Българската богословска литература се обогати с изследването на прот. д-р Добромир Димитров Царствено свещенство, което представлява каноническо изследване върху развитието на йерархическите служения в ранната Църква. Акцентът е поставен върху преходната епоха от историята на Църквата – четвъртото столетие, когато Римската империя се християнизира и приема Църквата като свой легитимен институт. Книгата, издание на ИК „Омофор“, е създадена на основата на докторската дисертация на автора, който е асистент по църковно право в Православния богословски факултет във Велико Търново.
Това изследване разглежда йерархическите служения (на епископа, презвитера, дякона и лаика – мирянина) в Църквата като диалози на любовта, чрез които се изгражда църковното тяло. То е опит да се представят църковните служения като битие и живот на Църквата. Служенията изграждат общение и единство с Христос, Който е Господ, Глава и Основа на Църквата подобно на аналогията от притчата за лозата и пръчките (срв. Йоан 15:4).
Служенията са нужни, от една страна, да осъществяват Евхаристията на Църквата, т. е. нейната литургия (общо дело), но същевременно да се припознават и съзиждат в самата нея, като изграждат църковното тяло. По този начин Литургията (Евхаристията) се разкрива като събрание и участие в светотроичния живот, но същевременно тя е и критерий за автентичност на църковното устройство.
Защо е необходимо да говорим за автентичност на църковното устройство? Необходимо е, за да можем да разпознаваме и днес истинското предание (traditio veritatis) от древната заблуда (vetustas erroris). Различаването на духовете (срв. 1 Йоан. 4:1) е нужно поради факта, че културните и политическите условия, белязали световната история след раждането на Църквата, са оказвали влияние както върху живота ѝ като цяло, така и конкретно върху нейното устройство.
За да отстоява своята истина и за да противостои на опасността да се превърне в светска структура и организация, Църквата основава и организира живота си върху принципите на апостолността и съборността (католичността). Тези принципи съдържат и изразяват нейната светотайнствена, литургийно-канонична структура и върху тях се организира животът ѝ. Тази структура, отразена в каноничното предание на Църквата, успоредно с богослужебния ѝ живот, е мястото, където се преживяват и сливат теорѝята и праксисът на християнския живот и нейните догмати.
Следователно свещените канони са ясен изразител на това, как трябва да е организирана Църквата, на какви принципи да се основава в своя светотайнствен живот, пораждащ нейното устройство. Поради това в следващите редове – пише авторът – ще черпим от свидетелството на ранните патристични текстове, отнасящи се до развитието и устройството на Църквата и църковните канони, отразяващи това устройство през четвъртото столетие, което е било уникално време на културен сблъсък на Църквата с държавата, на разпространение на християнството в самата „тъкан“ на Ρимската империя.
Църковните служения винаги са за цялата Църква и не съществуват просто като индивидуални дарове на определени членове на общността. Сам Христос е основа на служенията, като инициира, събира и поддържа Своите верни с техните уникални дадености и същевременно ги разпознава като Свое тяло чрез Светия Дух, непрестанно обновяващ (ἀνακαινίζων) Църквата и нейните членове. В тайнството на Божието присъствие народът Божи (ὁ λαός τοῦ Θεοῦ), „род избран, царствено свещенство, народ свет люде, придобити“ (1 Петр. 2:9), свещенодейства заедно под водачеството на един предстоятел (προεστώς). В това евхаристийно свещенодействие на църковните харизми в лицето на предстоятеля-епископ, на презвитерите, дяконите и лаоса, служенията се разкриват по-скоро като „релационни събития“, които имат значение в своята взаимозависимост в общността, а не като индивидуални функции и служения.
Единството и взаимното проникване на членовете в тялото Христово предполага единство и взаимно проникване на дарбите на Св. Дух и затова никое църковно служение не може да отхвърли друго такова като ненужно (срв. 1 Кор. 12:21) поради факта, че служенията са свързани едно с друго и не могат да съществуват самостойно. Всички членове на ранната Църква като членове на Тялото Христово участват в събранието на Евхаристията със съзнанието, че в нея осъществяват по уникален и личностен начин своето свещеническо служение, т. е. своята харизма. Това означава, че всички верни притежават посвещение (помазание) в свещенство (ἱερωσύνη). Йерархическото свещенство (ἱεράτευμα) е следствие от царственото свещенство на лаоса, придобито в Христос.
