Мобилно меню

4.6530612244898 1 1 1 1 1 Rating 4.65 (49 Votes)
Copy_of_Batumi_rest.JPGОтговор на отвореното писмо до Двери БГ (виж тук)

Здравейте, отец Кирил,

Благодаря за усилията, които сте положили, за да дадете такъв обстоен отговор. С някои от аргументите ви съм съгласна, но с други не мога да се съглася. Първото, с което не мога да се съглася, е, че изложеното от вас становище е “официалното становище на Българската православна църква”. Това, че тази практика се е наложила у нас през годините на комунизма като норма, когато църковният живот на вярващите е трябвало да бъде ограничен до възможния минимум, съвсем не означава, че тя трябва да бъде издигната в норма на православно благочестие.

Най-малкото, което можем да направим, за да се убедим, че не става дума за една последователна позиция на Българската църква дори през последния век, е да погледнем някой от молитвениците от началото на 20 век и преди революцията, където българските йерарси съветват вярващите да се причастяват всяка неделя, ако това не е възможно – всеки месец, а в краен случай поне по време на четирите поста. При такова място на причастието в живота на християните, естествено не може да се спазва уж абсолютното изискване за седемдневен пост преди причастие, като последните три дни постът е строг.

Практиката, която следват поместните Църкви като Йерусалимската, Гръцката, Антиохийската, Александрийската, както и Цариградската патриаршия по отношение на поста е, че християните, които съвестно и с послушание към Църквата спазват четирите годишни поста и редовно постят в сряда и петък, нямат нужда от допълнителен пост преди приемането на причастие. Сам разбирате, че в тази позиция няма пренебрежително отношение към поста, а обратно – призив към вярващите да спазват общия църковен ритъм на живот, а не индивидуално да подхождат към поста (респ. и изповедта, за която ще говорим по-надолу).

В този възглед личи и другото – което ние все още не сме успели да преодолеем – че сама по себе си блажната храна не може да направи човека недостоен да приеме в себе си Тялото и Кръвта Христови. Проблемът е невъздържанието – а за неговото изцеляване споменатите братски поместни Църкви се придържат към каноните за поста, определени от Църквата на седемте Вселенски събора, а не налагат на вярващите излишни бремена, уж с цел благочестие. Когато отците говорят за поста и причастието заедно, то те имат предвид точно този църковно-определен пост, а не индивидуален пост извън четирите годишни поста и в сряда и петък. В това можем да се убедим, ако погледнем църковните канони за поста в съботния ден. Многобройни са църковните правила, още от апостолско време, които считат за безчинство и мнимо благочестие постенето в събота и неделя. Къде точно е сблъсъкът в практиките, които съборите осъждат? От една страна е стояло мисленето за благочестието като самоцел: според това мислене – колкото по-строго, толкова по-богоугодно. От другата страна е било противоположното мислене: благочестието е православно, само ако е църковно. А църковното мислене се грижи за смисъла на всичко, постановено в Църквата. И обратното – всичко, постановено в Църквата има за цел да научи на нещо вярващите, да ги приобщи към православното богословие. Включително и поста, за който говорим в нашия случай. Затова за отците е било по-важно хората дълбоко да вникнат в смисъла на съботния и неделния ден, да се възрадват духом и да се задълбочат в богословските истини, преподавани от Църквата през тези дни, отколкото да се въздържат от блажна храна. Ето и тези правила:

64-то от Апостолските правила:
"Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен в едната събота, да бъде низвергнат, а ако е мирянин - да бъде отлъчен."
55-о правило на Шестия вселенски събор потвърждава действието на 64 апостолско правило, като допълва, че живеещите в Рим не бива да го нарушават и да постят в съботите на св. Четиридесетница, защото тогава се извършва приношение за всички светии и защото тогава е вързал силния и е разрушил козните му. Те обаче (римските християни) не само че не спазват това, а напротив – уголемяват злото, като не се отказват да постят и през останалите съботи в годината.
17 правило на Гангърския събор предава на анатема онези, които заради мнимо подвижничество постят в Господния ден. Защото тогава те трябва да са особено весели и радостни, тъй като Господ е възкръснал и е изцелил смъртната природа от греховното падение.

