Днес българинът вярва повече на новия си президент, когато твърди, че в предишния живот е бил жена, отколкото на православния християнин, който обявява, че Църквата е божествено по същността си явление – „Тяло Христово“.
– заявява своята нова борба за църковна независимост „благочестивият и православен български народ“. Работата е там, че нецърковно християнство изобщо няма. Че без благодатта на тайнствата, получавани в и чрез Църквата, единствено се поддаваме на самохипноза.
Говорим за Църквата, сякаш е обект в ликвидация. Но разговорът за нея се води вече две хиляди години. Води се на много езици, с различна интонация и мотиви. Фактът, че продължава, показва, че всички човешки думи не достигат, за да изчерпят великата й тайна (Еф. 5:32). Сам Този, Който е отвъд думите и понятията, я направи част от нашата история. Сътвори я като Свое Тяло. Затова вярваме „в една света, съборна и апостолска Църква“, нещо, „що не се вижда“ (Евр. 11:1). Днес обаче – не само в България, но и в глобален план, обществото все по-настойчиво иска за знае какво-Църквата-върши, вместо да научи какво-Църквата-е.
Преди всичко Църквата е богочовешки организъм, в който Христос е достъпен. „Аз съм живият хляб, слязъл от небето – казва Спасителят – който яде тоя хляб, ще живее вовеки“. „Со страхом Божиим…“ – онзи страх Божи, който ни спира от най-големите ни безобразия, пристъпваме в храма към Светото тайнство Причастие.
Участието в Църквата е участие в Христос – пише богословът от Великотърновския университет Мариян Стоядинов. А участие в Христос по друг начин освен причастяването с Него, Църквата не познава. (“Защото плътта Ми е наистина храна, а кръвта Ми е наистина питие“ (Йоан, 6:55).
Вече две хиляди години камбаната на Църквата бие всеки ден в чест на Онзи, който Юлиян Отстъпник и Ницше наричат „Оня, галилеянина, който успя да измами целия свят“.
Е как успя да го направи, как? Какви ли не режими са смачквали с валяка си земята – а камбаната продължава да бие.
Тя надживя вековете на робството, на тоталитаризмите, на Държавна сигурност, на „пълната и окончателна победа“ на това и „крушението“ на онова…
Минаха и отминаха като вятър - няма ги вече: Няма ни нацизъм, ни комунизъм. Как изчезнаха, никой не знае – дойде им краят. А църковната камбана продължава да бие.
Ако и на това хората кажат „Е, чудо голямо!“, да - чудото е голямо! каза в интервю пред нас професорът по философия от Софийския университет Калин Янакиев. Ако пък ние нямаме сетивата за това чудо, по-добре да замълчим. Или да питаме...
„… Неведнъж са ме питали – „Учението на Христос е чудесно, Евангелието е великолепно. Но какво общо има с Църквата? В нея има толкова много негативни неща“. Да има, но преди да я отхвърлим, трябва да си спомним, че това е Неговата Църква.
Той я е основал преди 2 000 години и е казал, че портите адови няма да й надделеят, пише яркият руски духовник Александър Мен, малко преди да бъде посечен от съветските си врагове.
„Христос присъства в нея „през всички дни до свършека на света“… Той не е пожелал да постигнем Истината в усамотение, всеки за себе си в някакъв изолиран малък свят, а е пожелал да го сторим заедно. Дори да е трудно, дори да е вярно, че всяка човешка общност съдържа в себе си опасности от изкушения, търкания и съблазни – така е пожелал Той. Още веднъж: това е Негова воля, Негова Църква, Негов Дух, Който и днес живее в нея“.
… В молитвата на Църквата ни българският народ е винаги „благочестив“, „христолюбив“. Днес това звучи носталгично, неправдоподобно… докато не си спомним думите на пустинника:
„Ние, хората, сме безкрайно тайнствени, божествени и благословени“.
Такива изглежда оставаме, дори когато търсим християнство за бърза консумация, извън Църквата, когато бълбукаме хашлашки варваризми, а душата е в партер. Благословени сме – от Оня, Който ще остане тайна за нас, и Когото сякаш само вярата може да постигне. (BNews)
