Метаморфозите на софийския храм „Св. Седмочисленици”

Смята се, че джамията е построена от прочутия по онова време архитект Коджа Синан. За неговия произход се спори, но едно от преданията е, че той е българин, роден в Родопите, взет още като дете от родителите му и даден за еничар в Истанбул.

Джамията се нарича Коджа дервиш-Мехмед пашова, а също и Имарет джамия, но всички, дори и след превръщането ѝ в православен храм, я наричат Черната (Кара) джамия. Прозвището идва от черния витошки камък, от който е направено минарето ѝ. То пада при едно земетресение през 18 в. и не е възстановено повече, но името остава.

В архитектурно отношение зданието се отличавало с огромния си купол, разположен непосредствено върху стените, който покривал почти цялото пространство на сградата. Известният турски пътешественик Евлия Челеби пише, че към джамията имало медресе – духовно училище; имарет – място за приют на бедни и болни хора и безистен, където се предлагали за продажба различни стоки и с печалбата от тая дейност се издържал целия комплекс. Освен това в близост до джамията имало хан – керван сарай и баня.

С упадъка на империята, значението на София намалява, турското население постепенно се изселва, издръжката на джамията става непосилна и тя е занемарена, и почти изоставена. Около годините на Освобождението е приспособена за склад за муниции, а някогашното медресе е превърнато в затвор с доста мрачна слава. Тук са били затворени видни български държавници, като Петко Каравелов, Димитър Петков, Димитър Ножаров и др. В двора на джамията е стърчала бесилката на затвора.

След провъзгласяването на София за столица на Третото българско царство, градът започва да се развива и нараства. На мястото на изселилите се турци от цялата страна започват да прииждат хора и в югоизточна посока се оформя цял нов квартал, наричан Алигина махала. Възниква нужда от църква, която да служи на православните граждани. На дневен ред излиза въпросът къде точно да бъде построен новият храм. Решено е мястото да бъде в градинката пред Черната джамия. През 1896 г. Министерският съвет даже издава указ в Държавен вестник за това решение. Но Петко Каравелов предлага вместо да се строи чисто нова сграда, която ще изисква огромни разходи, а и ще е еднотипна с други църкви, строящи се по това време, да се преустрои джамията. Тази идея среща редица пречки. Министър-председателят Тодор Иванчов налага забрана, казвайки, че по никакъв начин няма да позволи джамията да се превърне в църква. Наследникът на поста му, ген. Рачо Петров, вдига забраната, съгласявайки се с енориашите, че сградата принадлежи на тях, а не на държавата, и че те могат да разполагат с нея както намерят за добре.

Предложението на кого да бъде посветена и наречена бъдещата православна църква, отново идва от Каравелов – храмът се издига в прослава на светите братя Кирил и Методий, и техните ученици Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.

Основните планове за преустройството са изготвени от руския архитект Александър Померанцев, проектант и на катедралния храм „Св. Александър Невски”, а по-нататък са разработени и осъществени от българските архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов.

Църквата е съградена с доброволни пожертвования от гражданите, предимно от енорията, и от спестените от фонда на старата църква „Св. Петка” 40-50 хил. лева. Този фонд е бил предназначен за изграждане на нова църква със същото име, тъй като старата е предвидена за разрушаване. Но след като е решено да не се строи нова сграда, парите се влагат в преобразуването на Черната джамия.

Строителните работи продължават няколко години. На 27 юли 1903 г., празникът на светите Седмочисленици, софийският митрополит Партений тържествено освещава храма. Присъстват хиляди столичани. Липсва обаче основният инициатор на това богоугодно дело, Петко Каравелов. Той не доживява да види резултата от усилията си – държавникът умира шест месеца по-рано. Но присъствието му се усеща буквално, тъй като по негово желание е погребан зад олтарната стена на църквата.

При освещаването си храмът все още не е напълно изографисан. Този процес продължава повече от 70 години – чак до края на 70-те години на 20 в., а едва през 1996 г. стенописите са осветени.

По време на управлението на столицата от ген. Владимир Вазов (1926-1932 г.) площадът пред църквата е разчистен и превърнат в красива градина по проект на френския градинар Йосиф Флей.

Постепенно спомените за зловещата някога Черна джамия избледняват. Днес църквата „Св. Седмочисленици” е едно от знаковите кътчета на София, свещено място, предпочитано от хиляди хора за извършване на светите тайнства. Казват, че запалена свещ в храма носи късмет.

След реконструкцията, 1913 г.