На днешния ден, 19 октомври, през 1915 г., с постановление на правителството, одобрено от 17-то ОНС, храм-паметникът „Св. Александър Невски“ в София е преименуван на „Съборен храм на св. равноапостоли Кирил и Методий“. Наименованието е отменено през декември 1921 г. Това е само един любопитен момент от интересната история на най-големия храм у нас. За този и други малко известни факти от живота на храма разказва д-р Николай Труфешев.
Tой е един от най-ценните монументи, изграден в столицата в знак на признателност към руския народ и другите народи, взели активно участие в освободителната ни война, включително и частите от Финландия. Построен е според решението на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Проектант е проф. арх. Александър Н. Померанцев и неговите близки сътрудници арх. А. А. Смирнов и арх. А. Н. Яковлев. За художественото му оформление са работили 17 руски и 14 български живописци. Изграден е на площ от 2600 м2. На камбанарията, висока 52 м, са поставени 12 камбани, най-голямата от които е с отвор 3 м и тежи 11 758 кг. Изработени са в Тула и Москва. За изграждането на храма са изразходвани 5.5 милиона златни лева, събрани чрез дарения от българския народ и с държавна подкрепа. Храмът е посветен на св. Александър Невски – победителят над тевтонците в боевете при Ладожкото езеро, който е патрон на царя Освободител Александър Втори.
Проектът на храм-паметника „Св. Александър Невски“ е бил готов през 1898 г. Строежът е започнал точно преди сто години, завършен е през 1912 г. и тържествено е осветен през 1924 г. През този период от осемдесет години битието на паметника е претърпяло много перипетии. Орисията е била несправедлива. Одисеята е била изпълнена с преодоляване на препятствия, които се помнят с тъга и свито сърце. Орисниците са били строги и са обагрили битието му с много любопитни факти от разнообразно естество. Намесени са много творчески, строителни, политически, военни и природни фактори, които силно колорират етапите, през които съдбата го е водила.
Особеностите на храма „Св. Александър Невски“
Храмът е изграден в духа на националната ни архитектурна традиция със значително внушение от византийската архитектура и нейните особени черти. Има влияние и на италианския ренесанс и дори белези от сирийската архитектурна класика. Арх. Померанцев остава верен на характера на своята епоха от 19 в. с подчертано еклектично отношение към композицията и детайлите. Каменната пластика по фасадата е работа на италиански и български майстори, а интериорът на майстори от Берлин. Мозаечните икони от камбанарията и люнетите са изработени в Италия. Металната пластика по вратите и на полилеите е изпълнена в Мюнхен. Фасадната патронна икона, поставена на камбанарията, е работа на А. Митов и е направена във Венеция.
Вътрешните стенописи са извършени под ръководството на проф. А. Киселев, в сътрудничество с най-известните тогава руски художнци: М. Месоедов, Д. Kиприк, С. Шелковой, М. Kорин, Судоковски, Бахрамеев, Болотнов, Розанов, Авилов, Савински, Ланской, Перминов и др. Заедно с тях голям принос имат и българските художници, между които са: Ан. Митов, Ив. Мърквичка, Г. Желязков, Ст. Иванов, Н. Маринов, Н. Петров, Ц. Тодоров, Хр. Берберов и мн. др. – професори в Рисувалното училище. Били са привлечени и студенти отличници, които като помощници са работили с високи надници цели няколко месеци. Такива помощници са били викани и от Русия. Перминов довел от Петроград Евдокия Гавриловна – истинска красавица, за модел, по който са рисувани много от ангелите и херувимите в храма.
До съвършенство е бил реализиран творческият синтез между архитектура и изобразително изкуство. Вложени били най-скъпи български и чуждестранни материали. В тимпаните са поместени образите на български светци. Иконите са шедьоври на иконописното изкуство на века и са работа на най-известните руски художници, както и на проф. Ив. Мърквичка и проф. Ан. Митов.
Паметникът, най-голямата култова сграда, богато украсена, става най-забележителният храм на Балканския полуостров. Подобно на „Света Софѝя“ в Истанбул, и той бележи културния ръст на европейската цивилизация от 19 и 20 в.
Тези данни имат значение, доколкото са дадени в научните изследвания, за които се интересуват специалистите. Половината от историята на живота обаче остава тайна, скрита за обществеността.
Одисеята на храма
Проблемите започват още с проектирането. Първият проектант, получил поръчение, се оказал остарял по отношение на възгледите си. Традиционната петкуполна църковна архитектура била отречена. Академикът бил заменен с проф. Померанцев. Второто изпитание дошло при строителството. При облицовката през 1907 г. италианските майстори обявили стачка. Работата замряла. Появил се българският предприемач Г. Киселинчев. Поел задачата. Събрал местни майстори, обучил ги в курсове и продължил зидарията. Това било ход с голям народностен ефект, но загубеното време не можело да се върне.
Следващото препятствие било от творческо-организационен характер. Ставало въпрос кой ще рисува стенописите и иконите. Групата на проф. Ан. Митов и на проф. Ив. Мърквичка застават на позицията повече българи да вземат участие в стенописването. Другата група предвиждала това да става само от руски художници. Спечелват първите, което означавало току-що завършилите Рисувално училище 14 млади творци да се включат активно в работата. Борбата стигнала чак до разделянето на „русофили“ и „русофоби“. Ролята на Ал. Божинов се оказала в защита на българската кауза, за българската школа и българското достойнство. Накрая Ярослав Вешин отстъпил. Спорът отнел много време. Препятствието било преодоляно.
