Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)
2.jpgДжийн бе изоставена от гаджето си - нещо, което продължава да я изумява и наранява. Сега не знае накъде да поеме. Страхува се да каже на родителите си: представя си как лицето на майка й ще се сгърчи от мъка, а баща й ще й обърне гръб от срам. Шефът й преди време бе намекнал, че справянето с работата на служителка, която забременее, ще се държи под око особено строго. Собственикът на сградата пък ясно бе заявил как там децата не са никак добре дошли.
 
Тя не става от леглото си сутрин, бори се с пристъпите на гадене, хлипа в шепи и се чувства крайно изплашена и самотна. Бебето, което расте вътре в нея, изглежда като зъл натрапник, като злокачествен тумор, който безочливо се уголемява ден след ден. Скоро ще стане очевидно и всички ще разберат – и в офиса, и в църквата, и в кварталния магазин – и тя ще се превърне в обект на съжаление, в обект на презрение и за вечни времена – в обект на клюки.

Какво ще се случи след това?

Около четири хиляди пъти на ден истории като тази на Джийн завършват на гинекологичния стол за аборти. Въпреки това, вече над двадесет години битката за абортите се води на ярко осветената сцена на политическата власт, откъсната от тези лични истории на мъка и загуба.

И двете страни имат стратегически причини да игнорират личните, заплетени истории на жените. Привържениците на правото на живот виждат главната си роля в защитата на нероденото дете и така жената автоматично става враг. Зад кулисите движението за подпомагане на бременните протягаше и продължава да протяга ръка на жени, изпаднали в беда, но работата му не се представя обстойно в реториката на движението. Вместо това по подиумите, демонстрациите и в телевизионните студия мнозина свеждат ситуацията на жените до нещо банално.

Някои противници на аборта укоряват жените, че използват абортите като “противозачатъчно средство”, сякаш жената лекомислено избира тази гротескна алтернатива измежду набора от методи за преди и след зачатието. Малцина са тези, които съзнателно ще се откажат от презерватива в полза на нещо толкова болезнено, мъчително, сърцераздирателно и стотици пъти по-скъпо. Обвиняват я, че иска аборт само “за удобство”, сякаш суматохата на бременността и раждането, която завинаги променя живота ти, е просто незначително неудобство. Дори смяната на спукана гума в дъждовна нощ е по-голямо неудобство, отколкото повечето от нас могат да понесат с достойнство. Някои отбелязват презрително, че жената иска да абортира само защото не желае да си провали кариерата или да промени житейските си планове, но дори и един кратък опит да си се представим безпомощни пред нещо, което ще провали кариерата ни и ще промени живота ни, може да се окаже доста отрезвяващ. В процеса на споровете бе лесно да се защитава бебето и да се очерня жената. Но колкото повече настоявахме, че правата на бебето са по-важни от правата на жената, толкова повече я карахме да се чувства притисната и изоставена. Така само подсилвахме посланието, което опонентите ни й нашепваха: твоят враг е бебето, а противниците на аборта издигат правата на врага ти над твоите. И съпричастните хора, които можеха да й осигурят аборт, започваха да изглеждат като единствените й приятели. А когато се обръщаше към състраданието на тази съпричастност, тя взимаше със себе си и бебето.

Но и активистите на движението за свободния аборт не бяха много по-заинтересовани да извадят наяве женските истории. Абортът се пласираше като въпрос на граждански права – като славна прокламация за автономност и власт. Съществуваше огромната опасност ако жената проговори за личното си изживяване, да се разкрие, че то я наскърбява. Защитниците на аборта искаха да изобразят избора на жената като сериозен и труден, но ако някой директно й зададеше очевидния въпрос – “Ако е толкова освобождаващо, защо е толкова тежко?” – тя можеше да изтърси “Защото знам, че убивам бебето си.”

