Библейското разбиране за медицината е много важно за нас: то винаги остава ориентир за всеки, който вярва в Бога. Въпреки това е твърде трудно да се сравнява медицината на днешния ден с лечебната практика от библейските времена. Имаме предвид не само трудността да се съпостави библейската терминология, която е във висша степен метафорична, със съвременната международна класификация на болестите, но и самата психология на отношението към болестта.
В наши дни редица болести почти изчезнаха, например едрата шарка; на тяхно място дойдоха други, като СПИН. И все пак, валидни и досега остават думите, изречени от псалмопевеца цар Давид преди почти три хиляди години: “Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години” (Пс. 89: 10). Въпреки колосалните достижения на съвременната медицина, те остават верни и до днес.
Остават значими за съзнанието на вярващия и въпросите на религиозната етика, един от които е: какво означава болестта за онзи, който е болен. Болестта обикновено се разглеждала като наказание за грехове – например, виждайки слепородения, учениците попитали Иисус: “Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?” (Йоан 9: 2).
Тя може да бъде изпратена от Бога пряко – например преди наказанията за египтяните: “Господ рече (Моисею): кой е дал уста на човека? Кой го прави ням, или глух, или гледащ, или сляп? Не Аз ли, Господ (Бог)?” (Изх. 4: 11). Болестта може да възникне у човека по Божие допущение или с Божие съизволение посредством нечиста сила, като у Йов. Тогава “отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме” (Йов 2: 7). Причина за появата на болест може да бъде и завистта. Също у Йов четем: “... гняв убива глупеца, и раздразнителност погубва безумеца” (Йов 5: 2). От друга страна: “Кроткото сърце е живот за тялото, а завистта е гнилеж за костите” (Притч. 14: 30). Старият Завет посочва като причина за болести и физическото пресищане; книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов вика към нас от дълбините на вековете: “Синко! през живота си изпитвай душата си и наблюдавай, кое за нея е вредно, и това не й давай... Не се пресищай с всякаква сладост и не се нахвърляй на всякакви ястия, защото от много ядене иде болест, и пресищане докарва холера; от пресищане мнозина са умрели, а въздържаният ще си продължи живота” (Сир. 37: 30-34). Във всеки случай, смятало се, че болестта е изпратени от Бога заради грехове.
В Свещеното Писание отсъства ясно изразена класификация на вътрешните болести, медицинските наблюдения се свеждат преди всичко до онова, което е видимо: кожни болести, рани, счупвания и треска, съпровождаща инфекциозните заболявания. Освен тях се употребяват общите понятия: слабост и немощ, възбуда и припадък. Естествените причини за много от болестите не се разкриват, а само онези от тях, които са очевидни: наранявания, падания, изнемощяване и слепота при старост. Съществен остава друг въпрос: защо болестта, поразявайки тленното тяло, влияе и върху душата на човека, в която е скрит образът Божий. Отговор на този въпрос трябва да търсим в библейската антропология. Свещеното Писание не се занимава с анатомия и физиология. Но от самото начало то пряко и ясно говори за произхода на човека: “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2: 7). Човекът не е извънземен, не идва от други светове, той е пръст и тялото му се връща в пръстта. Затова Еклисиаст изрича: “Казах в сърце си за синовете човешки – да ги изпита Бог, и да видят, че те сами по себе си са животни, защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже – всичко е суета! Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта” (Екл. 3: 18-20). И въпреки че човекът диша същия въздух, какъвто и презрените в Библията свине и скитащи кучета, и повече от пет минути не може да преживее без него, защото “едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка”, същият този човек е поставен над света. Сътворявайки човешката природа, Бог постъпва по особен начин (в богословието се говори за предвечен Съвет на Пресветата Троица): “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие... И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се, множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1: 26-28). Човекът е способен и призван не само да живее в света, но и да бъде над него, защото Сам Бог “вдъхна в лицето му дихание за живот” (Бит. 2: 7). Именно това живо същество, надарено с образа Божий, станало човек.
И така, човекът е съставен от два основни елемента: тленното тяло, първосубстанция на което е пръстта, и духовната безсмъртна душа, която носи в себе си образа Божий.
