Свещ. Георгий Еделщайн споделя в едно скорошно интервю, че е потърсил църковното служение по време на съветската епоха, отчасти защото е вярвал, че Църквата е единственото пространство в СССР, където човек може да се чувства свободен от натиска на държавната идеология. „Сега разбирам, че съм грешал“, добавя той.
Всъщност грешката е разбираема. Колкото и да се опитват тогавашните църковни йерарси да се „борят за мир“, колкото и да подкрепят „линията на партията и народа“, Църквата все пак е оставала чужда и преследвана. А християните по онова време са имали само една цел – да създадат остров на духовна свобода поне на тази малка територия. Като противовес на съветската идеология често е заставало това, което тя заменя: монархизмът, имперската църква и дореволюционното православие, така успешно митологизирано от Иван Шмельов и Евгений Поселянин.
Тогава малцина са знаели горчивите редове от спомените на Сергей Фудел за духовния упадък на Православната църква и обществото в навечерието на революцията, за монасите от Толганския манастир, които са излизали да пушат по време на литургия, за другите хора, които „в мнозинството пребивавали в поразително спокойствие в състояние на сито благополучие“, за взаимната омраза и угасващата любов, за сълзите от самота и ужаса от църковната действителност, с които са били препълнени писмата на св. Игнатий Брянчанинов.
Поразително актуално звучат редовете от едно писмо, написано от прот. Йосиф Фудел през 1898 г: „Какво да ви кажа, отче, нашите неща са много зле. Авторитетът ни е подкопан сред народа, обществото не ни харесва, властите не ни подкрепят. Архиереите предават брата нашего на гражданските власти, „заради страх от юдеите“. Това е напълно естествен резултат от несвободното състояние, в което се намира Руската църква от времето на Петър Велики. Кога ще приключи всичко това, само Бог знае“.
Както знаем, всичко е приключило бързо и зле – с безумна война и кървава революция. Но и това не научи никого и на нищо. „Не се берат смокини от тръни и грозде от репей“ – подобното ражда подобно. Нито масовият терор и преследване, нито неочакваното освобождение от „египетския плен“, което падна от небето през 90-те години на миналия век, не научиха „Божия народ“ да бъде свободен. Народът с радост се хвърли в обятията на поредния „фараон“.
„Сегашните поместни православни църкви са полицейско-политически институции, чиято цел е да успокояват съвестта на наивните вярващи, а на други шумно протестиращи да запушват устата. И двете цели водят до третата, най-желана от управляващата църковна йерархия, а именно: пълно равнодушие на мислещата и спокойна част от обществото към делата на своята местна църква - нека мъртвите погребат своите мъртъвци. Руската църква като християнска институция не съществува и не може да съществува; съществува само расоносен клон на временно-постоянната държавна служба за охрана“. Кой и кога, според вас, е написал тези думи?
Не е ли странно, че дори след сто и двадесет години те звучат така, сякаш са написани вчера? Чудя се дали техният автор, големият руски историк Василий Ключевски, би се изненадал, ако можеше да надникне за малко в нашето време и да чуе проповедите, които сега се произнасят в нашите църкви? Дали щеше да се изненада, ако чуе проповед за „свръхдържавата с най-мощни оръжия“, за свещеници „на първа линия на духовния фронт“, молитва за „чуждоплеменни народи, желаещи да воюват и опълчващи се срещу Светата Русия“?
Или пък ще повтори редове от друго свое писмо: „Как се вербува нашата висша йерархия? Хора с духовно, а напоследък и със светско звание, онеправдани от природата или изгорили съвестта си с поведението си, като не намират достоен отдушник, продават себе си на тезгяха на Руската църква, бидейки в монашество, и с черния си клобук (було) като гробовен насип прикриват невзрачната летопис на живота си, който физиологията издълбава в ниските им чела. Нахлупили до брадите си тези мълчаливи клобуци, те се чувстват защитени от миналото си, като щрауси, скрили главите си в пясъка. Православното паство лениво наблюдава тези трикове на своите пастири и, равнодушно протягайки се от усърдното си коленичене в храма, казва с лукаво намигване: Знаем ви!“.
„Никъде другаде висшата църковна йерархия не е била посрещана като приемник на езическите влъхви с по-голямо страхоговение, освен в Русия, и никъде другаде нейните представители не разиграват толкова тържествени представления като странстващи площадни артисти-скоморохи (шутове). В оперни одеяния, с трикирий и дикирий в храма, в карета с четири коня, с благославящ кукиш на улицата, с непокрита глава отправя заплахи и ругатни пред нисшите църковни служители и жените, приготвящи просфората на приемите, изрича грозни сплетни, докато поглъща бутилка лисабонско или тенерифско в интимна компания, със смирено-нагло и вътрешно смеещо се подобострастие пред светската власт – тя, тази йерархия, нахлузила висока шапка, винаги е била като молец-тунеядец, който поглъща парцалената съвест на всяка руска православна мижитурка“.
Думите на Ключевски, разбира се, са шокиращи, но е учудващо, че практически същото (за състоянието на църквата и нейната йерархия) казва и о. Георгий Шавелски, последният протопрезвитер на руската армия и флот. В книгата си Руската църква в навечерието на революцията той подробно разглежда фаталните грешки, които в крайна сметка довеждат до катастрофата.
Не може всеки път кръвта на мъчениците да измива греховете на „Божия народ“. Твърде висока цена за нашето сито благополучие. Особено като се има предвид, че тази кръв, веднъж пролята, се взема от всички – от правия и виновния, от невинно страдащия и от този, който плаща дълговете си.
Все пак тези думи на Ключевски изглеждат несправедливи. Само единадесет години по-късно същата тази „клобучна йерархия“, която той възприема като еднородно-мръсна маса, „тунеяден молец“, изведнъж ще се раздели на такива, които ще захвърлят „четириместната карета“ и „оперното облекло“ и ще отидат първо на Соловки, а после на разстрел, и на такива, които с удоволствие ще служат на убийците, прославяйки имената им пред царските двери.
Има ли обаче смисъл от подобен подвиг, ако с него се плаща за чуждата (а по-често за собствената) глупост, подлост и грешки?
„… Задето Божията църква
с кощунствена ръка
привързахте към подножието на
властта суетна, земна“.