Историите на жените можеха също така да разкрият, че абортът често не е свободен избор, а натрапен избор, който е била принудена да направи под заплахите или студенината на любимия или на родителите си. Това логично ще доведе абортът да се възприема не като победа, а като капитулация. А жените няма да изгарят от желание да демонстрират по улиците с плакати, на които пише: “Горда съм, че се предадох и убих бебето си, за да запазя гаджето си.”

И накрая идва и уронващата истина, че все по-незначителен брой аборти се правят поради сериозни причини като изнасилване, инцест или за да се спаси живота на жената. Повечето се извършват поради заплетени лични причини, които няма да са достатъчно основателни за пред традиционното американско семейство. Абортът се представяше като изолирано житейско събитие, избирано след безпристрастно размишление. В тази прокламация, подпряла брадичка с пръст, елегантно облечената дама сякаш изучаваше менюто с десертите: Шоколадов мус или крем карамел? Да направя аборт или да родя? Но много по-често “изборът” на аборт представляваше просто още един признак на живот, в който твърде малко неща се избират съзнателно, твърде  малко неща са под контрол.

Понякога хиперболата за “аборт за удобство” се оказваше неудобно правдива: има жени, които не искат да надебелеят, които не искат да напуснат дискотеката, който не искат да изпуснат новия модел бански следващото лято. Една клиника за аборти в Балтимор избра за рекламата си в Жълтите страници снимка, на която явно са разчитали да им спечели клиентки: гъвкава млада жена в червено трико, която си завързва маратонките. Искаш да си елегантна? Абортирай!

С напредването на битката за абортите позициите се доизостриха: жените срещу ембрионите в схватка на живот и смърт. Разбира се, коя да е политическа битка налагаше такива ясно дефинирани лагери и всяка страна продължи да се бори за своята справедливост за сметка на другата. Досъщ като в шоуто на Пънч и Джуди – майката и детето се млатят на сцената, докато невидими ръце ги управляват отдолу.

Но няма нормално общество, в което майката и нероденото й дете да се третират като смъртни врагове. Когато биват насъсквани така едни срещу други като съперници в боксов ринг, нещо не е наред с цялата картинка. Със сигурност всяко общество, което превръща майката и детето във врагове, бавно се самоубива. Това е вярно както в буквален смисъл – коя здрава популация на бозайници убива преднамерено собственото си поколение? – така и в символичен смисъл. Когато институционализираме насилственото изтръгване на детето от майчината утроба, ние упражняваме насилие върху нещо обезпокояващо близко до сърцето на човешката история. Там, където жените убиват неродените си деца, всяка по-низша любов става още по-незначителна.

Когато обстоятелствата карат една жена да се чувства толкова отчаяна, че убиването на собственото й дете й се струва единственият възможен начин да оцелее, тогава проблемът не е вътре в тялото й, а извън него. Абортът адаптира женското тяло към враждебното обкръжение, заобикаляйки проблемите, без да ги реши. Когато тя отново забременее, или когато сестра й или дъщеря й забременеят, тогава същият съкрушителен натиск пак ще е налице и ще претендира за нов аборт. Потокът от жени в клиниките за аборти остава постоянен – приблизително над четири хиляди на ден. Това е такава невъобразима хирургическа епидемия, че можем да се справим с нея единствено като я игнорираме. 

Всъщност, игнорирането й очевидно се превръща в предпочитаната алтернатива. Провежданите през последните няколко години допитвания демонстрират убедеността на повечето американци, че абортът е убийство на дете. По отношение на това реториката на противниците на абортите е сторила като че ли всичко, на което е била способна.

Например, на конференцията на Националната лига за право на аборт през 1989 г. анкетьорът Харисън Хикман се оплака: “Нищо досега не е нанасяло толкова вреда на каузата ни, колкото развитието на технологиите, което позволи да се заснима развиващия се плод, тъй като хората сега говорят за него по много по-различен начин, отколкото преди петнадесет години. Те говорят за него като за човешко същество – нещо, за което нямам лесен отговор как да се обезврежда.”