В Стария Завет “тяло” и “плът” са обозначени с една и съща дума – “басар”; в гръцкия текст на Новия Завет за тези понятия се използват две думи: тяло – soma (на лат. corpus), и плът – sarx. Плътта може да се сравни с онова, което сега в хистологията се нарича “тъкан”, т. е. това по същество е базовото равнище на организация на тялото, разглеждано като съвкупност от съгласувано действащи органи. В Библията плътта никога не се разглежда като нещо зло. Йов Многострадални, скърбейки, припомня на Бога: “Спомни си, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш?... с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна” (Йов 10: 9, 11). Плътта е излязла изпод ръцете Божии, сякаш изпод ръцете на грънчар или тъкач и псалмопевецът слави Бога: “... Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен (Пс. 138: 13-14). Поради това плътта е достойна и за нашето възхищение, защото е била възприета от Сина Божий: “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Йоан 1: 14). Плътта е способна да се преобрази чрез Божия Дух. Дори апостол Павел, който в понятието “плът” влага определена смислова двойственост, въпреки всичко казва: “... никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му” (Еф. 5: 29-30). В Посланието до Евреите апостолът още веднъж утвърждава достойнството на плътта: “А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2: 14). Затова в молитвите, свързани с Тайнството Евхаристия, се среща не само изразът “тяло” Христово, но и “плът”. Например в молитвата преди приемане на Светото Причастие св. Василий Велики се обръща към Иисус Христос: “Безначального Отца соприсносущий Сыне, и собезначальный, премногия ради благости, в последние дни в плоть оболкийся...” или в благодарствената молитва на св. Симеон Метафраст след Причастието: “Давый мне пищу плоть Твою волею... Чувств просвети простую пятерицу”.
Забележително е още и това, че плътта представлява неотделима съставна част от същността ни, когато сме здрави. Съществуват библейските изрази: “плът и кръв”, “кости и плът”, “сърце и плът”. А при болестно състояние у човека, когато цялото внимание е насочено върху недъзите, думата “плът” може да означава цялото тяло. Например у пророка и псалмопевец Давид: “... чреслата ми са цели възпалени и няма здраво място в плътта ми” (Пс. 37: 8). Апостол Павел пише в Посланието си до Галатяни: “... знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът, и при все това, вие не презряхте моето в плътта ми изкушение и не се погнусихте от него, но ме приехте като Ангел Божий” (Гал. 4: 13-14). Когато същият апостол Павел в Първото си Послание до Коринтяни на плътския човек противопоставя духовния, той има предвид не антропологичен, а нравствен дуализъм. Да наречем човека “плътски”, означава да го охарактеризираме с неговия земен, телесен, външен аспект, който му дава възможност да изрази себе си само (или преимуществено) посредством тази плът. Нашето тяло, според Свещеното Писание съвсем не е проста съвкупност от “плът и кости”, “плът и кръв”, които човек притежава по време на земния си живот. Тялото не само обединява всички членове, които го съставят, но изразява личността в главните й проявления. Затова съществуването на душата след смъртта, дори в царството Божие, не се явява пълноценното състояние на личността. И поради това тялото трябва да възкръсне, като Христос. Подобно на зърно тялото “сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15: 42-44).
В старозаветните представи тялото било достойно за уважение по същия начин както и плътта, защото и едното, и другото изразяват човека в неговата цялост. Въпреки това Новият Завет в по-голяма степен подчертава достойнството на тялото. Както плътта се връща в земята, така тялото е посветено на Господа. Величието на тялото не достига на земята най-висшата си степен: Иисус Христос “Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3: 21) по образа на небесния Адам – Христос. Докато “... плът и кръв не могат да наследят царството Божие” (1 Кор. 15: 49-50). Понятието “душа” в библейския смисъл на тази дума се различава от онова, с което обикновено сме свикнали. Съзнанието ни преди всичко си представя човека като състоящ се от тяло и душа, подобно на съд с несмесващи се течности, да речем – вода и олио. В Библията “душа” има твърде много значения. Най-общо душата обозначава цялостния човек, доколкото той е оживен от духа на живота, но тя не е “част”, образуваща в съединение с тялото човешката същност. По друг начин казано, душата не обитава в тялото, а се проявява чрез него, което на свой ред, както и плътта, обозначава цялостния жив човек. Затова понятията “човек” и “душа” често се оказват синоними. Душата като субект съвпада с нашето “аз”, също както библейските “сърце” или “плът”, но с по-силен оттенък върху вътрешната дълбочина и жизнена сила. Това “аз” изразява себе си чрез различни видове дейност, които невинаги са духовни. Така например, в новозаветната притча богатият казва: “и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата...” (Лук. 12: 19-20). Душата – това е животът, но не и неговия източник. Източникът на живота е Бог, Който действа чрез Светия Дух: “И вдъхна (Бог – бел. а.) в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2: 7). Тази душа е особена, различна от тези на животните, които също притежават “живи души” (Бит. 1: 20). Една от главните разлики между човека и останалите живи същества е тази, че човекът съединява в себе си два свята – материалния и духовния. Несъмнено душата на човека се нуждае от тялото, както и тялото – от душа. Душата не е съвършена без тялото и то не е съвършено без нея. И най-великият музикант не би могъл да изпълни шедьовър на разбит инструмент. Душата не е свободна в избора си, ако й пречи лошата работа на организма. Съществува разтрогваема само от смъртта органична връзка между душата и тялото. Затова процесът на тяхното разделяне, т. е. смъртта, е толкова ужасен и мъчителен за организма. Чрез болестта вече започва да се проявява властта на смъртта над човека, затова Библията говори предимно за религиозно-нравственото значение на болестите, за тяхната дълбинна онтология. Изпитанието на болестта трябва да провокира у нас осъзнаване на греха. В просителните псалми молбата за изцеление винаги се съпровожда от признаване на собствените грехове: “Няма здраво място в плътта ми от Твоя гняв; няма мира в моите кости от греховете ми; защото беззаконията ми превишиха главата ми... смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми” (Пс. 37: 4-6). Авторът на Втора книга Паралипоменон упреква юдейския цар Аса (ІХ в. пр. Хр.), който “в болестта си не потърси Господа, а лекари” (16: 12). Той се обърнал към лекарите, за да се излекува от болестта, която била Божие наказание. Въпреки това остава въпросът: всяка болест ли е следствие от личните грехове на боледуващия?
