиозна организация има правото да решава свободно и самостоятелно въпросите от своето вътрешно устройство, на първо място да избира своето ръководство. Всяка религиозна традиция има своите правила, в съответствие с които се провежда изборът. В Православната църква тази сфера на вътрешните отношения се регулира от каноните.
В решението на Страсбургския съд изобщо не се отчита и даже не се разглежда въпросът, доколко от гледна точка на вътрешните разпоредби са били правилно проведени изборите за патриарх Максим и доколко от гледна точна на каноните претенциите на разколниците са незаконни. Именно за това в изявлението на Синода на Българската църква от 24 януари решението на съда рязко се критикува и квалифицира като намеса във вътрешните дела на религиозната организация.
Решенията на изключително важния от гледна точка на православните канони Всеправославен събор през 1998 г., когато световното православие подкрепи патриарх Максим, въобще не са били взети под внимание в Страсбург като сериозен аргумент. Струва ми се, че приемането на закона от 2002 г. означавало именно обръщане на българската държава към безприрстрастно реализиране на принципа на религиозната свобода, който предвижда уважение към вътрешните правила на Църквата. До тогава политическото ръководство отдавало внимание само на своите конюнктурни планове. Напомням, че през 1992 г. то подкрепи разколниците по политически причини, желаейки да проведе „чистка” на съветсткото наследство в църковните редици и да спечели още точки в очите на Запада.
За съжаление, съдът в Страсбург не взема под внимание вътрешните правила в живота на Православната църква, а изхожда от „голия” либерален принцип за равенство на всички във всичко. Според тази логика всяка неголяма група може на основание своето право на религиозна свобода да изяви желание да смени ръководството или устройството в една или друга религиозна община. Нима трябва да бъдат подкрепени! Уверен съм, че такава „защита” правата на човека се явява чиста проба профанизация на правозащитната дейност.
- Може ли да се каже, че придавайки особен статут на Българската църква, властта в България е поела по пътя на отмиращия в Европа модел за църковно-държавни отношения с доминираща Църква?
- Този модел отмира в Западна Европа в случаите, когато става дума за бюрократизиране на отношенията между доминиращата Църква и държавата. Нима може да бъде приемлива практиката, когато, например епископите и свещениците се назначават от парламента или друг държавен орган, или когато политическите партии влияят на епархийските събрания и църковните събори! Мисля, че такива отношения не би пожелала нито една Православна църква. Затова от тях се отказват днес и протестантските деноминации.
Съвсем различно е, когато държавните и църковни институции са разделени и имат автономия. При това положение държавата признава реалния религиозен избор на своите граждани и го подкрепя, а религиозните общини съдействат на държавата в нейните обществено полезни действия. При тази система на отношения няма подчинение на едната сила от другата, а има съработничество. Може да кажем, че това е някакъв обновен вид симфония в съвременни условия. Българският закон е движение именно по този път, а не по пътя на административното сливане на Църквата и държавата. За страните, където Руската църква носи канонична отговорност, именно този модел е най-предпочитаният, за което и се говори в Основите на социалната концепция. Той е практическа реализация на принципите за разделение на църквата и държавата, а също и за религиозна свобода в условията на православната традиция. Предполагам, че днес настана време да осъзнаем особеностите на православния свят не само в духовната сфера, но и в сферата на обществения живот и съвместно да ги защитим: днес в България, утре в Сърбия, а вдругиден в Русия или Украйна – на всяко място в православната ойкумена.