Допитванията потвърждават опасенията на Хикман. От края на осемдесетте насам те неизменно документират убеждението на американците, че животът в утробата е бебе и дори склонността им да твърдят, че е грешно този живот да се отнема. Седемдесет и шест процента от участвалите в допитване на “Галъп” от 1990 г. са били съгласни, че “абортът е отнемане на човешки живот”. През 1992 г. 73% от анкетираните от “Команд Рисърч” са заявили, че плодът е човешко бебе и “убийството винаги е нещо лошо”. През 1989 г. в допитване на “Лос Анджелис Таймс” 57% са нарекли аборта “убийство”, термин, който дори някои предпазливи противници на аборта отхвърлят като юридически неточен.

Стратегията “Това е бебе!” се оказа успешна. Когато противниците на аборта кажат на Америка за пореден път, че животът в утробата е дете, те вече отговарят на въпрос, който никой не задава.

Парадоксът е в това, че дори и мнозинството да нарича аборта “убийство”, това е вид убийство, което те искат да се запази легално. Същото горецитирано допитване на “Галъп” сочи как 63% от отговорилите са заявили, че федералното правителство не трябва да има глас в решението за абортите. Седемдесет и един процента в допитването на “Команд Рисърч” са се обявили против това обществото да решава дали една жена трябва да направи аборт. А в допитването на “Лос Анджелис Таймс” една четвърт от тези, които “по принцип подкрепят аборта” в същото време са били склонни да го нарекат “убийство”.

Това двойнствено отношение притеснява активистите и от двата полюса. Докато и двата лагера биха предпочели идеологически чиста победа, обикновените граждани изглеждат склонни да толерират такова колебливо примирие, стига да не им се налага да мислят прекалено много за него.

Това бе и гениалното в лозунга на защитниците на абортите: “Оставете жената да реши”. След десетилетия неприятна борба, която ставаше все по-затлачена, повечето хора просто искат проблемът да изчезне. “Оставете жената да реши” дава на хората позволението да направят онова, което наистина искат да направят – да обърнат гръб на проблема, без да се налага да заявяват позиция.

Активистите на свободния аборт мъдро бяха разбрали, че няма да успеят да убедят повечето от американците да одобрят абортите, затова се бяха прицелили в следващата най-добра възможност. Що се отнася до практическите резултати, тази победа е също толкова добра, колкото и всяка друга победа, тъй като оставя всичко под властта на “Роу срещу Уейд”.

И тъй, докато никоя от страните не успя да превърне програмата си в общовалиден федерален закон, очерталият се консенсус на средата бе абортът да се толерира като едно необходимо зло, заобиколено от загражденията на родителско съгласие, период на изчакване и така нататък. Тези заграждения, колкото и да са необходими, всъщност могат като страничен ефект да направят аборта по-приемлив. Щатските закони за алкохола в цялата страна регулират най-общо кога, къде и как да се продава алкохол, но не ограничават възрастните да купуват толкова, колкото си поискат. Тези закони създават на обществото усещането, че консумацията на алкохол е донякъде под контрол. Регулиращите закони за абортите може да имат същото въздействие.

Противниците на аборта няма да могат да преодолеят тази задънена улица, като наблягат върху човешката природа на нероденото – както бе отбелязано по-горе, това е въпрос, който никой не задава. Но има един въпрос, който се задава. И той е: “Как можем да живеем без това?” Проблемът не е нравствен, а практически: в този разсипан и олюляващ се свят, където от жените се очаква да бъдат едновременно на сексуално разположение и да градят кариери, непланираната бременност изглежда едновременно неизбежна и катастрофална. Да се промени всичко друго е прекалено трудно; много по-лесно е да бъде променена жената.