С медицина в библейските времена се занимавали жреците и в известна степен тя била свързана с магиите, въпреки че Свещеното Писание забранява прилагането на магии, които така или иначе са израз на идолопоклонство. Но в Стария Завет връзката между свещеника и лечителя била твърде тясна; като правило това било едно и също лице. В религиозните представи за болестта изцелението се възприемало като знамение за прошка от Господа, “защото Аз съм Господ (Бог твой), целител твой” (Изх. 15: 26). В Библията до епохата на Царствата лекарите не се споменават като специалисти. Както и в Древен Египет, от където излезли евреите, медицинските задължения се изпълнявали предимно от свещеници. Те преглеждали болните, в случаи на проказа налагали карантина, следели за санитарното състояние на лагера и за личната хигиена. Особено подробно санитарно-хигиенните предписания са описани в книга Левит. Освен че се забранява употребата на кръв за храна, глава 11 съдържа списък на нечисти животни, които не бива да се ядат: “И всичко, връх каквото падне някое мъртво от тях, всеки дървен съд, или дреха, или кожа, или чувал, и всяка вещ, която се употребява в работа, да бъдат нечисти” (Лев. 11: 32). Забранявала се употребата на всякаква мърша. В глава 12 се изброяват хигиенните предписания за родилката. Тя “не бива да се допира до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й” (Лев. 12: 4).
Най-важните указания в Библията се отнасят до проказата и диференциалната диагностика на кожните болести: “... кога се появи някому по кожата на тялото оток, или лишеи, или петно, и по кожата на тялото му се покаже нещо, като рана от проказа, да го доведат при свещеник Аарона, или при едного от неговите синове свещеници. Свещеникът ще прегледа раната по кожата на тялото, и ако космите по раната са станали бели, и се вижда, че раната е задълбала в кожата на тялото му, то това е рана от проказа: свещеникът, като го прегледа, ще го обяви за нечист. Ако пък по кожата на тялото му има бяло петно, но се види, че то не е задълбало в кожата, и космите по него не са станали бели, нека свещеникът затвори човека с раната за седем дена. На седмия ден свещеникът пак ще го прегледа, и ако се забележи, че раната е станала по-малка и не се е уголемила по кожата, свещеникът да го обяви за чист: това са лишеи; нека изпере дрехите си, и ще бъде чист. Ако пък лишеите почнат да се уголемяват по кожата, след като той се е явявал пред свещеника за очистяне, трябва повторно да се покаже на свещеника. Свещеникът, като види, че лишеите се уголемяват по кожата, да го обяви за нечист: това е проказа” (Лев. 13: 2-8). Всяка дреха, обувките и всичко, до което се е докосвал прокаженият, подлежало на изгаряне. От неговия дом изстъргвали дори мазилката. Прокаженият трябвало да живее вън от стана, да носи раздрани дрехи и да вика: нечист, нечист! (Лев. 13: 45). И в Новия Завет Иисус Христос, изцелявайки десетима прокажени, им поръчал да отидат и да се представят пред свещениците (Лук. 17: 14).
Глава 15 съдържа предписания за телесната хигиена на мъжа и жената. Библията категорично забранява кръвосмешението: “Никой не бива да се приближава до сродница по плът, за да открие голотата й” (Лев. 18: 6). Забраняват се половите сношения с жена по време на месечния й цикъл, мъжеложството и “с никакъв добитък не лягай, за да излееш (семе) и да се оскверниш от него; и жена не бива да се подлага под добитък, за да се съвъкупи с него: това е гнусота” (Лев. 18: 23). Смяната на пола се явява тежък грях. Интерес представлява забраната да се носи дреха, тъкана от два вида нишки. По времето на пророк Йеремия (втората половина на VІІ в. пр. Хр.) Галаад вече бил родина на лечителите; споменава се за галаадски балсам (Иер. 8: 22).