Тези правила никой никога не е отменял. Излиза, че ако неделният ден е единственият, отреден за причастие, то Църквата категорично забранява постенето в предходния ден, тоест в събота, като дори през св. Четиридесетница постът в събота не бива да е строг, тоест “без олио” (освен в едната Велика събота).

Сега няма да говорим за това, че тази практика вече не се спазва – на фона на останалите проблеми в църковното ни съзнание, този въобще не е първостепенен. Става дума за това, да видим как Църквата мисли за връзката между причастието и поста: дали както ние днес – че между тях има пряка причинно-следствена връзка, която се разрушава от един или повече блажни дни, или че такава връзка наистина съществува, но тя е между причастието и църковния пост.

Ето как е решен въпросът в Йерусалимската църква. За това разказва Бостронски митрополит Тимотей пред руския “Църковен вестник” през месец юли 2006 г. Той отговаря на въпроса, правилна ли е практиката в някои руски енории да се отказва на вярващите причастие на Великден и през Светлата седмица, тъй като тогава не се пости. Редакторите на вестника са се обърнали за коментари към представители на поместните църкви, за да разкажат за своята практика в това отношение.

“Изненадан съм от съществуването на такава традиция – да не се причащават вярващите на Великден! Та нали всеки път, когато свещеникът отслужва литургията, се обръща с призив към присъстващите “Със страх Божи, вяра и любов пристъпете” – подразбира се, че на литургията винаги има причастници, ние заради причастието служим. Естествено, в Йерусалимската църква през този ден хората се причастяват. Тогава в Йерусалим идват хиляди поклонници и те всички искат да се причастят. Преди нямахме обичай да изнасяме в храма на Божия гроб няколко св. Чаши и причастието продължаваше по цяла нощ – от 4 до 9-10 сутринта. Патриарх Диодор въведе практиката да се изнасят няколко Чаши и сега се причастяваме за около час и половина. А що се отнася до причастието през Светлата седмица, то ние се придържаме към мнението, че седмицата след Великден представлява един пасхален ден. Така казва самата Църква, това е видно и от службите за празника. Затова патриарх Теофил благослови този, който е спазвал целия Велик пост до Велика събота включително, да се причастява през Светлата седмица без да пости. Само вечерта преди причастие на вярващите се препоръчва да се въздържат от месо, но през деня могат да консумират мляко и месо, това е нормално.

Въпросът за причастяването през останалото време без пост се оставя на преценката на духовника. Въобще, Йерусалимската църква подкрепя практиката за често причастяване. Нашите енориаши се причастяват всяка неделя. И това е правилното. Причастието пречи на човека да греши. Погледенете, в неделя той се е причастил и после се опитва поне един-два дни да задържи у себе си благодатта. “Как, аз приех Христа у себе си, нима мога да Го оскърбя” и човек се стреми да се въздържа от грехове. После идва средата на седмицата и той знае, че предстои да се причасти – и трябва да се подготви за това – да се моли, да пости, да има чисти мисли и дела. Така се формира истинският християнски живот, така се стараем да бъдем с Христос”.

Че именно това е православната позиция по въпроса за връзката между поста и причастието категорично говори и 66 правило на Шестия Вселенски събор, което постановява: "През цялата седмица - от светия ден на Възкресението на Христа нашия Бог, до новата света неделя - верните трябва без пропускане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми и химни и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христа, слушайки четенето на Божествените Писания и наслаждавайки се със светите тайни; понеже по такъв начин ще възкръснем и ще се възнесем заедно с Христа. Затова, занапред в тия дни по никой начин да не стават конски надбягвания или някакво друго народно зрелище."

И въобще, ако съвестно прегледаме църковните правила, ще видим, че присъстват немалко такива, които регулират поста на християнина, но няма нито едно правило, което да казва, че християните трябва преди св. Причастие да постят седем или три дни (по икономия). Това само по себе си за всеки човек с църковно мислене говори много.

