Българската църква ликува заради единството на вярващите в цялата страна и чужбина благодарение на смели клирици, подкрепяни от един сайт за църковни новини, който не се фокусира върху търсенето на сензация, но работи в дух на правда и грижа за вярващите си читатели, които искат да знаят, какво се случва в Църквата. Хиляди запалени свещи и много молитви просветляват Патриарх Неофит и Св. Синод в откриването на Божията воля по време на гласуването на клирици и миряни в Гоце Делчев за нов митрополит.
Развитието на скорошните митрополитски избори в България показва, че древният каноничен ред, основан на избора на архипастир едновременно от клир и народ, все още не е просто исторически спомен, докато епископи, с или без паство, в своето мнозинство биват избирани от синодите на автокефалните църкви въпреки изричното указание на 28-ото правило на Халкидон (Четвъртия вселенски събор през 451 г. – бел. ред.).
Давайки на патриарха на Новия Рим правото на хиротония на митрополитите в диоцезите на Понт, Азия (провинция в Западна Мала Азия с център гр. Ефес – бел. ред.) и Тракия, това правило все пак подчертава, че изборът на митрополити, както и на епископи, трябва да продължи да се случва в техните църкви.
Макар и оправдано от очевидни исторически причини, принципното отделяне на клира и на народа от избора на техния епископ отслабва връзката между Епископа и Църквата, за която е венчан.
Поради отдалечаването от богословските православни измерения на епископското служение катастрофалните последици от това разделение са видими и днес:
1) Злоупотреба с преместването на епископите (канонично това е допустимо само по изключение в случаи на крайна необходимост) (става дума за преместване от една епархия в друга – бел. ред.).
2) Назначаване на епископи с цел изпълняването на задължения, които нямат отношение към епископското служение – например в случаите, когато епископът не носи отговорност за конкретно паство. Тази практика стига дотам, че епископското достойнство се принизява до нивото на почетна титла. Такова впечатление създават онези, които се титулуват освен епископи още и университетски преподаватели, сякаш в Църквата има някакво значение прибавянето на академична титла към епископското прозвище.
В днешния контекст на нарастваща изолация на йерархията от наистина актуалните църковни въпроси (според разбирането на клира и народа) е емблематичен стремежът да се определи на всяка цена кой е Първият в Църквата, кой притежава световната църковна власт. Този стремеж става все по-трескав и напълно неконтролируем през последните години, без всякаква основа върху каноничния ред, както той е формулиран от вселенските събори.
Опитът да се наложи в Православната църква един Първойерарх, узаконен (от бъдещия Велик събор?), който да упражнява църковна власт във всички църкви по света, представлява в исторически план нововъведение, поне по отношение на каноничния ред във Вселенската църква в Римската империя.
В последно време някои църковни новинарски агенции отразяват повишаващо се ангажиране на диалога между Православната и Римокатолическата църкви в подготовката за бъдещия Велик събор. Неотдавнашното изявление за световно първенство в Църквата, официално одобрено от Св. Синод на Московска патриаршия, писмото на гръцкия митрополит (Пирейски Серафим – бел. ред.) до патриарха и Св. Синод на Русия и официалният отговор от един митрополит на Вселенска патриаршия (Пруски Елпидофор – бел. ред.) разкриват колко опасен е въпросът за признаването на един първенствуващ йерарх със световна власт в Църквата. От друга страна, изглеждащите безизходни богословски и църковни конфликти сякаш подкрепят идеята за primus sine paribus („пръв без равни” в противовес на класическото в православието „primus inter pares” = „пръв между равни” – бел. ред.) и в Православната църква.
Няма основания за признаването на световна власт на епископа на Константинопол заради римските му привилегии (3-о правило на Константинополския събор през 381 г.) или заради титлата му на Вселенски патриарх. 28-о правило на Халкидонския събор възлага на архиепископа на източната столица на империята ръкополагането на епископите „сред варварите” (но не извън Римската империя, нито дори в цялата империя, но само в диоцезите, в които трябва да ръкополага митрополити, които пък трябва канонично да избират съответните йерархии).
Исторически доказано е, че нито императорите, нито патриарсите са изпращали мисии извън границите на империята поради разбираеми и традиционни причини: и в християнската Римска империя религиозните различия са образували здрави идеологически граници между ромеи и варвари.
Що се отнася до титлата на Вселенския патриарх, то ясно е, че след падането на Италия в ръцете на варварите Константинополският епископ е останал епископ на единствената действаща столица на вселенската империя. Поради това няма никакво съмнение, че е историческо обусловено наименованието на епископа на Новия Рим освен патриарх на Константинопол, също и Вселенски патриарх. Тази титла обаче не дава на Константинополския патриарх власт по-висша от тази на останалите предстоятели, на които той е каноничен primus inter pares от 11 век.
От друга страна, достатъчно е известно, че още св. Григорий Двоеслов, осъждайки присъждането на титлата Вселенски патриарх, отрича правото на всички епископи да имат каквато и да е световна църковна власт, която принадлежи единствено на Христос.
Колкото повече се приближаваме до свикването на Великия събор на Православната църква, толкова повече ще се засилват тези въпроси и безпокойства. А не би ли трябвало преди да се определи мястото и датата на свикването му, всички епископи, клирът и народът да бъдат достатъчно осведомени за всички проблеми? Ще се съберат ли на бъдещия Велик събор всички пастиреначалници, т. е. епископите имащи клир и народ? Кога ще бъде даден отговор на тези въпроси по начин, съответстващ на преданието на вселенските събори?
Жизнеността на православния каноничен ред беше възродена промислително през последните месеци в България, където се проведоха избори за митрополити във Варна и Неврокоп. И в двете овдовели митрополии клирът и народът реагираха с молитви, пост и бдения на опитите на някои противници да повлияят на Св. Синод да вземе решения противни на желанието, което публично изразиха избирателите на овдовелите митрополии. С благочестивото участие на клир и народ на 12 януари в Гоце Делчев стана каноничният избор на двама епископи, един от които Св. Синод ще избере идващата неделя за наследник на приснопаметния митрополит Натанаил.
Така че вместо да се занимава с измислянето на привелигии без връзка с каноничното предание, Православната църква би трябвало в своя път към събора да насочи усилията си към възстановяването, доколкото е възможно днес, на църковния ред, утвърден от вселенските събори. Които, между впрочем, не предвиждат да има действащи митрополити с юрисдикция върху земи, които отдавна нямат нито клир, нито вярващи.
За да се отговори на съвременните пастирски нужди, не би ли трябвало да бъдат признати днешните църкви в диаспора, основани от майките-църкви, които дават духовна храна на паството, което е напуснало тяхната канонична територия? Векове след вселенските събори Православната църква не би ли трябвало да възстанови, където е възможно, каноничния ред за епископските избори, както това се случва днес в България?
Именно възстановяването на каноничния ред, а не определянето на това, кой ще бъде пръв в православието и кой ще притежава световната църковна власт върху цялата Православна църква, е приоритетът, който вече не може да бъде пренебрегнат от бъдещия Велик събор.