Медицинските знания на старозаветните свещеници, които се занимавали с лечебна дейност, били в основата си емпирични. Обредът на жертвоприношението давал някаква представа за анатомията на животните. Анатомията на човека едва ли е съществувала като наука, имайки предвид старозаветните обредни забрани за допирането до мъртвец, да не говорим за отварянето на труп. В Библията намираме твърде малко позовавания на анатомични и физиологични факти.
Специфичните наименования на заболяванията също са твърде малко. Основно се употребяват изразите: болест, слабост, немощ. Конкретно се говори за проказа, кел, лишеи, краста. Мор, язва и чума също са често споменавани в Стария Завет. Бубонната чума била бич за древното население. Слепотата била широко разпространена в Палестина и съседните й страни. Можем да разграничим два основни вида: трахома – вирусен конюктивит, който и до ден-днешен е причина за слепота в Близкия и Средния Изток; и атрофия на зрението, срещана у старци – като например у Исаак (Бит. 27: 1), у свещеника Илий (1 Пар. 3: 2) и др. Слепотата лишавала мъжете от правото на свещенство, но състраданието към слепия се вменявало в задължение (Лев. 19: 14), а оскърбяващият слепия бивал проклеван (Втор. 27: 18).
Що се отнася до методите за лечение, в този аспект Свещеното Писание не съдържа много данни. То съсредоточава вниманието си върху това как човекът възприема своята болест. Четем за умиване, помазване с елей, за налагане на обезболяващи мазила върху раните преди да бъдат превързани (Ис. 1: 6), за пластир от смокинови листа, налагани върху циреи (Ис. 38: 21), за изливане на вино и елей върху раните на милосърдния самарянин (Лук. 10: 34), за сгряване на тяло от друго тяло, както Ависага сгрявала престарелия цар Давид (3 Царств. 1: 2). В Библията малко се говори за лекарства, приемани вътрешно, макар Близкият изток да е познавал добре отварите от билки. Виното със смирна, предложено на Иисус на кръста, било предназначено за облекчаване на болката. Смирната или мирата (ароматична смола – б. пр.) е леко сънотворно. Апостол Павел препоръчвал на ученика си Тимотей да употребява по малко вино за облекчаване на стомашните болки (1 Тим. 5: 23). Мандрагората се считала за подпомагаща зачеването. В Евангелието се споменава за десятък от гьозум, копър и кимион (Мат. 23: 23), които потискат образуването на газове в стомаха. Мнозинството от средствата както в еврейската, така и в египетската фармакопея били диетични, например: брашно, мляко, оцет, вино, вода, бадеми, смокини, стафиди, портокали, мед. За аптекарско изкуство се говори само в смисъл на приготвяне на благовония. Най-важната хирургическа операция, която има религиозно значение и е упомената в Библията, е обрязването на крайната плът, традиционно извършвано с кремъчен нож. За промушване на ухо с шило като видим знак за доброволно робство се разказва в книга Изход (Изх. 21: 6).
В новозаветната епоха лечителското изкуство на Иисус Христос било прието като наследие от апостолите наред с Неговото учение; изцеляването на болни се разглеждало като главен дълг на Църквата. Изброявайки даровете на Светия Дух (харизмите), апостол Павел пише: “... едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване” (1 Кор. 12: 8, 9). Апостолът нарича апостол Лука свой “многообичан лекар” (Кол. 4: 14). Според Преданието Лука бил лекар. Неговото евангелие съдържа редица точни медицински наблюдения.
По примера на апостолите, свещениците на новозаветната Христова църква са призвани да облекчават страданията. Обръщайки се към първите християни, апостол Яков призовава: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне” (Иак. 5: 14-15). Но тук ние преминаваме от медицината към благодатното въздействие на Тайнствата, в областта на сакраментологията, която не е тема на този доклад.
От времето на Иисус Христос се смята не че болестите не трябва да се случват, но че Божествената сила, която в края на краищата ще победи, вече действа на земята. Защото болестта има духовно значение, но въпреки всичко остава изпитание за човека. Последният враг, древният враг, с който се сражава Христос – е смъртта. Бог е живот. След Второто Христово пришествие болести няма да има и тайнствените апокалиптични “листа на дървото на живота” ще изцеляват народите (Откр. 22: 2). Но това е в апокалиптичното бъдеще, а сега Свещеното Писание ни призовава да отдаваме висша почит на лекаря: “Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегне... Затова Той е дал на людете знание, за да Го прославят в Неговите чудни дела: с тях Той лекува човека и премахва болестта му. Който приготвя лекарства, прави от тях смес, и занятията му не се свършват, и чрез него бива добро по лицето на земята. Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот, изправи ръцете си и очисти сърцето си от всякакъв грях. Възнес благоухание и споменна жертва от семидал и направи тлъст принос, като да си вече на умиране; и дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да не се отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване на живота” (Сир. 38: 1-14).
