Преди дни някой ми прати линк (интернет-връзка) за частно православно интернет-радио. По моя любителска преценка добре е направено всичко, има разнообразна програма, голяма част от която е заимствана от чужди православни аудио-програми. Горе-долу така е и в митрополийските радиопрограми, доколкото те съществуват у нас. Казвам доколкото съществуват, защото и в това отношениесъвсем не сме сред водещите в пъстрия православен свят.
Спомням си в края на 70-те години на миналия век в тясното таванче на митрополията в Сидерокастро (Демирхисар), самона 20 км от българската граница след Кулата, работеше ефирно православно радио (тогава интернетът не беше познат). Техниката беше стара, но работеше добре. А обхватът на радиостанцията беше с радиус едва 30 км. Усмихвате се снизходително сигурно. Но това им бяха възможностите, а и нуждите на хората. Защото на територията на Република Гърция, която има територия, по-голяма с 20% от българската, съществуват стотина епархии, т. е. митрополии, в сравнение с българските едва 13 (нищо фатално!). И Сидерокастренската е съвсем малка по площ, разположена между Сярската, Кукушката и Лъгадинската (т. е. на Лъгадина или по гръцки Лангада), а от север опира в българската граница. Така че този диаметър от 60 км ги устройваше отлично. Едно момче, Янаки (той отдавна вече е архимандрит Йоан), се грижеше за работата на радиостанцията. Владиката на Сидерокастро Йоан беше престарял, но свят по живот и изключително деен в трудовете си, безсребърник от пословичен порядък. Той не просто отделяше от заплатата си и другите владишки приходи, а буквално ги предаваше изцяло за многото дейности на епархията, от които радиостанцията беше само трохичка. Но както огън от огън се пали, а не от приказки, така и той беше запалил около себе си стотици свещеници, монаси, монахини, миряни да работят на Божията нива. От която нива радиостанцията беше ако не трохичка, то със сигурност много малка част. Най-важното е, че тя работеше; и ние, от България, ѝ се възхищавахме за непретенциозната ѝ, но успешна работа.
Обаче „времената се менят и ние се меним в/с тях“, както казва древната латинска поговорка (tempora mutantur et nos mutamur in illis). Да се започне подобна дейност и у нас сега е въпрос само на желание и на отговорно отношение към църковната мисия. По същия начин стои въпросът с детските църковни летовища, както и с други нужни мисионерски дейности.
По-сложен е въпросът с видеопредаванията на богослужения и други църковни прояви. Там са нужни по-големи възможности и усилия, а и не малко средства. Едно постижение беше започването преди десет години на редовното предаване на неделната св. Литургия по БНТ-2. Благодарение на усилията на двама самоотвержени митрополити – Варненски и Великопреславски Кирил и Неврокопски Натанаил (отишли си и двамата на другата година), тези предавания започнаха и продължават и днес от Варна, Благоевград и София. Не се спирам отделно на предаването на литургията на Рождество Христово и по-краткото предаване на Възкресение Христово, защото те все пак са веднъж в годината. А когато хората знаят, че всяка неделя в определен час могат да проследят православното богослужение на екрана на обществената ни телевизия, това вече е нещо значително.
Една друга страна на този въпрос за предаването на богослужения по електронни медии е как се гледа на тях. Невярващите и особено антихристиянски или антирелигиозно настроените хора категорично отхвърлят тази практика. Можем да ги разберем, макар и да не ги оправдаваме.
Има обаче и православни вярващи, които смятат, че не е редно един човек, когато е у дома си, където си почива, готви, пие кафе или се занимава с нещо друго, „с едно око“ да следи и св. Литургия. Само че нека не забравяме и хилядите хора, приковани на легло или принудени от здравословни и други важни причини да стоят вкъщи в неделния ден, както естествено и в още нескончаеми дни, месеци и години. Така че въпросът опира до това: някакво светотатство ли е предаването на богослужение по електронни медии?
Сигурен съм, че повечето от читателите ще отговорят еднозначно: ама какво говорите?! Само че аз ще си позволя да цитирам едни други мнения на най-високо църковно равнище по този въпрос. Те не са от някакви зилоти, „суперправославни“ и подобни. През 1934 г. в румънския печат излизат поредица от материали във връзка със започналото предаване на литургията по радиото. В дописка от Букурещ до гръцкото списание „Еклисия“ се съобщава, че срещу такива предавания се обявява преди всичко печатният орган на монасите „Гласул монахилор“ („Гласът на монасите“). Някой ще рече, че те, монасите, винаги са консервативни. Обаче и деканът на Богословския факултет на Букурещкия университет проф. свещ. Михалакеску публикува становище, според което „радиопредаването на св. Литургия е най-голям враг на благочестието, най-сериозно осквернение и истинско светотатство“.
В същия дух дават мнение и други преподаватели от този факултет. Свещ. Критеску казал, че след като не се разрешава извършването на литургия в частен дом, как може да се разреши навлизането на това свещенодействие и в онези домове, където се хули името на Христос? А проф. Попеску осъдил предаването на литургията по радиото и протестирал срещу това от името на вярващите, защото Църквата се състои от вярващи, а не просто от хора, на които радиото им харесва. В своя статия протестира срещу предаването на св. Литургия по радиото и професорът по литургика свещ. Видилеску.
Общо взето, след такава поредица от мнения против предаването на литургията по радиото настроенията в обществото наложили синодът на Румънската църква да се произнесе. И наистина на другата година (1935) пак „Еклисия“ съобщава кратко, че Румънският патриарх Мирон е подписал окръжно послание, с което се забранява предаването на св. Литургия по радиото. Точка!
Разбира се, оттогава е изтекла много вода, много неща са се променили, включително и в главите на богослови и синодни членове по цял свят. За да разбера как са сега нещата в Румъния в това отношение, помолих о. Кирил Синев от Русе, румънски възпитаник, да даде малко сведения. Той беше любезен да запита медийния съветник на Румънския патриарх свещ. д-р Николай Даскълу, който писмено отговори следното:
През периода между двете световни войни Румънската православна църква използва за мисията си държавното радио. Имало е богословски дебати за и против прякото предаване на св. Литургия по радиото, но не е имало само критици, имало е и поддръжници. Първото пряко предаване е било през 1932 г., а до 1945 г. Радио „Румъния“ излъчвало литургията в недели и на празници. Същевременно имало програми за проповеди и културно предаване, а в университетското радио са канени йерарси и свещеници-книжовници. Дори през 1929 г., за десетата годишнина от избора на патр. Мирон (Кристя) за митрополит, е публикувана книга с негови проповеди, произнесени по радиото. Така че при всички дебати (които съществуват и днес, особено когато се говори за телевизионно и online излъчване) през периода 1928-1945 г. имаме свидетелства за богата православна мисия чрез радиото. След 1989 г. нашата църква прецени, че мисията посредством новите средства за осведомяване е полезна. Започна се с общественото радио, след това заработиха радиостанциите на Църквата: радио „Тринитас“, радио „Възраждане“, радио „Обединение“, радио „Добруджа“, радио „Светлина“, радио „Православие“.
И така, излишно е днес да се обосновава ползата от такива предавания и то именно ползата за мисията на Църквата, призвана да учи, освещава и спасява. Просто е добре и полезно да поглеждаме понякога в старите „снимки“ на църковната действителност. А на медиите нека гледаме като на едно от средствата за по-успешна мисия на Църквата.
