„Белене трябва да бъде място на съединение. Не на разединение. Защото в лагера „Белене” са страдали всички – и комунисти, и партизани, и свещеници, и политзатворници, и мюсюлмани”. Думите са на един католически свещеник, италианец.
Отец Паоло Кортези е енорийски свещеник и ръководител на т. нар. светилище на блажения Евгений Босилков в Белене. От година неговата кауза е в крайдунавския град да се построи музей-мемориал на мъчениците от лагерите. „Това ще е паметник на всички жертви на тоталитарните режими на европейско ниво. Наред с историята на България ще се покажат и жертви от Германия, Полша, Русия, Италия, Испания. Ще бъде място, където децата могат да научат, какво е станало, но без политически уклони”, чертае планове отец Паоло.
Той е свещеник от конгрегацията на мисионерите-пасионисти и темата за страдалците го вълнува отдавна. Спомня си за изложба в Милано през 2000 г. за жертвите на тоталитарни режими, която го потресла. Кортези държи да подчертае, че идеята за музея не е само негова: „Целта не е да направим нещо католическо – един италианец иска да построи един музей”.
Когато преди три години пристига в Белене, не знае за лагера на остров Персин. Известна му е само съдбата на родения в крайдунавския град католически епископ Евгений Босилков, разстрелян през 1952 г. от комунистите и обявен за блажен от Римокатолическата църква.
„Тук научих за процеса срещу католиците, срещу протестантски пастири, за православни свещеници, разстреляни от Народния съд. Преди това е имало трудов лагер за евреи, партизани и комунисти. Лагерници е имало чак до края на 80-те години – български турци от възродителния процес”, проучил е отец Паоло.
Макар че католическият храм и бившият лагер в Белене са на една улица, за първи път чужденецът влязъл зад портала миналата година. С група сънародници от родния му град Бергамо отишли на поклонение за свещениците, осъдени заедно с Босилков. „Видях изоставено място. Боклуци, кози, змиярна, лястовици вътре в стаите, изпочупени прозорци. И само една каменна плочка 40 на 50 см от 2005 г., където е написано, че на това място са страдали десет хиляди българи. Казах си: „Къде е паметта тук”?!”, възкликва отец Паоло. Италианските поклонници излезли разтърсени от т. нар. Втори обект. Самият свещеник признава, че оттогава изгубил съня и спокойствието си. „Живея на 50 метра от портала. Не мога да спя спокоен.
Това място трябва да се пази, защото земята там е осветена от сълзите и кръвта на страдалците, независимо на кой режим са били противници”.
Отец Паоло вече се справя много добре с българския език и започва да издирва и да се среща с бивши лагерници и писатели, работили по темата.
Деликатно отбелязва, че мнозина българи се страхуват да отварят старите рани. В същото време у нас намерил и не малко привърженици, убедени, че такъв мемориал трябва да има, за да учи следващите поколения на уважение към тези, които мислят различно. А то значи да ги възпитава в свобода и демокрация, твърди Кортези. Знае, че идеята за мемориал не е нова.
„Според мене грешката в миналото е била в политизирането на идеята – против комунистите. А това не е хубаво”, казва свещеникът и добавя, че целта е да се почитат жертвите на всички тоталитарни режими.
„България е единствената държава в ЕС, където все още няма мемориал за тези неща. А е важно да има не само паметник, а и културен център, който да възпитава, нещо като училище за човешки права. От злото да изведем нещо добро”, обяснява той. Роднини на загинали в този и други лагери му писали, че не знаят, къде са костите на близките им, няма къде да сложат цвете и да запалят свещичка.
„Не можем да чакаме повече. Защото времето минава, споменът избледнява, свидетели си отиват. 25 години са минали от демокрацията, а там още има боклуци. Не може да даваме милиарди за други неща, а да нямаме сили да построим заедно едно място за паметта. И според мене това място трябва да бъде Белене”, посочва италианецът.
Защо точно Белене, а не другаде? „Белене е българският Аушвиц”, казва Паоло Кортези и веднага уточнява, че има разлика, защото все пак в Белене не е имало газови камери. „За много хора Аушвиц е символ на геноцид срещу евреите, на концлагерите, на нацистите. За руснаците Соловки и Колима са знамето на ГУЛАГ. За българите думата Белене, извън атомната централа, е също като знаме – място на страдание”, казва свещеникът.
Седмица след първата среща в инициативния комитет за изграждане на мемориала се записали 60 души. Подкрепил ги кметът на Белене Момчил Спасов, представители на природен парк „Персина”, учени от БАН, неправителствени организации, бивши лагеристи и обикновени хора от Белене, Свищов и Плевен.
Отец Паоло лично разпратил покани до други вероизповедания – на протестанти, мюсюлмани, на православния владика. „Някои се обадиха, че не могат да присъстват, други не отговориха. Ще ги потърсим отново” – не губи увереност отец Паоло. За три месеца страницата на каузата във фейсбук събра 5 хиляди приятели. Имат и блог. Плановете са в следващите месеци ентусиастите да изградят контакти помежду си и да водят разговори с институциите.
Догодина, вероятно на 27 април – датата на официалното създаване на трудово-възпитателното общежитие Белене, комитетът ще прерасне във фондация. Тя ще популяризира идеята и ще се заеме с изграждането на музея. За финансирането ще се търсят възможности по европейски фондове и дарители.
„Има още много работа, защото в България няма институция, която да работи за проучване на трудовите лагери. Силно се надявам, че ще успеем да открием музея-мемориал през 2019 г., когато се навършват 70 години от откриването на концлагера Белене, казва Паоло Кортези и допълва: „На портала на Белене са били написани думите на Максим Горки „Когато врагът не се предава, го унищожаваме”. Ние искаме от другата страна да напишем: „Блажени плачещите, защото те се утешават”.
Когато не говори за лагера на смъртта, 45-годишният отец е много ведър човек. Признава, че българският му е бил най-труден и не може да се сравни по сложност с латинския и старогръцкия, които говори свободно. Италианецът обича да пътува из страната, като твърди, че по-красиво място от Родопите не е виждал. От Италия най-много му липсва домашната паста, но българското агнешко някак успява да запълни тази празнина в сърцето му.