Авторът е ректор на Санкт-Петербургската духовна академия и семинария, кандидат на медицинските науки, член на Руската академия за естествени науки (РАЕН).
Тя може да бъде изпратена от Бога пряко – например преди наказанията за египтяните: “Господ рече (Моисею): кой е дал уста на човека? Кой го прави ням, или глух, или гледащ, или сляп? Не Аз ли, Господ (Бог)?” (Изх. 4: 11). Болестта може да възникне у човека по Божие допущение или с Божие съизволение посредством нечиста сила, като у Йов. Тогава “отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме” (Йов 2: 7). Причина за появата на болест може да бъде и завистта. Също у Йов четем: “... гняв убива глупеца, и раздразнителност погубва безумеца” (Йов 5: 2). От друга страна: “Кроткото сърце е живот за тялото, а завистта е гнилеж за костите” (Притч. 14: 30). Старият Завет посочва като причина за болести и физическото пресищане; книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов вика към нас от дълбините на вековете: “Синко! през живота си изпитвай душата си и наблюдавай, кое за нея е вредно, и това не й давай... Не се пресищай с всякаква сладост и не се нахвърляй на всякакви ястия, защото от много ядене иде болест, и пресищане докарва холера; от пресищане мнозина са умрели, а въздържаният ще си продължи живота” (Сир. 37: 30-34). Във всеки случай, смятало се, че болестта е изпратени от Бога заради грехове.
В Свещеното Писание отсъства ясно изразена класификация на вътрешните болести, медицинските наблюдения се свеждат преди всичко до онова, което е видимо: кожни болести, рани, счупвания и треска, съпровождаща инфекциозните заболявания. Освен тях се употребяват общите понятия: слабост и немощ, възбуда и припадък. Естествените причини за много от болестите не се разкриват, а само онези от тях, които са очевидни: наранявания, падания, изнемощяване и слепота при старост. Съществен остава друг въпрос: защо болестта, поразявайки тленното тяло, влияе и върху душата на човека, в която е скрит образът Божий. Отговор на този въпрос трябва да търсим в библейската антропология. Свещеното Писание не се занимава с анатомия и физиология. Но от самото начало то пряко и ясно говори за произхода на човека: “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2: 7). Човекът не е извънземен, не идва от други светове, той е пръст и тялото му се връща в пръстта. Затова Еклисиаст изрича: “Казах в сърце си за синовете човешки – да ги изпита Бог, и да видят, че те сами по себе си са животни, защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже – всичко е суета! Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта” (Екл. 3: 18-20). И въпреки че човекът диша същия въздух, какъвто и презрените в Библията свине и скитащи кучета, и повече от пет минути не може да преживее без него, защото “едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка”, същият този човек е поставен над света. Сътворявайки човешката природа, Бог постъпва по особен начин (в богословието се говори за предвечен Съвет на Пресветата Троица): “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие... И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се, множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1: 26-28). Човекът е способен и призван не само да живее в света, но и да бъде над него, защото Сам Бог “вдъхна в лицето му дихание за живот” (Бит. 2: 7). Именно това живо същество, надарено с образа Божий, станало човек.
И така, човекът е съставен от два основни елемента: тленното тяло, първосубстанция на което е пръстта, и духовната безсмъртна душа, която носи в себе си образа Божий.
В Стария Завет “тяло” и “плът” са обозначени с една и съща дума – “басар”; в гръцкия текст на Новия Завет за тези понятия се използват две думи: тяло – soma (на лат. corpus), и плът – sarx. Плътта може да се сравни с онова, което сега в хистологията се нарича “тъкан”, т. е. това по същество е базовото равнище на организация на тялото, разглеждано като съвкупност от съгласувано действащи органи. В Библията плътта никога не се разглежда като нещо зло. Йов Многострадални, скърбейки, припомня на Бога: “Спомни си, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш?... с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна” (Йов 10: 9, 11). Плътта е излязла изпод ръцете Божии, сякаш изпод ръцете на грънчар или тъкач и псалмопевецът слави Бога: “... Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен (Пс. 138: 13-14). Поради това плътта е достойна и за нашето възхищение, защото е била възприета от Сина Божий: “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Йоан 1: 14). Плътта е способна да се преобрази чрез Божия Дух. Дори апостол Павел, който в понятието “плът” влага определена смислова двойственост, въпреки всичко казва: “... никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му” (Еф. 5: 29-30). В Посланието до Евреите апостолът още веднъж утвърждава достойнството на плътта: “А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2: 14). Затова в молитвите, свързани с Тайнството Евхаристия, се среща не само изразът “тяло” Христово, но и “плът”. Например в молитвата преди приемане на Светото Причастие св. Василий Велики се обръща към Иисус Христос: “Безначального Отца соприсносущий Сыне, и собезначальный, премногия ради благости, в последние дни в плоть оболкийся...” или в благодарствената молитва на св. Симеон Метафраст след Причастието: “Давый мне пищу плоть Твою волею... Чувств просвети простую пятерицу”.
