В Европейския съд за правата на човека няма ясни гаранции за безпристрастност и мери с двоен аршин различните казуси
Мотивите на решението на съда в Страсбург по жалбата на т. нар. алтернативен синод на Инокентий са едностранчиви и тенденциозни, защото се основават на селективно подбрани факти. А най-важният факт, който е напълно анулиран и заобиколен от съда в Страсбург, е, че всъщност православното вероизповедание у нас е решило проблема си – разкола - по каноничен ред чрез Всеправославния събор от 1998 г. И при положение, че е решен по каноничен ред, оттам-нататък вече няма две спорещи ръководства, няма разкол.
В такива случаи практиката на съда в Страсбург е еднозначна
– държавата трябва да помогне, ако има нужда, на вероизповеданието,
което само си е решило вътрешния проблем, но има хора, които му пречат.
Тъй като не могат да кажат това, вземайки под внимание този събор, те
просто го игнорират. И казват „законът за вероизповеданията се е
намесил в това вероизповедание, което в момента било в състояние на
дълбок вътрешен разкол и не е имало решение по каноничен ред”.
Премълчавайки този факт, те
подреждат цялата конструкция,
за да докажат, че има неправомерна намеса на държавата. Това е тенденциозно, едностранчиво и се основава на пълна спекулация с фактите. Затова е много важно държавата да обжалва това решение дори само като знак, че не се съгласява с подобно тенденциозно интерпретиране на фактите.
Това, което съдът в Страсбург пише в мотивите си, на практика все едно е преписано от мотивите на разколниците. Говори се за „комунистическия режим на България”, че „България е държава, която традиционно нарушава правата на малцинствата”, че „патриархът е назначен от комунистическия режим”. Това е фразеология, която, първо, не е вярна и второ, има политически подтекст, който е недопустим по отношение на която и да било държава.
По-важното е какви ще са последствията от това решение. А най-важното е, че то няма да има никакви последствия за статута на църквата, нито за закона за вероизповеданията в тази му част, която се отнася до Православната църква, защото няма такива основания. Съдбата на това решение ще бъде като съдбата на решението на съда в Страсбург за ОМО „Илинден”. Там
съдът измисли македонско малцинство в България
и упражнява натиск върху страната ни да регистрира една организация, на която никой не й пречи да се регистрира. Целенасочено или по други причини тя внася неизрядни документи в съда за регистрация с фалшиви подписи и на това основание е отказана такава. Но съдът в Страсбург казва: „не, те са по-равни от другите граждани и въпреки фалшификациите трябва да ги регистрирате". Както виждаме, нито има македонско малцинство в България, нито ОМО „Илинден” е регистрирана. Такава ще бъде съдбата и на това решение, което се опитва да каже, че има алтернативна православна църква и в България има втори патриарх.
Допускам, че разколниците от своя страна могат да обжалват, защото решението на съда в Страсбург в никакъв случай не е напълно в тяхна полза. Те очевидно очакваха, че съдът в Старсбург ще каже: „Инокентий и групата около него са Българската православна църква, това е ръководството на БПЦ”. А освен това ще кажат: „Храмовете, които бяха отнети през 2004 г. от Инокентий, да се върнат и заедно с това Инокентий да бъде регистриран като предстоятел на БПЦ”. Това просто не стана и е естествено те да не са доволни. По въпроса за храмовете и другите имоти съдът в Страсбург е заел разумна позиция. Те казват: „Тези храмове никога не са излизали от патримониума на юридическото лице БПЦ. Затова не можем да се произнесем, защото не виждаме отнемане."
Такъв тип мотиви като на съда в Страсбург обаче повдигат и друг въпрос: Как се гарантира интегритетът на този съд? Можем ли да сме сигурни, че това премълчаване на фактите, които са представени по делото, е част от вътрешното убеждение на съдиите? И че не е въздействано, че не е имало някакви контакти със среди от разкола, които са им внушили други неща.
Няма механизъм, няма етични правила,
които да предотвратяват конфликта на интереси – тези механизми липсват при съда в Страсбург и подобни решения няма как да бъдат атакувани. От години се говори за реформа на съда в Страсбург, за да има ясни гаранции за безпристрастност и обективност.