Практиката, която се е наложила у нас и в страни като Сърбия, Румъния, Македония, Русия е плод на един дълъг процес. Тя постепенно започва да се формира след падането на Византия под турска власт и при общия упадък на богословието – тоест, става дума за по време, когато религиозният живот на християните е бил сведен до възможния минимум, даже далеч под минимума, изискван от св. канони.  Св. Йоан Златоуст наистина говори, че вярващите трябва да се причастяват поне четири пъти в годината, тоест по време на пост, но той казва това с дълбока скръб и тревога. Това се отнася до християните, които са занемарили съвсем християнския си живот, които са на границата на оставането си в Църквата. А днес ние превърнахме този минимум, който е под християнския екзистенц минимум, в норма на благочестивия живот. Че св. Йоан Златоуст не счита поведение като нашето днес за нещо нормално, личи и от следните негови думи: “Едно е Пасха, друго е четиридесетницата. Четиридесетницата имаме само веднъж в годината. Пасха обаче имаме три пъти в седмицата, понякога и четири, а най-вече - колкото пъти искаме. Защото Пасхата не се извършва от поста, който я предхожда, а от предложението и жертвата на св. литургия, която се отслужва на всяко божествено събрание. Пасха празнуваш не когато постиш, а когато участваш в жертвата, сиреч в св. причастие." (Migne, Patrologia Greca, 49, 369-370). В тези думи на светеца ясно се вижда, че той не прави връзка като нашата между поста и св. Причастие.

Св. Василий ВеликиНа същото мнение е и св. Василий Велики, който пише в Кесария: “Добро е и преполезно е всеки ден да се причастяваме със Светото Тяло и Кръв Христови, защото сам Христос ясно казва: Яжте Моето Тяло и пийте Моята кръв, за да имате вечен живот Йоан 6:54. Защото кой се съмнява, че да си постоянен причастник на живота означава да живееш много пъти. Ние се причастяваме четири пъти всяка седмица: в Деня Господен, в сряда, в петък, и в събота, както и в дните, когато се чества някой светец”.

Това е свидетелство за евхаристийната практика на монасите, подвижниците. Но неделното причащаване, както говорят църковните канони, е задължително за всички. "Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. причастие докрая, като такива, които произвеждат безчиние в църквата." (9 апостолско правило). Същото постановява и 2 правило на Антиохийския събор. През 14 век във Византия също не се спазва практиката, вярващите да се причащават на всяка литургия (тоест, всеки ден или почти всеки ден) защото, разсъждава авторът на каноничния сборник “Азбучна синтагма” Матей Властар, “е много обременяващо и непосилно да задължаваш християните да се причащават всеки ден”, поради общото отслабване на ревността в духовния живот.

Днес, почти всички светогорски отци, които упражняват душепопечителска дейност сред миряни, съветват своите чеда да вземат причастие поне един път в месеца. Може да се каже, че в момента това е нещо като средна норма, която естествено може да варира. Тъй като безусловно важи правилото, че никой не може да пристъпи към причастие без покаяние, то те насърчават чедата си да изпитват себе си и да се изповядват също така често. Без обаче механично да обвързват изповедта с причастието, а оставят на чедата си свободата да слушат гласа на съвестта си, чрез която им говори Бог, и сами да преценяват кога точно да се изповядат.

Възраждането на евхаристийното съзнание в Гърция, изпаднало през турското робство в същата криза като нашата днес, започва с проповедите на св. Козма Етолийски из цяла Гърция, набира сила с движението на светогорските коливади и е богословски синтезирано от св. Никодим Светогорец, който е най-ревностният защитник на практиката, описана по-горе. Както сам виждате, става дума за няколковековен процес. Ние обаче нямаме възможност, нито е нужно да чакаме няколко века, още повече виждайки, колко динамично протичат процесите в съседна Сърбия и в Русия.