Забележително е още и това, че плътта представлява неотделима съставна част от същността ни, когато сме здрави. Съществуват библейските изрази: “плът и кръв”, “кости и плът”, “сърце и плът”. А при болестно състояние у човека, когато цялото внимание е насочено върху недъзите, думата “плът” може да означава цялото тяло. Например у пророка и псалмопевец Давид: “... чреслата ми са цели възпалени и няма здраво място в плътта ми” (Пс. 37: 8). Апостол Павел пише в Посланието си до Галатяни: “... знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът, и при все това, вие не презряхте моето в плътта ми изкушение и не се погнусихте от него, но ме приехте като Ангел Божий” (Гал. 4: 13-14). Когато същият апостол Павел в Първото си Послание до Коринтяни на плътския човек противопоставя духовния, той има предвид не антропологичен, а нравствен дуализъм. Да наречем човека “плътски”, означава да го охарактеризираме с неговия земен, телесен, външен аспект, който му дава възможност да изрази себе си само (или преимуществено) посредством тази плът. Нашето тяло, според Свещеното Писание съвсем не е проста съвкупност от “плът и кости”, “плът и кръв”, които човек притежава по време на земния си живот. Тялото не само обединява всички членове, които го съставят, но изразява личността в главните й проявления. Затова съществуването на душата след смъртта, дори в царството Божие, не се явява пълноценното състояние на личността. И поради това тялото трябва да възкръсне, като Христос. Подобно на зърно тялото “сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15: 42-44).
В старозаветните представи тялото било достойно за уважение по същия начин както и плътта, защото и едното, и другото изразяват човека в неговата цялост. Въпреки това Новият Завет в по-голяма степен подчертава достойнството на тялото. Както плътта се връща в земята, така тялото е посветено на Господа. Величието на тялото не достига на земята най-висшата си степен: Иисус Христос “Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3: 21) по образа на небесния Адам – Христос. Докато “... плът и кръв не могат да наследят царството Божие” (1 Кор. 15: 49-50). Понятието “душа” в библейския смисъл на тази дума се различава от онова, с което обикновено сме свикнали. Съзнанието ни преди всичко си представя човека като състоящ се от тяло и душа, подобно на съд с несмесващи се течности, да речем – вода и олио. В Библията “душа” има твърде много значения. Най-общо душата обозначава цялостния човек, доколкото той е оживен от духа на живота, но тя не е “част”, образуваща в съединение с тялото човешката същност. По друг начин казано, душата не обитава в тялото, а се проявява чрез него, което на свой ред, както и плътта, обозначава цялостния жив човек. Затова понятията “човек” и “душа” често се оказват синоними. Душата като субект съвпада с нашето “аз”, също както библейските “сърце” или “плът”, но с по-силен оттенък върху вътрешната дълбочина и жизнена сила. Това “аз” изразява себе си чрез различни видове дейност, които невинаги са духовни. Така например, в новозаветната притча богатият казва: “и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата...” (Лук. 12: 19-20). Душата – това е животът, но не и неговия източник. Източникът на живота е Бог, Който действа чрез Светия Дух: “И вдъхна (Бог – бел. а.) в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2: 7). Тази душа е особена, различна от тези на животните, които също притежават “живи души” (Бит. 1: 20). Една от главните разлики между човека и останалите живи същества е тази, че човекът съединява в себе си два свята – материалния и духовния. Несъмнено душата на човека се нуждае от тялото, както и тялото – от душа. Душата не е съвършена без тялото и то не е съвършено без нея. И най-великият музикант не би могъл да изпълни шедьовър на разбит инструмент. Душата не е свободна в избора си, ако й пречи лошата работа на организма. Съществува разтрогваема само от смъртта органична връзка между душата и тялото. Затова процесът на тяхното разделяне, т. е. смъртта, е толкова ужасен и мъчителен за организма. Чрез болестта вече започва да се проявява властта на смъртта над човека, затова Библията говори предимно за религиозно-нравственото значение на болестите, за тяхната дълбинна онтология. Изпитанието на болестта трябва да провокира у нас осъзнаване на греха. В просителните псалми молбата за изцеление винаги се съпровожда от признаване на собствените грехове: “Няма здраво място в плътта ми от Твоя гняв; няма мира в моите кости от греховете ми; защото беззаконията ми превишиха главата ми... смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми” (Пс. 37: 4-6). Авторът на Втора книга Паралипоменон упреква юдейския цар Аса (ІХ в. пр. Хр.), който “в болестта си не потърси Господа, а лекари” (16: 12). Той се обърнал към лекарите, за да се излекува от болестта, която била Божие наказание. Въпреки това остава въпросът: всяка болест ли е следствие от личните грехове на боледуващия?
