„Мамо, татко, ние защо не постим?” Това попитало едно малко момиченце родителите си, когато се върнало от училище. Така в едно обикновено софийско семейство разбрали, че сега е средата на Рождественския пост. Това сигурно не е единственият случай и това не са първите родители, оказали се неподготвени да отговорят на дето си. Като добри и патриотични хора и тези записали малката си ученичка да изучава религия в училище. Но след това останали изненадани от резултатите на това обучение.
Признавам, че тази случка много ме впечатли и ме накара да се замисля за ролята на тези малки проповедници на християнството в днешното ни общество – децата, които учат религия. От година на година те стават все по-малко, но са като малки камбанки, които звънват в най-неочакван, но изключително подходящ момент, за да събудят съвестите на възрастните.
Децата за разлика от големите хора все още са запазили
прагматичния си подход към ученето и училището. Те все още си мислят, че това,
което се учи, трябва и да се приложи на практика. Това е и една от причините
Иисус Христос да ни съветва да станем като децата (Мат. 18:3). Разминаването
между думи и дела, за съжаление станало толкова характерно за християните, все
още е непонятно за чистите детски умове и сърца. И първият сблъсък е в
семейството: записваме децата да учат религия и изведнъж сме неприятно
изненадани, че те се опитват да приложат на практика наученото в училище. За
много родители училищното образование е нещо, което се случва само в училище.
Когато децата се опитват да го пренесат в къщи и в ежедневието, майките и
бащите се учудват и някои дори се сърдят. Като родителите на малкото момиченце,
които възприели въпроса на дъщеря си като опит на учителката по религия да се
намеси в техния живот. В училище
трябва да ги учат нещо, което да си остава там, да не се пренася у дома - това е
логиката на родителите.
Там някъде в семейния разговор за постенето невидимо присъства и учителката по религия. Една от малкото останали на това служение. От година на година все повече учители по религия изоставят това поприще, не издържайки на непосилните условия на труд. За никого вече не е тайна, че тези учители не разчитат на нищо друго освен на своя ентусиазъм и апостолски плам. Учителската професия е трудна, но към тези трудности се прибавят и специфичните за учителите по религия: да работиш без постоянна месторабота, без сигурност за следващата година, без определен брой ученици, без фиксирани часове, без учебници и помагала, без материална и морална подкрепа отникъде. Дали някой от родителите може да си представи как се работи по този начин и се получава 12 пъти по-малка заплата от бащата в едно семейство? Ако майките и татковците знаеха, че тези учителки, които въпреки всичко приемат работата си като служение и продължават да учат децата на основите на християнството, може би тогава биха се отнесли с по-голямо уважение към плодовете на техния труд.
И накрая да се върнем и на малките проповедници на православието, изучаващи религия в днешното българско училище. Те са попаднали в групите по религия след ред щастливи случайности: да ходят в едно от все по-малкото училища, в които се предлагат часове по религия, директорката да разреши, учителката по религия да успее да събере група, родителите да се съгласят детето им да учи този предмет, да имат място в програмата, където този час да бъде вмъкнат и т. н.
И въпреки всичко има деца, които не само изучават религия, не само са запленени от съдържанието му, но започват да гледат на света през призмата на това учение. Може би не всички, но стига и това, едно дете да се върне в къщи и да попита толкова простия въпрос: като сме християни и ме изпращате да уча религия, защо не живеем християнски? И ако тези родители са видели във въпроса намеса в личното им пространство, то други може би ще се замислят: какво е да си християнин – да пращаш детето си на религия, а ти да си живееш по старому? Дали православието ни се изчерпва с патриотизма по празниците или има и друго?
Тези младенци се оказват ключови проповедници сред българските семейства, за които дори не си даваме сметка. Но зад тях стоят онези анонимни учителки, сами в служението и работата си. И като говорим за ползата от вероучението в училище и изтъкваме колко е важно то, да се запитаме: какво правим, за да ги подкрепим, да ги насърчим и окуражим, за да продължат делото си?
Там някъде в семейния разговор за постенето невидимо присъства и учителката по религия. Една от малкото останали на това служение. От година на година все повече учители по религия изоставят това поприще, не издържайки на непосилните условия на труд. За никого вече не е тайна, че тези учители не разчитат на нищо друго освен на своя ентусиазъм и апостолски плам. Учителската професия е трудна, но към тези трудности се прибавят и специфичните за учителите по религия: да работиш без постоянна месторабота, без сигурност за следващата година, без определен брой ученици, без фиксирани часове, без учебници и помагала, без материална и морална подкрепа отникъде. Дали някой от родителите може да си представи как се работи по този начин и се получава 12 пъти по-малка заплата от бащата в едно семейство? Ако майките и татковците знаеха, че тези учителки, които въпреки всичко приемат работата си като служение и продължават да учат децата на основите на християнството, може би тогава биха се отнесли с по-голямо уважение към плодовете на техния труд.
И накрая да се върнем и на малките проповедници на православието, изучаващи религия в днешното българско училище. Те са попаднали в групите по религия след ред щастливи случайности: да ходят в едно от все по-малкото училища, в които се предлагат часове по религия, директорката да разреши, учителката по религия да успее да събере група, родителите да се съгласят детето им да учи този предмет, да имат място в програмата, където този час да бъде вмъкнат и т. н.
И въпреки всичко има деца, които не само изучават религия, не само са запленени от съдържанието му, но започват да гледат на света през призмата на това учение. Може би не всички, но стига и това, едно дете да се върне в къщи и да попита толкова простия въпрос: като сме християни и ме изпращате да уча религия, защо не живеем християнски? И ако тези родители са видели във въпроса намеса в личното им пространство, то други може би ще се замислят: какво е да си християнин – да пращаш детето си на религия, а ти да си живееш по старому? Дали православието ни се изчерпва с патриотизма по празниците или има и друго?
Тези младенци се оказват ключови проповедници сред българските семейства, за които дори не си даваме сметка. Но зад тях стоят онези анонимни учителки, сами в служението и работата си. И като говорим за ползата от вероучението в училище и изтъкваме колко е важно то, да се запитаме: какво правим, за да ги подкрепим, да ги насърчим и окуражим, за да продължат делото си?