Хората в действителност не харесват абортите, но не могат да намерят никакъв друг изход. Те упорито ще се противопоставят на прокарването на закон против аборта, докато не бъдат убедени, че няма да настане абсолютен хаос, ако се приеме такъв закон. Те се нуждаят от сигурност, че непланираната бременност може да се разреши по начин, който утвърждава живота, без да се разрушава и без друго крехкият социален ред.

За да се отговори на този въпрос, за да се покаже, че можем да живеем без аборти, трябва се опитаме да си представим как би изглеждала Америка без аборти. Какво ще правят тогава жените, вместо да абортират? Какви промени може да изисква това в сексуалните връзки и брака? В процедурите по осиновяване? В училищата и работните места? В отглеждането на деца?

Започнах проучването с очакването, че ще успея да съставя удобен списък с проблемите, които трябва да се разрешат. Въпреки това, след прегледа на данните от различните източници достигането до какъвто и да е ясен консенсус се оказа невъзможно. За аборта рядко имаше една единствена, непреодолима и практическа причина. Налице почти винаги беше комплексен набор от проблеми, които засягаха както материалното положение на жената, така и емоционалното й състояние.

Докато слушах подробните описания на жените за тяхното положение при събиранията ни в групичките за обсъждане, се появи изненадващ общ мотив. В почти всички случаи абортът е бил предприет, за да се удовлетвори чувство на задължение към друг човек – родител или гадже. Предположението ми, че решенията за аборт са били подтиквани от практически проблеми – храна, подслон, бедност, дрехи – не се потвърди. Вместо това жената се бе чувствала обвързана с това да угоди или защити някой друг човек и абортът е бил цената, която й се е струвало, че трябва да плати.

Реториката на защитниците на свободния аборт представя решението за аборт в светлината на автономността. Жената действа сама, и избира за себе си онова, което ще й създаде най-големи възможности. Това си е нейното тяло, нейният живот, нейното право да решава, и това не засяга никого другиго.

Тази реторика представя една освободена, разкрепостена и свободна жена, но жените, с които беседвахме, казваха, че вместо това са се чувствали изолирани, застрашени и тъжни. Към този избор ги бяха подтиквали самотата и страхът от изоставяне, принудително издокарани в одеждите на избора от първо лице единствено число.

Изолационистката реторика не успява да представи действителната ситуация. Жената, която обмисля дали да не направи аборт, не се чувства автономна, а оплетена в мрежите на взаимоотношения, които по един или друг начин впримчват и ограничават решенията й. Тя не е свободна да избере какво да прави, така, както би избрала определен шоколадов бонбон от кутията. Изборът й ще прокънти през живота на много хора и тя се страхува да не предизвика гняв или болка. Естествено, големите сновящи около нея хора, й изглеждат много по-заплашително, докато малкото зависимо човече в утробата й упражнява по-силна и по-настойчива претенция към първичните й задължения.

Когато жените описват чувствата си по време на ранната бременност, те често ги окачествяват като усещане за зависимост. Много жени казват, че са се чувствали объркани и съкрушени и им е било трудно да мислят ясно или да си представят следващите си стъпки. При описване решението си за аборт, те споделят: “Чувствах се водена като агне на заколение. Оставих други хора да се разпореждат с живота ми, защото се чувствах извън контрол.” Без значение дали тази зависимост се изостря от хормоналните флуктуации по време на бременността, или се дължи на импулс да се пестят сили и енергия за общото гнездо, или просто е поради трудната и объркана ситуация, но когато тази безпомощност вземе надмощие, жените са склонни да следват чужди съвети.

Разбира се, тези чужди хора, независимо дали става въпрос за приятели или близки, вероятно не искат да навредят на жената – точно обратното. За тях е очевидно, че бременността причинява на жената това страдание и най-сигурният начин да й се помогне, е тя да се отърве от нея. Продължаването на бременността само ще донесе нови проблеми, които все повече и повече ще променят живота й, но от които абортът може да я отърве веднага. Вярват, че да й помогнат - това означава да я окуражават съчувствено, докато тя извърши единственото разумно според тях нещо. Като й помагат да преодолее колебанието, като я уверяват, че това е най-правилната постъпка, те вярват, че й оказват най-добрата възможна подкрепа.

