Минаха големите празници Лазаровден и Вход Господен в Йерусалим или още Цветница. Повечето от нас се постараха да присъстват на службите и в двата дни. Все пак това са големи празници, свързани с важни събития. Храмовете бяха пълни. Дойде краят на 40-дневния Велик пост – периодът, в който вече сме се вгледали в себе си, подложили сме на критичен анализ поведението си, осъзнали сме греховете си, покаяли сме се, изповядали сме се, причастили сме се (или поне се предполага, че сме направили всичко това).
Навлизаме в най-тъжната седмица – тази, в която ден след ден, сутрин и вечер на богослуженията чуваме еванглеските откъси, които ни припомнят последните и най-страшни дни от живота на нашия Господ. Предстоят дълги служби. Повечето от нас проверяват какъв е графикът на вечерните богослужения, от колко часа и в кои храмове ще ги има. За нас, като миряни, е важно да сме там. За сутрешните, не сме толкова убедени, че ще успеем да присъстваме – все пак това са работни дни. Но пък други са си взели почивна седмица точно, за да могат да са в храма през тази важна за християните седмица. Стараем се да положим максимални усилия, за да покажем на Бог, колко много искаме да сме близо до Него!
Наближава и празникът на празниците, след който лека-полека се унасяме в делничните ни задачи, в многото неотложни битови въпроси и във важните ни лични проблеми... Все пак има доста време до следващия пост, когато отново ще ревизираме поведението си и ще се подредим на опашката за св. Причастие...
Мислейки за това обаче си спомням за нещо, което ми направи впечатление преди време. В храма, в който се черкувам, на един от празниците по време на този пост се бях подготвила да приема св. Причастие. Празникът беше през седмицата, дори си бях взела почивен ден, за да мога спокойно да присъствам на празничната литургия. Когато дойде моментът, се подредих на опашката за св. Причастие. До мен застана жена, заедно с петгодишната й дъщеричка. Майката нямаше да се причастява, само детенцето щеше да пристъпи към Светите тайни. Цялото им семейство от няколко години идват на св. Литургия в нашия храм. Вече всички ги познаваме, момиченцето е всеобща любимка. Не само това, ами малката всяка неделя се подрежда за св. Причастие заедно с другите дечица от нашата църква, посещава и неделното училище към храма. Та онзи път, стояхме заедно с тях двете на оформилата се голяма опашка за св. Причастие и чакахме да ни дойде реда, а псалтът в дъното на храма пееше: „Тело Христово приимите, Источника бессмертного вкусите”. Изведнъж чух, че близо до мен, някой също припява: „Те-ло-Хри-сто-о-о-о-во при-и-и-ими-и-и-те, Источника бессме-е-е-ртно-о-о-ого вку-у-си-и-ите”. Някой пееше и повтаряше заедно с псалта целия текст на причастния стих. Ослушах се внимателно и за мое учудване видях, че припяваше не друг, а малкото момиченце! Тя пееше причатсния стих съсредоточено и отчетливо, произнасяше го старателно дума по дума, при това на църковно-славянски език един, два, три и повече пъти докато не дойде редът й да се причасти. Пееше го с точната мелодия и се стараеше да е в синхрон с певеца. Помислих си, че родителите й са я научили на текста и може би даже са й казали, че трябва да го пее, когато е на опашката за св. Причастие. След службата попитах баща й затова, той обаче също се изненада, че дъщеричката му знае песнопението и много се зарадва като му разказах тази случка. Явно не я бяха научили вкъщи... явно тя сама беше запомнила текста, чакайки всяка неделя за св. Причастие...
Ето как едно малко дете е близо до Бога и Го носи в себе си не една седмица или четридесет дни, а постоянно. Ето как на същото това дете не му се налага да се вълнува от реда на предстоящите богослужения, защото то е в храма винаги, почти откакто се е родило. Ето как, същото това петгодишно момиченце, едва научило майчиния си език, пее на сложния и труден църковно-славянски език причастния стих... защото всяка неделя то е там и чака на опашката за среща с Него. А певецът в това време пее: „Тело Христово приимите, Источника бессмертного вкусите!”.