С медицина в библейските времена се занимавали жреците и в известна степен тя била свързана с магиите, въпреки че Свещеното Писание забранява прилагането на магии, които така или иначе са израз на идолопоклонство. Но в Стария Завет връзката между свещеника и лечителя била твърде тясна; като правило това било едно и също лице. В религиозните представи за болестта изцелението се възприемало като знамение за прошка от Господа, “защото Аз съм Господ (Бог твой), целител твой” (Изх. 15: 26). В Библията до епохата на Царствата лекарите не се споменават като специалисти. Както и в Древен Египет, от където излезли евреите, медицинските задължения се изпълнявали предимно от свещеници. Те преглеждали болните, в случаи на проказа налагали карантина, следели за санитарното състояние на лагера и за личната хигиена. Особено подробно санитарно-хигиенните предписания са описани в книга Левит. Освен че се забранява употребата на кръв за храна, глава 11 съдържа списък на нечисти животни, които не бива да се ядат: “И всичко, връх каквото падне някое мъртво от тях, всеки дървен съд, или дреха, или кожа, или чувал, и всяка вещ, която се употребява в работа, да бъдат нечисти” (Лев. 11: 32). Забранявала се употребата на всякаква мърша. В глава 12 се изброяват хигиенните предписания за родилката. Тя “не бива да се допира до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й” (Лев. 12: 4).
Най-важните указания в Библията се отнасят до проказата и диференциалната диагностика на кожните болести: “... кога се появи някому по кожата на тялото оток, или лишеи, или петно, и по кожата на тялото му се покаже нещо, като рана от проказа, да го доведат при свещеник Аарона, или при едного от неговите синове свещеници. Свещеникът ще прегледа раната по кожата на тялото, и ако космите по раната са станали бели, и се вижда, че раната е задълбала в кожата на тялото му, то това е рана от проказа: свещеникът, като го прегледа, ще го обяви за нечист. Ако пък по кожата на тялото му има бяло петно, но се види, че то не е задълбало в кожата, и космите по него не са станали бели, нека свещеникът затвори човека с раната за седем дена. На седмия ден свещеникът пак ще го прегледа, и ако се забележи, че раната е станала по-малка и не се е уголемила по кожата, свещеникът да го обяви за чист: това са лишеи; нека изпере дрехите си, и ще бъде чист. Ако пък лишеите почнат да се уголемяват по кожата, след като той се е явявал пред свещеника за очистяне, трябва повторно да се покаже на свещеника. Свещеникът, като види, че лишеите се уголемяват по кожата, да го обяви за нечист: това е проказа” (Лев. 13: 2-8). Всяка дреха, обувките и всичко, до което се е докосвал прокаженият, подлежало на изгаряне. От неговия дом изстъргвали дори мазилката. Прокаженият трябвало да живее вън от стана, да носи раздрани дрехи и да вика: нечист, нечист! (Лев. 13: 45). И в Новия Завет Иисус Христос, изцелявайки десетима прокажени, им поръчал да отидат и да се представят пред свещениците (Лук. 17: 14).
Глава 15 съдържа предписания за телесната хигиена на мъжа и жената. Библията категорично забранява кръвосмешението: “Никой не бива да се приближава до сродница по плът, за да открие голотата й” (Лев. 18: 6). Забраняват се половите сношения с жена по време на месечния й цикъл, мъжеложството и “с никакъв добитък не лягай, за да излееш (семе) и да се оскверниш от него; и жена не бива да се подлага под добитък, за да се съвъкупи с него: това е гнусота” (Лев. 18: 23). Смяната на пола се явява тежък грях. Интерес представлява забраната да се носи дреха, тъкана от два вида нишки. По времето на пророк Йеремия (втората половина на VІІ в. пр. Хр.) Галаад вече бил родина на лечителите; споменава се за галаадски балсам (Иер. 8: 22).
Медицинските знания на старозаветните свещеници, които се занимавали с лечебна дейност, били в основата си емпирични. Обредът на жертвоприношението давал някаква представа за анатомията на животните. Анатомията на човека едва ли е съществувала като наука, имайки предвид старозаветните обредни забрани за допирането до мъртвец, да не говорим за отварянето на труп. В Библията намираме твърде малко позовавания на анатомични и физиологични факти.