Онова, което не може да се забележи отвън, е дълбоката привързаност, която тя чувства към собственото си дете, привързаност, която изглежда мъглива и смътна, дори за нея. Но все пак това е първичната връзка между тях. Ако не беше така, абортът нямаше да е по-труден от махане на сливиците. Но тази тайна, невидима връзка е радикална по силата си, защото е част от майчината любов, необходима за продължаването на човешкия род. Никой извън тялото й не може да го разбере.

По време на непланираната бременност има много практически проблеми за разрешаване. Но изглежда първостепенната нужда е да се изградят връзки с други хора – хора, на които тя ще може да се опира по време на предстоящите трудни месеци. Това не може да е повърхностна или безлична подкрепа. Жените в групите за обсъждане често казваха: “Само ако имаше някой, на когото да можех да разчитам, че ще стои до мен” – и наблягат на това, че имат предвид човек, на когото наистина може да се разчита, някой, който ще се грижи лично за тях и който няма да ги изостави.

Реториката на защитниците на абортите оставя жената самотна, утешавана единствено от властта си да убива. За да се преодолеят силите, които я тласкат към тази трагедия, трябва да разбием черупката на изолацията й, като превърнем нейните проблеми в наши, изграждайки концентрични кръгове на подкрепа от двойката майка-дете – навън към цялото общество. Първата естествена връзка е със собственото й дете; към тази двойка добавяме бащата на детето, за да се образува най-малката единица в семейството на човешкия род; след това кръговете се разпространяват нататък, за да включат родителите на младата двойка, работодателите им или работещите в училището, или вероятни осиновители. Дори и някой непознат – например приятелски настроен доброволец в центъра за подпомагане на бременни – може да се окаже достатъчно човешка връзка, за да й даде надежда, а тези връзки застилат пътя към възможността да й се даде и помощ.

Приятелите на Джейн се тревожат. Обаждат се един на друг по телефона, възмутени от всичката тази неправда. Онзи мръсник просто си тръгна и остави бедната Джейн да страда. Сега няма друга алтернатива. Колкото и да е тъжно, тя трябва да направи аборт.

Барбара се наема да отведе Джейн до клиниката, като я държи за ръката и й подава салфетки. Още преди да спрат, тя вижда на тротоара активисти против абортите да раздават брошури. Гледката я поразява. Как някой може да бъде толкова безсърдечен? Не знаят ли, че тя вече е достатъчно разстроена, че е страдала достатъчно покрай това решение?

Барбара паркира колата до бордюра и минава от другата страна, за да отвори вратата и да поеме треперещата ръка на Джейн, която не може да излезе сама. Приближава жена от движението против абортите: “Не е нужно да го правите. Можем да ви помогнем. Бихте ли прочели тази брошура?” Точно под снимката на майка с дете е отпечатан телефонът на центъра за подпомагане на бременни.

Какво ще стане по-нататък?

Откъс от книгата "истински избор"

Ако желаете да прочетете и предговора към книгата, вижте "Абортът като избор"

Тема: Абортът - улица без изход

Вместо увод: Как Тивериополски
епископ Тихон се оказа дъновист
"от първи дъх"


Mонах Михаил Хаджиантониу:
> Откраднато покаяние
> Къде отиват децата след аборт?

Йорданка Дърмонска:
Убий го, няма кой да реве за него

Фредерика Матюз-Грийн:
>
Абортът като избор
> Случаят Джийн

Митрополит Антоний Сурожки:
От момента на зачатието зародишът вече е човек

свещ. Петър Цанков:
Абортът е узаконено убийство

свещ. Йордан и презвитера Йорданка Василеви:
Радостта да станеш родител (слайд филм)

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a88f 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.