Малка квартална черквичка в събота сутрин. Върви служба за починалите. Висок млад свещеник с осанката на Ричард Чембърлейн от стар романтичен сериал разказва с чудесен дълбок баритон за светлите места в душите ни и тези на небето.
Осветява мелодично пътя към тайните на живота и смъртта, за които само вярата и жените знаят ключа. Крият го там дълбоко, където се раждат, умират и отново възкръсват най-важните неща на света. Сигурно затова енориашите са основно жени - около петдесетина, в тъмни дрехи. 2-3 от тях са по-млади, а всички останали - около шейсетте и повече. Почти няма мъже. Освен две момчета, които помагат на свещеника очевидно с намерение да се развиват в тази професия. Сякаш се чувстват малко нелепо. Едното се е скрило зад дебела колона и с притеснение коленичи на местата, на които това се прави. Другото е с анцуг. Някак му отива. Отива и на обстановката в тази черквичка, която повече прилича на домашна трапезария, отколкото на обществено място или на духовен храм. Пъстри килими, огромно бумтящо кюмбе, плетени на една кука безкрайно дълги покривчици и вази с изкуствени цветя. В средата дългата маса е отрупана с големи панери коливо, домашни сладки и ябълки.
Закуска в минало време. Ще бъдат нахранени онези от семейството, които вече не са тук. И все пак са някъде наоколо. Сигурно затова жените не шушукат, а тихичко слушат хора, който също се състои от жени. Мъжете им са отсреща, в кафенето, където четат вестници, разказват си съботни случки от казармата преди 40 години или неделни за риболова утре. Рядко стъпват в това женско царство на домашната вяра, освен ако църквата не е централна, а видимостта там носи определени дивиденти или ги пази от твърде много интимност. Такава, каквато тук изобилства. Сякаш мъжете не се чувстват съвсем на място в тази обстановка. Отстъпили са вярата на жените си, които изглежда винаги са били по-наясно с „вътрешните” неща, с раждането и смъртта, с душите и техните пътища. Виж, царствата са си чисто мъжка работа. Тези на земята и онези горе, за които пее свещеникът. Властта, войните, шумотевицата и състезанията от вестниците – също.
Може би затова вярата ни ухае така на домашен уют и прясно изпечени кифлички. Това е начинът, по който жените маркират своите територии – в топли и уютни пространства. Това не е вярата, която се излъсква като парадна витрина на всеки празник, а онази тиха, вътрешна, светла територия на женските души. Тя се предава от майка на дъщеря като семейна библия. Вписват върху нейните корици датите на ражданията и смъртта на близките си, а помежду им живеят всички онези сказания, които оцветяват църквата в сумрачна приказност и тайнство.
Битовите измерения на нашата вяра се преплитат с духовните и някак е трудно да се откроят границите им. Храмовете ни приличат на топли кухни, а ритуалите често носят знаци от прастари времена. Езичество и християнство все още вървят ръка за ръка по нашите земи. Това доказва една статистика на Евробарометър, която сочи, че само 40% от българите вярват в Бог (без значение от религията).Удивителното е, че хората, които вярват в „някакъв дух или върховна сила” са също толкова – 40%. Около 13% отхвърлят вярата както в Бог, така и в „друга сила”, а останалите проценти гравитират около трите големи групи.
Освен сравнително високият дял атеисти, което вероятно, но не задължително се дължи на прекъсването в традицията (за сравнение в Румъния вярващите в Бог са 90%), прави впечатление и високият процент хора, които не идентифицират вярата си с нормите на никоя от основните ни религии. „Има нещо там горе” е подозрението на почти половината българи. Ако влизат в храма, то е с резерви, условности и го правят рядко. Почти инцидентно - в трудни моменти, на големи празници и най-вече на преклонна възраст и то най-вече жените. Когато младостта си е отишла, когато вземането-даването с живота е излязло извън грижите за поколението, когато работата и вече пооредялото семейство не заемат основна част от живота.
Вярата сякаш съвсем не е част от живота ни, а нещо като сенчест парк за почивка на уморени, болни и възрастни. В края на живота си намираме време да се обърнем навътре и потърсим собствените си души. Правим го по единствения ни познат начин - тихо, кротко и по терлици, както сме правили всичко досега. Молим се за близките, които вече не са сред нас, за семейството си, за собствените си души и накрая вземаме от онези ябълки, които сме оставили пред иконата на Божията майка. Носим ги у дома, палим отново кандилото в кухнята и храним семействата си.
С вяра и обич.