Специфичните наименования на заболяванията също са твърде малко. Основно се употребяват изразите: болест, слабост, немощ. Конкретно се говори за проказа, кел, лишеи, краста. Мор, язва и чума също са често споменавани в Стария Завет. Бубонната чума била бич за древното население. Слепотата била широко разпространена в Палестина и съседните й страни. Можем да разграничим два основни вида: трахома – вирусен конюктивит, който и до ден-днешен е причина за слепота в Близкия и Средния Изток; и атрофия на зрението, срещана у старци – като например у Исаак (Бит. 27: 1), у свещеника Илий (1 Пар. 3: 2) и др. Слепотата лишавала мъжете от правото на свещенство, но състраданието към слепия се вменявало в задължение (Лев. 19: 14), а оскърбяващият слепия бивал проклеван (Втор. 27: 18).
Що се отнася до методите за лечение, в този аспект Свещеното Писание не съдържа много данни. То съсредоточава вниманието си върху това как човекът възприема своята болест. Четем за умиване, помазване с елей, за налагане на обезболяващи мазила върху раните преди да бъдат превързани (Ис. 1: 6), за пластир от смокинови листа, налагани върху циреи (Ис. 38: 21), за изливане на вино и елей върху раните на милосърдния самарянин (Лук. 10: 34), за сгряване на тяло от друго тяло, както Ависага сгрявала престарелия цар Давид (3 Царств. 1: 2). В Библията малко се говори за лекарства, приемани вътрешно, макар Близкият изток да е познавал добре отварите от билки. Виното със смирна, предложено на Иисус на кръста, било предназначено за облекчаване на болката. Смирната или мирата (ароматична смола – б. пр.) е леко сънотворно. Апостол Павел препоръчвал на ученика си Тимотей да употребява по малко вино за облекчаване на стомашните болки (1 Тим. 5: 23). Мандрагората се считала за подпомагаща зачеването. В Евангелието се споменава за десятък от гьозум, копър и кимион (Мат. 23: 23), които потискат образуването на газове в стомаха. Мнозинството от средствата както в еврейската, така и в египетската фармакопея били диетични, например: брашно, мляко, оцет, вино, вода, бадеми, смокини, стафиди, портокали, мед. За аптекарско изкуство се говори само в смисъл на приготвяне на благовония. Най-важната хирургическа операция, която има религиозно значение и е упомената в Библията, е обрязването на крайната плът, традиционно извършвано с кремъчен нож. За промушване на ухо с шило като видим знак за доброволно робство се разказва в книга Изход (Изх. 21: 6).
В новозаветната епоха лечителското изкуство на Иисус Христос било прието като наследие от апостолите наред с Неговото учение; изцеляването на болни се разглеждало като главен дълг на Църквата. Изброявайки даровете на Светия Дух (харизмите), апостол Павел пише: “... едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване” (1 Кор. 12: 8, 9). Апостолът нарича апостол Лука свой “многообичан лекар” (Кол. 4: 14). Според Преданието Лука бил лекар. Неговото евангелие съдържа редица точни медицински наблюдения.
По примера на апостолите, свещениците на новозаветната Христова църква са призвани да облекчават страданията. Обръщайки се към първите християни, апостол Яков призовава: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне” (Иак. 5: 14-15). Но тук ние преминаваме от медицината към благодатното въздействие на Тайнствата, в областта на сакраментологията, която не е тема на този доклад.
От времето на Иисус Христос се смята не че болестите не трябва да се случват, но че Божествената сила, която в края на краищата ще победи, вече действа на земята. Защото болестта има духовно значение, но въпреки всичко остава изпитание за човека. Последният враг, древният враг, с който се сражава Христос – е смъртта. Бог е живот. След Второто Христово пришествие болести няма да има и тайнствените апокалиптични “листа на дървото на живота” ще изцеляват народите (Откр. 22: 2). Но това е в апокалиптичното бъдеще, а сега Свещеното Писание ни призовава да отдаваме висша почит на лекаря: “Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегне... Затова Той е дал на людете знание, за да Го прославят в Неговите чудни дела: с тях Той лекува човека и премахва болестта му. Който приготвя лекарства, прави от тях смес, и занятията му не се свършват, и чрез него бива добро по лицето на земята. Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот, изправи ръцете си и очисти сърцето си от всякакъв грях. Възнес благоухание и споменна жертва от семидал и направи тлъст принос, като да си вече на умиране; и дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да не се отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване на живота” (Сир. 38: 1-14).
Авторът е ректор на Санкт-Петербургската духовна академия и семинария, кандидат на медицинските науки, член на Руската академия за естествени науки (РАЕН).
Превод: Радостина Ангелова