Интересното е, че най-засегнати от такива политически по своите последствия решения са държави като България и от време на време Гърция по линия на Православната църква. Но Македония например не е. Къде тогава е единният стандарт? Най-остро трябва да се възрази срещу тази едностранчивост в мотивите. И знак за това би било, ако държавата обжалва решението.
Основанията за обжалване са доста трудно изпълними, трябва да са нарушени основни въпроси на правото. Но дори и да не може да се обоснове на 100 процента, че основните принципи са нарушени, самият факт, че обжалваме, ще бъде ясен знак, че България не споделя тези едностранчиви констатации.
Източник: Словесни Мозайки - блогът на Борислав Цеков
подреждат цялата конструкция,
за да докажат, че има неправомерна намеса на държавата. Това е тенденциозно, едностранчиво и се основава на пълна спекулация с фактите. Затова е много важно държавата да обжалва това решение дори само като знак, че не се съгласява с подобно тенденциозно интерпретиране на фактите.
Това, което съдът в Страсбург пише в мотивите си, на практика все едно е преписано от мотивите на разколниците. Говори се за „комунистическия режим на България”, че „България е държава, която традиционно нарушава правата на малцинствата”, че „патриархът е назначен от комунистическия режим”. Това е фразеология, която, първо, не е вярна и второ, има политически подтекст, който е недопустим по отношение на която и да било държава.
По-важното е какви ще са последствията от това решение. А най-важното е, че то няма да има никакви последствия за статута на църквата, нито за закона за вероизповеданията в тази му част, която се отнася до Православната църква, защото няма такива основания. Съдбата на това решение ще бъде като съдбата на решението на съда в Страсбург за ОМО „Илинден”. Там
съдът измисли македонско малцинство в България
и упражнява натиск върху страната ни да регистрира една организация, на която никой не й пречи да се регистрира. Целенасочено или по други причини тя внася неизрядни документи в съда за регистрация с фалшиви подписи и на това основание е отказана такава. Но съдът в Страсбург казва: „не, те са по-равни от другите граждани и въпреки фалшификациите трябва да ги регистрирате". Както виждаме, нито има македонско малцинство в България, нито ОМО „Илинден” е регистрирана. Такава ще бъде съдбата и на това решение, което се опитва да каже, че има алтернативна православна църква и в България има втори патриарх.
Допускам, че разколниците от своя страна могат да обжалват, защото решението на съда в Страсбург в никакъв случай не е напълно в тяхна полза. Те очевидно очакваха, че съдът в Старсбург ще каже: „Инокентий и групата около него са Българската православна църква, това е ръководството на БПЦ”. А освен това ще кажат: „Храмовете, които бяха отнети през 2004 г. от Инокентий, да се върнат и заедно с това Инокентий да бъде регистриран като предстоятел на БПЦ”. Това просто не стана и е естествено те да не са доволни. По въпроса за храмовете и другите имоти съдът в Страсбург е заел разумна позиция. Те казват: „Тези храмове никога не са излизали от патримониума на юридическото лице БПЦ. Затова не можем да се произнесем, защото не виждаме отнемане."
Такъв тип мотиви като на съда в Страсбург обаче повдигат и друг въпрос: Как се гарантира интегритетът на този съд? Можем ли да сме сигурни, че това премълчаване на фактите, които са представени по делото, е част от вътрешното убеждение на съдиите? И че не е въздействано, че не е имало някакви контакти със среди от разкола, които са им внушили други неща.
Няма механизъм, няма етични правила,
които да предотвратяват конфликта на интереси – тези механизми липсват при съда в Страсбург и подобни решения няма как да бъдат атакувани. От години се говори за реформа на съда в Страсбург, за да има ясни гаранции за безпристрастност и обективност.
Интересното е, че най-засегнати от такива политически по своите последствия решения са държави като България и от време на време Гърция по линия на Православната църква. Но Македония например не е. Къде тогава е единният стандарт? Най-остро трябва да се възрази срещу тази едностранчивост в мотивите. И знак за това би било, ако държавата обжалва решението.
Основанията за обжалване са доста трудно изпълними, трябва да са нарушени основни въпроси на правото. Но дори и да не може да се обоснове на 100 процента, че основните принципи са нарушени, самият факт, че обжалваме, ще бъде ясен знак, че България не споделя тези едностранчиви констатации.
Източник: Словесни Мозайки - блогът на Борислав Цеков
