Първоначално Великден се е предшествал от дву-тридневен пост, който е станал една седмица – т. нар. Страстна седмица, или Седмицата на Христовите страдания. Впоследствие към поста на Страстната седмица е бил прибавен четиридесетдневният пост, по подобие на четиридесетте дни, в които Христос е постел в пустинята. Той е бил предназначен за „оглашените“, т. е. за тези, които са щели да бъдат кръстени на Великден. Дълго време докато е траела практиката на масовите кръщения на възрастни, тайнството се е извършвало именно на Великден, когато особено силно се е преживявало Кръщението като съ-участие в доброволната смърт и възкресение на Господа. Затова Пасхалната литургия е изключително кръщелна по своя характер. След 6 в. започва да преобладава кръщаването на деца и затова масовото кръщаване на възрастни на Пасха постепенно е изоставено. Именно тогава смисълът на св. Четиридесетница се променя – от катихизаторски период постът е станал период на покаяние за членовете на Църквата. През 9 в. св. Четиридесетница вече окончателно е обединена със Страстната седмица и така продължителността на Великия пост се е увеличила.
Продължителността на Великия пост е била различна и е зависела от това как поместните църкви са гледали на включването на Страстната седмица към св. Четиридесетница и дали са смятали съботите и неделите, когато свещените канони забраняват постенето, за част от нея. В Константинополския устав Страстната седмица не се смята за част от св. Четиридесетница, а съботите и неделите са включени в постния период, въпреки че те не са постни дни в пълния смисъл на думата. Така, според Константинополския устав, св. Четиридесетница е имала шест седмици по седем дни, т. е. продължителност от четиридесет и два дена. Ако от нея се изключат Лазаровата събота и Цветница, продължителността на Великия пост става точно четиридесет дни. Великата Четиридесетница, според този устав, започва с Чистия понеделник от първата седмица на поста и приключва в петъка на шестата седмица, т. е. в навечерието на Цветница. Тропарите, включени в Триода за този ден, говорят за „изпълването на душеполезната Четиридесетница“ и за очакването на „святата седмица на Страстите“. Подобно е тълкуванието и на правилото в Апостолските постановления (текст от края на 4 в.), където се казва: „Извършвайте този пост преди пасхалния, като започвате от втория ден (т. е. понеделник) и завършвайте в петък. След тези дни, като отпостите, започнете св. седмица на Пасхата като постите през нея със страх и трепет“. Не е случайно, че литургиите на Лазарова събота и Вход Господен в Йерусалим имат кръщелни елементи.
Според друга традиция, отразена в Правило 29 на Шестия вселенски събор, Страстната седмица е била част от Четиридесетницата, където тя е наречена „последна седмица от Четиридесетницата“. Тази практика е запазена и от древните църкви, които се отделят от православието след Четвъртия вселенски събор в Халкидон – Арменска, Коптска, Етиопска. Според тази традиция съботите и неделите като „непостни дни“ не се включват в изчисляването на Четиридесетницата и затова тези църкви постят осем седмици по пет дни, т. е. четиридесет, но постът при дохалкидонците започва една седмица по-рано (когато при нас е Сиропустна неделя). Според някои литургисти появата на подготвителната Сирна седмица преди началото на Великия пост е плод на желанието да се съчетаят двете традиции в Църквата.
Римокатолическата църква от древност включва Страстната седмица към св. Четиридесетница. Тя обаче чрез няколко свои събора отменя забраната за пост в събота – Апостолско правило 64. Тази практика е осъдена рязко в Правило 55 на Шестия вселенски събор. Затова Римокатолическата църква изчислява Великия пост така: шест седмици по постни шест дни прави тридесет и шест дни. Към тях се прибавят още четири. Затова там Великият пост започва в сряда, т. нар. Чиста сряда.
Постът през Страстната седмица е бил особено строг – „без вино и елей“, т. е. сухоежбина, като само на Велики четвъртък, след св. Причастие, вярващите са употребявали заради духовния празник „елей“, т. е. растително масло. Към Великата събота са се отнасяли с особено внимание, тъй като това е била единствената събота, която каноните са постановявали като постен ден. Постът на Велика събота продължава до полунощ, до настъпването на „Господния ден“, когато се обявява Възкресението Господне. Апостолските постановления определят: „Съботата продължава до пеенето на петлите, постът свършва с настъпването на първия ден след Събота, който е Възкресение“.
* Със съкращения от статията „Великата Четиридесетница“ (бел. ред.).
