На детски лагер в Кремиковския манастир

Ден 3

Пет котенца и пет вида сладолед

Най-голяма радост в душите на по-малките носеха петте малки котенца. Всяко имаше поне по две имена, защото имаше поне две деца, които го бяха кръстили още първия ден. Децата изпълняваха Божията заръка да се грижим за творението и дори не обръщаха внимание на нашите наставления. А когато на третия ден им разрешихме да си купуват сладолед, радостта беше пълна.

Ден 4

Невидимите помощници

Има едни деца, които никога не искат нещо повече от това, което им се дава, изпълняват заръките ни и бдят като ангели над останалите. Понякога дори не успявам да запомня имената им, защото не се налага да ги изричам. Вярвам, че за тях Бог е приготвил специална награда.

Ден 5

Детска неподправеност

Един планински водач, четири учителки и сто детски крачета тръгват на поход из гората. Изкачваме един стръмен хълм в планината, а слънцето си проправя път между клоните на дърветата. С две от учителките сме със седем деца на края на колоната. Н. сяда на един камък и казва, че батериите му са на нула процента. Още преди да съм решила кой подход да използвам, за да му заредя батериите, той на игра откъсва две билки, помирисва ги и хуква нагоре по баира.

Ден 6

Водата от чешмата става и за къпане

Заради това откритие в предпоследния ден накарахме децата да се преобличат по три пъти. Но само споменът за пълните с енергия мокри фланелки и животът, който струи от очите им, ще зарежда моята батерия.

Ден 7

Дълбочина на религиозното преживяване

Я. беше търсеща душа. Първо се влюби, после учеше по-малките на пакости, винаги се оплакваше и се чувстваше онеправдана. Дойде вечерта, в която говорих в храма за съвестта и изповедта; усетих, че не иска, че я е срам, и казах, че има свободата да избере дали да се изповяда или не. Това ѝ даде такава сила, че по време на правилото (поредица от молитви, бел. ред.), което изпълнявахме след беседата ни за изповедта, тя поиска да чете, после отиде в параклиса за изповед, а след това поиска прошка от всички. На следващия ден се причасти.

Дълбоко вярвам, че лагерите са по-полезни за учителите, които трябва да станем като деца. Ям от просфората, направена от децата, докато пренасям спомените си от лагера на белия екран. „Ех, да имах непрозрачно шише и да пия вино, вместо вода!“, често казвах на шега на учителките – приятелки.

Най-важното за лагерите са преживяванията. Те не се побират в статистика, бюджет или методика. Най-голямата награда е, че на следващия ден след края на нашата смяна децата от София имаха среща, за да се видят. Ние, учителите, нямаме нищо общо с това. Единственото условие е да не им пречим.

Разбира се, добре подготвената програма, материалната база и добре разписаният правилник и вътрешен ред са необходими и задават рамката, в която да се случи всичко това. Но преживяването е неизвестно и зависи от динамиката на групата. Ние можем да насочваме и, надявам се, да даваме смисъл.

Замислих се: кой би бил успешният модел за провеждането на православен лагер? Отговорът беше пред очите ми. Както о. Серафим ни дава свобода и ни се доверява, а в замяна ние се стараем да изпълним задачата си с благодарност, така и ние трябва да постъпим с децата: давайки им задачи, да им даваме свобода и да им имаме доверие.

В този период от историята, в който живеем, много полезен беше досегът на децата с деца от Украйна, с които станаха приятели, а песента „Σ' αγαπάω“, която пускаше С., стана като химн на лагерниците. Децата пееха на гръцки, бяха приятели с украинчетата и се молеха на български и църковнославянски. И макар да не говореха всички човешки езици, смятам, че имаха любов помежду си.

Снимки: авторката