Отдавна брадясалият анекдот за територията на Луната като исконна „земя македонска” напоследък придоби нова актуализация – църковна или, както би било по-правилно да се изразим, еклисиологична, ще рече имаща отношение към Църквата. Стана ясно, че Македонската православна църква (държавно признатата) ще присвоява в официалното си название титула „Охридска архиепископия”. Така вече ще има „Македонска православна църква – Охридска архиепископия”.
Добре де, ще кажат запознатите с темата, ама нали днес на Балканите вече съществува една такава? През 2005 г. старославната Охридска архиепископия беше възродена за нов живот по силата на специално решение на Св. Синод на Сръбската православна църква и в този смисъл може дори да претендира за канонично признание на ниво Вселенско православие, доколкото самата Сръбска православна църква има такова!
Не настава ли тук някакво объркване, бихме се запитали? И запитването ни би било съвсем основателно. Защото, не щеш ли, за още по-запознатите е ясно, че в миналото Охридската архиепископия не е била нито сръбска, нито македонска, а ни повече, ни по-малко българска– като такава и с това име (не с друго) тя е учредена през 1018 г. от ромейския император Василий ІІ (976-1925) и като такава е съществувала през цялата си седем и половина столетна история – чак до 1767 г.
Че край Вардар четат историята както си искат, отдавна не е новина за никого. Дотолкова сме свикнали да четем и слушаме теориите за автохтонното население на региона, който всички останали обитават едва ли не по стечение на обстоятелствата, че те вече не ни и правят впечатление. Вероятно заради това и тази последна новина от Скопие можеше да бъде подмината с усмивка на съчувствие. Балкански страсти – бихме казали! И несъмнено бихме имали право. Наследство от османския период? Или още по-лошо – от кваса на Византия? Та те Балканите са църковно (в смисъл на църковно-административно) неустановена територия още от времето на император Константин І (306-337), та сега ли…
Работата е там, че докато през първата половина на ІV век, както и по-късно – през цялото Средновековие, на Балканите е имало все пак някакъв ред, днес за такъв не може да става и дума. Днес всеки що-годе значим участник в църковно-политическия живот в региона предявява онези претенции, които му хрумнат. На север от Дунава претендират – освен за всичко останало – още и за наследството на древна Кападокия, в Белград възраждат за нов живот отдавна прекратили съществуването си църковни юрисдикции, край Вардар водят началото на църковната си самостоятелност от архиепископия Първа Юстиниана, учредена от едноименния император в първата половина на VІ век и по естествен път стигат до заключението, че им принадлежи и Охридската архиепископия (защото не може едната да е твоя, пък другата – не!) и така нататък, и така нататък.
Че край Вардар четат историята както си искат, отдавна не е новина за никого. Дотолкова сме свикнали да четем и слушаме теориите за автохтонното население на региона, който всички останали обитават едва ли не по стечение на обстоятелствата, че те вече не ни и правят впечатление. Вероятно заради това и тази последна новина от Скопие можеше да бъде подмината с усмивка на съчувствие. Балкански страсти – бихме казали! И несъмнено бихме имали право. Наследство от османския период? Или още по-лошо – от кваса на Византия? Та те Балканите са църковно (в смисъл на църковно-административно) неустановена територия още от времето на император Константин І (306-337), та сега ли…
Работата е там, че докато през първата половина на ІV век, както и по-късно – през цялото Средновековие, на Балканите е имало все пак някакъв ред, днес за такъв не може да става и дума. Днес всеки що-годе значим участник в църковно-политическия живот в региона предявява онези претенции, които му хрумнат. На север от Дунава претендират – освен за всичко останало – още и за наследството на древна Кападокия, в Белград възраждат за нов живот отдавна прекратили съществуването си църковни юрисдикции, край Вардар водят началото на църковната си самостоятелност от архиепископия Първа Юстиниана, учредена от едноименния император в първата половина на VІ век и по естествен път стигат до заключението, че им принадлежи и Охридската архиепископия (защото не може едната да е твоя, пък другата – не!) и така нататък, и така нататък.
И отново звучи онова банално, като в анкета, излъчвана в национален ефир: „Къде сме ние”? Какво правим ние като църква на фона на общата действителност?

И да не вземе накрая да се окаже, че, погледнато на фона на общата картина на балканския църковен живот от първото десетилетие на ХХІ век, поведението на законния наследник на Охридската архиепископия е било всъщност най-адекватно? Така де! Нима великодушието не е исконна човешка добродетел, а смирението – исконна християнска? С тях обаче нямат нищо общо нито доброволната абдикация от правата върху собствената историческа памет, нито примирението, камо ли пък безразличието…