Дошло ред на следващото, което се оказало много странно и куриозно. Появила се т. нар. „миша опасност“ или „мише нахлуване в храма“. Причината трудно се изяснявала. Дали някой е пренесъл двойка мишки, или мишките се появили след включването на храма в системата на паропровода на Рисувалното училище, опасността била явна и сериозна. Мишките гризели и повреждали платната, подмамени от употребата на пчелен мед. Въпросът опрял дотам да се търси помощ от различни научни институти. Накрая цярът бил намерен, но също отнело много труд и време.
Не след дълго България влиза в Първата световна война, и то на страната, в която Русия се оказала неин враг. Освободителката трябвало да воюва по законите на войната – това означавало да щурмува страната ни. Първата атака била по море. Ескадра от 24 морски съда напада района на Галата до Варна на 14.10.1915 г. Има разрушения и човешки жертви. Ударът е с малък военен ефект, но с голямо политическо значение. Цар Фердинанд е разгневен. На среднощно заседание на Народното събрание жестоко се реагира и се взема строго решение храмът „Св. Александър Невски“ да се преименува на „Храм Св. Св. Кирил и Методий“. Дискусията прераства в явен бунт. Това води до промени в художественото оформление на интериора. Сменят се стенописи и икони. Дават се нови поръчки. Запазва се само една мозаечна икона на Александър Невски (Ан. Митов), монтирана на камбанарията. Спасява я единствено височината от 32 м. Снемането щяло да струва по-скъпо отколкото да се направи нова икона. Ив. Мърквичка и Ан. Митов рисуват нови икони на св. братя Кирил и Методий. Проф. Ст. Иванов получава договор да рисува стенописа „Св. Св. Кирил и Методий благоветствуват словото Божие“ в преддверието на северния параклис. Сменен е текстът върху мраморните плочи от фасадата на храма. Едва след падането на кабинета на В. Радославов и абдикацията на цар Фердинанд Синодът отправя молба до новия министър-председател Т. Теодоров за връщането на старото име на храм-паметника. Така в периода между 1915 г. и 1919 г. по политически причини храмът е носил името „Съборен храм св. св. Кирил и Методий“.
Сериозен конфликт е породило желанието на цар Фердинанд да бъде признат като ктитор на храма и образът му с този на царица Елеонора да бъдат изобразени с мозайка на гърба на царския трон. През 1944 г. мозайката е била разрушена. През 1994 г. тя отново е възстановена и то пак неофициално.
През 1917 г. София е разтърсена от земетресение (7-8 степен). През 1928 г. отново силно земетресение повредило сградата. Борбата с течовете, отстраняването на пораженията от стенния мухъл върху стенописите са били голяма грижа. Идва Втората световна война. Щети нанася евакуацията на църковната утвар, иконите и ценните вещи до Рилския манастир. Масираните нападения на английската авиация на 10.1.1944 г. нанасят сериозни повреди на храма. Втората атака през нощта на 29-30 март 1944 г. е още по-страшна. Нанесени са пробойни, разрушени са люнети и дърворезбени врати, напукани са стенописи. Дълги години шперплатови дъски са замествали мозаечните образи от люнетите. През 1954 г. при заварка на гръмоотвода на кубетата е предизвикан пожар. За потушаването му са изсипани тонове вода. Пораженията върху стенописа на „Бог Саваот“ са големи. Повредата на покрива е също голяма. Златното покритие е полуунищожено. А златните люспи, отнесени от дъждовете, са превърнати от ромите в зъбни пломби. Новото позлатяване е през 1956 г. Пълна реконструкция се извършва през 1965 г. Създава се музейната галерия „Крипта“ като филиал на НХГ. През 2002 г. е предприето ново златно покритие на кубетата, използвани са 8 кг 24-каратово златно фолио. Дефектите са коригирани. Предстои реставрация на стенописите в интериора.
В битието на храм-паметника съществуват и някои куриозни ситуации. Такъв е случаят с нарушаването на някои църковни канони, като забраната да се ползва жив модел при изобразяване на светци и конкретно на св. Богородица. Проф. Ив. Мърквичка обаче е нарушил това важно правило. Една случайност го е подвела. Той е пуснал монета в протегнатата ръка на една бедна жена на входа на новостроящия се храм (1912 г.). След минута просякинята се връща разтревожена: „Господине, не сте ли сгрешили? Та монетата е златна, няма ли да съжалявате?“. Трогнат от честността на просякинята, той издумал: „За твоята честност да ти е здраве, имала си късмет“. Мърквичка обаче не пропуснал да оцени трогателното лице и дълбокия поглед в очите ѝ. След завършване на иконата на Божията майка за иконостаса на северния кораб бил запечатан нейният образ. Канонът е нарушен, но образът на Божията майка и държаният в ръцете ѝ Младенец остават незабравими и до днес. Храмът е свързан и със спомена за царската сватба на Борис Трети и опелото му при внезапната му кончина.
Всичко дотук е записано в научни или популярни списания. Хората обаче трудно ходят в библиотеките. Остава въпросът: след като няколко пъти е променян текстът на мемоарните плочи на западната фасада на храма, кога ще се появи последният текст с нова редакция? Не е ли редно в духа на повелята „Семантиката и градът“ да се изгради и мемориал с обозначаване на бележити дати, събития и личности, които трябва да пребъдат в историята? И защо не се започне с битието и одисеята на храм-паметник „Св. Александър Невски“? Това може да стане като за златния храм в една златна книга на столицата.
* Публикувано в сп. „Европа 2001“