Няма Евхаристия без причащение. За това и се извършва св. Литургия, за да могат верните на Христос да се причастят. Успоредно с това църковните канони, светоотеческите трудове и църковно-историческите източници, разкриват, че през различните исторически периоди са се следвали различни причастни практики – от ежедневно до много рядко причащаване, като нашето днес. И ако в едни случаи, много рядкото прачастяване е в зависимост от условията на живот, както е при св. Мария Египетска, то в други случаи, и това е най-честото, рядкото причастие свидетелства за отслабване на евхаристийното съзнание на вярващите. Ние обаче не трябва да превръщаме ритъма, установил се заради нерадение и незнание, в норма за благочестие.
sv_ioan_kronshtandski.jpgВъв всички страни, където се е утвърдила практиката на рядко причастяване само през пост, предшествано до ден-два от изповед, в момента тече динамичен процес на възраждане на автентичното православно отношение към проблема. Специално в Русия начало на евхаристийното възраждане в Русия поставя проповедта на св. Серафим Саровски, който съветвал чедата си постоянно да четат св. Писание и често да се причастяват, следвайки именно изложения по-горе принцип на постене и изповед.  За крайно рядкото причащаване на вярващите през т.нар. Синодален период в Русия много съжалявал великият проповедник на Евхаристията св. Йоан Кронщадски, който вие посочвате като неоспорим авторитет за вашата теза. В една от своите проповеди той, обаче, казва: “Има хора, които само по нужда и необходимост пристъпват към приемането на св. Тайни веднъж годишно. Но това също не е добре, защото те изпълняват своя християнски дълг като че насила, по необходимост. А ако Господ е истинският Хляб, то ние трябва да желаем този Хляб не само веднъж в годината, но по възможност всеки месец, всяка седмица и дори всеки ден. Защо така? Защото този Хляб е насъщен за нас (той ни храни), а както земният хляб ни е нужен всеки ден, така и от небесната храна – Тялото и Кръвта Христови ние се нуждаем всеки ден. Затова и в Господнята молитва ние се молим: хляба наш насъщен дай ни днес”.

Естествено, който се причастява два-три пъти годишно, ще върши това по време на пост. И естествено, че е грехота, без да спазваш тези църковно-определени пости, да искаш на светлите празници да се причастиш. Това Църквата не допуска. Не заради самата блажна храна, а защото това означава, че този човек все още не е въцърковен, не живее пълноценен християнски живот. Не гладува и не жадува за Бога, затова и не е в състояние да направи дори такава малка жертва за Него, като въздържанието от храна и питие. А щом нямаме глад за Бога, не желаем да Го почувстваме по-близък, не ни липсва, то това означава, че е налице смъртоносна духовна болест, която парализира всяко движение на душата.

На вас ви се струва, че твърдението, според което Църквата не познава правилото: “минимум седем дни пост – изповед – причастие” – е либерално и подценява ролята на поста и изповедта в духовния живот на християнина. Но всъщност е точно обратното. Това поставя вярващия на един съвсем друг път на духовно развитие – и по този път Христос не е далечната му цел, която той постига два-три пъти годишно като награда за кратковременните си усилия, а е спътник. Само така можем да вкусим колко благ е Той, да Го обикнем, и един ден, дай Боже, Той да даде на жадуващия Го истинското покаяние, което ще преобрази живота му, като го превърне в една лична Среща с Христос.

Може да звучи странно, но с горните редове не искам да ви убедя в правилността на тази позиция, а единствено да покажа, че в поместните православни Църкви съществува и една друга традиция, различна от тази, която споделяте вие и която считате за исконна у нас. Авторитетът на тези църкви ни задължава най-малкото да гледаме с уважение на тяхната практика в упражняването на поста, изповедта и причастието – тези централни теми в живота на православния християнин.






      1) О. Стефан Стефанов:  Aнтицърковна практиката? (отговор на въпрос в Православие БГ)
      2) Златина Каравълчева: Задължителни ли са постът и изповедта преди причастие? (отговор на въпрос до Двери БГ)
     3) O. Кирил Тошев:  Отворено писмо (до редакционния екип на Двери БГ, конкретно до г-жа Златина Каравълчева)
     4) Златина Каравълчева: Отговор на отвореното писмо
     5) Никола Антонов и д-р Свилен Тутеков: Да не отговаряме на идеологизацията с идеологизация


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xk4r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб