Църквата посвещава тази неделя от Великия пост на св. Мария Египетска – великата отшелница от Египетската пустиня, чийто живот в продължение на векове вдъхновява християните към покаен подвиг и свидетелства за Божията милост. За модерния човек нейният подвиг е екзотичен и непонятен житейски избор, но и за православните християни той е непонятен идеал от далечното минало, който едва ли има някакво приложение в ежедневието ни. За опита на пустинята и за това какво вдъхновява хората в миналото и днес да тръгнат по пътя на отшелничеството говори монах Михаил (Хаджиантониу), в отговор на въпроса: Щастлив ли е животът на пустинника?
Пустинята е вторият етап на общежитийния монашески живот. След като човек успокои малко страстите си, живеейки сред останалите монаси, и започне да владее над помислите и фантазията си, тогава може да отиде да живее сам в исихия. Сиреч, първата и необходима предпоставка, за да живееш отшелнически, е душевното равновесие, с тенденция то да прерасне в постоянен и дълбок сърдечен мир. Ще го кажем и по друг начин, а именно, че на отшелника са забранени резките душевни обрати. От радост към тъга и от тъга към ентусиазъм. Втората предпоставка е човек да се научи да контролира времето си. Времето никога не достига за това, което той иска да направи – имаме предвид за духовното дело. И първото, което би искал да каже на Бога такъв човек, когато Го види, е „ако направиш нов опит да сътвориш света, направи денонощието тридесет часа“. Горното обаче го твърдят и светските хора и това ги изпълва със стрес, безпокойство и душевна умора, защото не могат да изпълнят всички задължения от списъка си, докато за отшелника духовните занимания, всяко от което притежава неповторима собствена красота и освежава по различен начин сърцето му, не могат да се поберат в часовете на едно денонощие.
И третото условие е да контролираш помислите си и най-вече фантазията си. Аскетите казват, че когато в пустинята ти остане свободно време, дяволът започва да ти прожектира филми (което означава пораждане на страстност, гняв, суета, тщеславие, стремеж към власт, сексуални страсти и т. н.) И разбира се, този филм разрушава постоянния мир, който Светият Дух се опитва да сътвори в сърцето на отшелника.
Всички тези предпоставки (а има и други) имат стойност, само ако повикът на аскета към Бога намери отклик. С други думи, аскетът върши всички тези неща с цел да намери нещо надземно, което ще изпълни сърцето му и ще даде смисъл на битието му. В това начинание няма място за човешки утешения, защото, както ми казваше старецът Паисий, когато се утешавате със земни неща, нямате право на небесна утеха. Например, един монах не се къпе в морето, защото това е удоволствие и за да не ощети духовните си права. Друг пример, за да стане по-разбираемо: за монаха е забранено да използва каквито и да е скъпи и луксозни вещи – например, не е редно да яде гигантски скариди или плодове извън сезона, когато струват много скъпо, което важи и по принцип за периода на поста. Когато постим, не бива да ядем деликатесни и скъпи храни, били те и постни.
Всички тези неща придобиват стойност, ако Бог отговори на молитвата на аскета. Ако няма такъв отговор, всички тези неща стават безсмислени, а самият отшелник – най-окаян от всички хора, защото на човешка утеха той няма право и ако я потърси, се изпълва с чувство за вина и стрес, а небесната утеха не я е постигнал. Ако намери обаче онова, което търси в пустинята, тя става рай и място на безгранично ликуване. Докосването на Светия Дух променя екзистенциално човека. Нямаме предвид, че започва да ликува с присъствието на Светия Дух, защото първият етап на нашия истински духовен живот е възстановяването на душевното ни здраве и събирането в едно цяло на разпадналите се на части на личността ни.
Според нашето мистично предание, след Адам вече никой не е здрав. Падението на Адам разпокъса на части човешката личност и днес всички сме изпитали истинността на думите „разумът ми казва да продължа, а сърцето да се върна“. Кое от двете изразява личността на човека? И двете са части на една и съща личност, както и фантазията – една друга неконтролирума част на личността ни, емоциите и т. н. Ролята на Светия Дух в нашия живот е да възстанови всичко това в една цялост, така че разумът като дългогодишен странник да се завърне в дома си, който е сърцето, и по този начин всичко, което мисли и казва, да бъде и чувство на сърцето. Когато сърцето се смекчава и разхубавява, тогава фантазията отслабва, тъй като фантазията се развива, за да може човек да живее онова, което не може да преживее в ежедневието си.
И така, първата цел на Светия Дух е да обедини човешката личност или да излекува душата. Наивните или начинаещите монаси мислят, че срещата с Бога ще ги изпълни с радост, светлина, слава, сила. Точно обратното е. Не само човек не се изпълва с такива неща, но се проявява феноменът на кеносиса – изпразването, което е едно много болезнено състояние, при което Бог изважда от човека и показва пред очите му целия му предишен живот. И като остави няколко от нещата, които си заслужават, всичко останало отива на боклука. Остава само онова, което може да се използва като полезен материал за новата личност и новия човек, който ще изгради Бог.
Макар това събитие да не носи радост, то носи обаче дълбоко облекчение, поради две причини. Първо, защото човешката душа се освобождава от онзи тежък и болен егоизъм, който се стреми да превземе и подчини цялата човешка личност и който, докато не бъде овладян от Светия Дух чрез феномена на кеносиса, окарикатурява всяко благородно, възвишено и красиво нещо, което създава човешката душа. И, второ, дълбокото облекчение идва от вътрешното откровение (възраждащото, сладко чувство на пълната увереност), че това е Божията воля и че си направил верния избор по пътя, който следваш. Това е наградата на Бога, че си избрал правилното и доброто. Създадени сме от Бога да избираме правилното и доброто и да имаме мир в себе си. Да избираме грешното и страстното и да се изпълваме със смут. И колкото повече упорстваме в греха, толкова повече расте смутът, докато човек не се озвери и подивее съвсем.
Ако под думата щастие разбираме светското щастие, дори тогава монахът, изпитал дълбокото облечкение на кеносиса е много по-щастлив от по светски щастливия човек. Що се отнася обаче до духовното ликуване (думата щастие няма духовно съдържание), то той изобщо още не се е докоснал до него. Щастието, ние го наричаме духовно ликуване, започва, когато подвижникът е способен да помага на страдащите или обезнадеждените, които Бог изпраща на пътя му. Не отшелникът тича да прави добро, а хората го откриват, за да вземат от него онова, което не могат да вземат от никого другиго на земята.
Тук трябва да уточним нещо, което показва една голяма разлика между нас и римокатолиците, протестантите, будистите и т. н. Всички те смятат човека за способен да върши добро и се опитват наистина да вършат добро. За нас, според светотайнственото предание на православието, това не е достатъчно. Монахът може да помогне на хората, т. е. да върши добро, доколкото е излекувал своите травми и е престанал да кърви духовно. Кървенето на душевните рани – детските травми, неосъществените мечти, предателството на приятели и близки хора, пречупената душа и др. под. не позволяват на личността да действа пълноценно и на нея са ѝ нужни големи усилия, за да оцелява в под натиска на ежедневните проблеми. Когато обаче викът на душата бъде чут от Бога и присъствието на Светия Дух изцели тези кръвотечащи рани, тогава личността оздравява и този факт се проявява в усещането на мир и душевна сила, тъй като душевните травми изчерпват огромна част от душевните ни запаси. Съществува една монашеска пословица: „Разстроеният човек е половин човек, а умиротвореният е удвоен човек“. Православните смятаме, че само тогава сме в състояние да чуем стенанието на другия, когато самите ние сме престанали да стенем от своите рани. Докато стенеш от своите травми, слабо те засяга това, че и други стенат заедно с теб. Що се отнася до римокатолиците, протестантите, будистите и др., които се стремят да вършат добро с неизцелена личност, отговаряме им както Моисей във Второзаконие: Не можеш да вземеш от този, който няма. Как ще дадат мир, след като още не са го постигнали? Или как ще учат за здравето на душата, след като самите те не са изцелени от Светия Дух? Някой трябва да извика: „Лекарю, излекувай се първо ти“. За да не се обърка някой от тях и да каже: „Аз съм здрав и мога да върша Божието дело“, ще го попитаме братски, но той ще е длъжен да отговори искрено и отговорно: „Брате мой, това го твърдиш ти, или ти го каза Светият Дух?“. Ако Светият Дух не те е уверил, че „сега оздравя и вече си здрав“ (не безстрастен, безстрастието е друго нещо, то е духовно достижение; тук говорим за душевното здраве като възстановяване на раздробената човешка личност), не ни е достатъчно твоето твърдение, защото е лицемерно. Малкият лицемер лъже другите, големият – себе си.
И така, след като се успокои човек, той за първи път чува стенанията на другите хора по един нов начин. Изпълва се със състрадание и разбиране, което произлиза от дълбочината на сърцето му, което вече е станало човеколюбиво. Съ-участието в болката и човешката трагедия и битие е вече негов жребий и мисия. Всеки човек носи своята трагедия и всички хора търсят състрадание и топлина, нечия прегръдка, в която да изплачат своята болка, своя провал, своята тежка участ. Това става за тях отшелникът. И се сбъдва това, което казваше св. Мария (Скобцова): „Ние (монасите) сме торта, с която Бог покрива градината Си, за да разцъфват цветята Му за Рая“.
И къде измежду всичко това е щастието на аскета? По-скоро изглежда достоен за съжаление с цялото нещастие, с което се обременява. Щастието на монаха се корени в личната му връзка с Бога. Нашето монашеско предание нарича този феномен радостна тъга (χαρμολύπη). Безгранично състрадание и тъга за измъчените, но едновременно с това преживяване и на Божието великолепие в сърцето. Монахът живее едновременно и двете. По човешки погледнато, това не е възможно – да изпитваш с еднаква сила и радост, и болка. Едното изключва другото. Присъствието обаче на Светия Дух превръща сърцето на аскета в Света Трапеза и се случват Тайнствата. Където се яви Светият Дух, там логиката и земният живот престават и започва тайнството и вечността. Защото отсега нататък каквото придобие аскетът, ще го вземе със себе си във вечността. Думата щастие звучи смешно, когато трябва да опише това духовно ликувание, защото сме я отъждествили с радостите на тази земя. Във всеки случай, аз ви желая всяко земно и духовно щастие…
Превод: Златина Каравълчева
