Честваме тържествено 1150 години от покръстването на българския народ, извършено от св. Цар Борис Михаил Покръстител. Още от деца знаем за колосалното значение на този акт. Не е нужно да повтарям историческите му достойнства, защото ги чуваме достатъчно често и сега. Но се питам: да, но 1150 години след това – какво стана? Днес, 12 века по-късно, какво остана от този акт? Остана ли вярата в нашия народ? Остана ли нашият народ във вярата? Това, че българският народ е кръстен преди 1150 години, достатъчно ли е, за да бъдем ние, днешните българи, християни? Това е актуалният въпрос днес.
И на него не може да се отговори еднозначно. Защото в същото време, когато честваме славната годишнина от Покръстването, ставаме свидетели на грозно, отблъскващо и отчайващо отстъпление от вярата. Отстъпление и поругание, които ни изпълват с болка и гняв. В едно предаване по Националната телевизия, в най-гледаното време, видяхме тъжния и гневен разказ на един мюсюлманин, който иска да кръсти децата си в християнската вяра. Свещеници му отказали, защото той самият не е християнин, защото не е венчан. След това пък му поискали огромна сума, за да извършат кръщение, и пр. От студиото коментира отец Боян Саръев. Той поясни, че не съществува никакво подобно условие за кръщение, неговите собствени родители са мюсюлмани, а той не само е кръстен, но е и свещеник. Отецът покани този отчаян и гневен човек при себе си, за да кръсти децата му. Каза, че няма да му вземе такса, а ще му плати и пътните разноски. Покани и други такива, на които е отказано кръщение, да отидат при него, за да бъдат кръстени, обеща да плати на всички и пътните, защото всички те най-често са хора безработни и бедни. А за тези свещеници, които отказват да извършат кръщение, каза, че не само не трябва да бъдат в Църквата, но не бива да бъдат пускани дори да я приближават.
Днешната вяра на българина е разпъната между такива достойни Божии служители като отец Боян Саръев и такива търговци в храма като описаните от онзи огорчен и отблъснат баща. Далеч съм от мисълта, че някога е имало времена, когато всичко в Църквата и в държавата е било идеално. Дори сред апостолите има предател. Сред Божиите служители винаги е имало такива, които се жертват за духовното стадо, и такива, които само го доят и стрижат. И все пак. Като обърнем поглед назад, виждаме духовни колоси: светите равноапостолни Седмочисленици, свети патриарх Евтимий, свети Теодосий Търновски, свети Паисий Хилендарски, епископ Иларион Макариополски. Безчет са. Пастири. Водачи. Духовни стожери. Апостоли.
Не искам да кажа, че днес всички са като онези негодници, отблъснали от Църквата онзи баща. Дано той да е чул поканата на отец Боян и да отиде да кръсти децата си. Отец Боян върна към християнската вяра стотици, може би хиляди в Родопите. Но може ли да покръсти цяла България? През това време десетки протестантски вероизповедания, които презрително наричаме „секти”, работят, просвещават, привличат и кръщават българите. Те ли са виновни, че работят, че са активни, или вината е в нашата традиционна църква заради нейната пасивност и инертност? Тържественото богослужение на декора на древната Плиска достатъчно ли е за привличане към православната вяра? Или от служението пред декор самото служение се е превърнало в декоративно! И забравеният народ ще го изгледа с умиление, ще въздъхне дълбоко, ще избърше навлажнените си от историческа гордост и днешна несрета очи и с приключването на „прякото включване” всичко ще приключи. До следващото пряко включване, когато ще предават парада на Гергьовден, например. И после пак до следващото…
Нищетата на съвременното православно християнство в България се очертава най-ярко и трагично на фона на състоянието на православното християнство и православните църкви в съседните ни страни. За Гърция е ясно – там не е имало комунизъм и не е налаган насилствено атеизъм. Но като направим най-бегло сравнение със Сърбия – там храмовете са пълни с млади хора, там се издават десетки богословски вестници, списания, книги на най-високо ниво. Хората се просвещават във вярата. У нас списанията и книгите, които се издават, са дело на частни издателства. Продукцията на Синодалното издателство е почти нулева. Още по-отчайващо е положението у нас, ако го сравним с Православната църква в Албания. Там религията беше забранена от конституцията и почти всички свещеници бяха избити. Днес Албанската православната църква е в изумителен възход – не само строи храмове, но те са пълни на всяка Литургия с просветени хора, които с радост живеят вярата си, Църквата строи домове за сираци, за бедни, за възрастни, строи болници и пътища. Църквата просвещава, кръщава, обгрижва.
Тези свещеници, за които говори огорченият баща, не само не са отишли при хората, но когато хората идват при тях, те ги прогонват. Десетки църкви по българските села, които оцеляха през комунизма, днес са в разруха. Десетки манастири не само са без монаси, но са изоставени и също се рушат. Няма средства. Еврофондовете не отпускат средства. А когато се намерят средства и се ремонтира някой храм, какво става в него, изпълва ли се той с просветен и озарен народ?
От десетилетия в България кръщението се е превърнало в ритуал, към който хората пристъпват по традиция, чието значение изобщо не разбират. Случайно съм попадала на кръщение, в което нито един от присъстващите нито веднъж дори не се прекръсти, не се поклони, ритуалът в храма беше само една досадна необходимост, която трябваше да се изтърпи, за да се пристъпи към същинската част на празника – в ресторанта. Кръщение без просвещение. А последният завет на Иисус Христос е „идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20).
„Идете, научете!” Без просвещение кръщението е непонятен ритуал. Без просвещение кръщението е исторически акт, извършен преди 1150 години. Без просвещение кръщението днес е декоративна церемония. А просвещението няма да го извърши училището и не е длъжно да го извърши училището. Не на училището заповяда Христос „идете, научете!”, а на Църквата.
Дори при такава пасивна църква като нашата вярата живее във всеки, наистина във всеки човек, независимо дали той я осъзнава или не, независимо дали е положил усилия тя да узрее в него, да се роди, да даде плод. Но за да даде плод, за вярата трябва да се полагат грижи. Плевелите растат и избуяват сами, но вярата изисква грижи. Изисква работа. Изисква любов.
Обществото ни е изградено върху християнската ценностна система и това е безспорно. Но в същото време християнски ценности днес изглеждат напълно изтласкани, забравени и дори стъпкани както в обществото ни, така и в отделния човек.
Дванайсет века след покръстването ни Църквата ни е запазена, но в съзнанието на огромното мнозинство от българите тя е запазена в онзи комунистически образ на човешка институция, съхранила „българщината”, към която сме длъжни да имаме почтително отношение като към историческа реликва и „за всеки случай” да запалваме от време на време свещичка.
Вярата, онази вяра на светия ни цар Покръстител, дръзнал да извърши колосалната промяна, дръзнал да начертае пътя на България за векове напред – тази жива, дейна, апостолска вяра, днес къде е?
Днес е нужно славната ни история да бъде нещо повече от декор. Дълбокото ми усещане е, че днес окаяната ни България се нуждае от ново покръстване. Колкото и пищно да честваме историческото Покръстване, то ще си остане в далечната история, ако днес нашите духовни пастири не кръщават, ако днес не просвещават, ако днес не изпълняват заповедта „идете, научете!”
Купелът, в който свети цар Борис извърши Покръстването, трябва да бъде очистен от наслоената тиня. И това не е задача на археолозите, а на нашата Църква.
Източник: Култура.bg
