В своята неделна проповед в град Патра, където беше отбелязан денят на св. ап. Андрей, Атинският архиепископ Йероним говори и за кризата в църквата и в цялото общество, но и за личната и общата отговорност за нея.
"Църквата е преминала през много кризи и не се страхува от тях", заяви архиепископът. "Кризата разкрива провала на нашето желание да бъдем сами за себе си закон, но в същото време дава тласък и за изясняването на нещата. Кризата не явява на повърхността само нашия упадък, не е само един неуспешен край, но крие в себе си и ражда надежда. Кризата идва, когато преминем границите. Тя е един начин да излезем от нашия нарцисизъм и разклаща бетонирания ни "добър имидж".
Големият въпрос е как да тълкуваме тази криза, продължи архиепископът, отбелязвайки, че има два начина: единият е светският, а другият - църковният. Светският начин се концентрира върху събитието, изучава случилото се и посочва кой да поеме отговорностите. "Това е необходимо, но не е достатъчно", отбеляза архиеп. Йероним. "Църковният начин е да се отиде по-нататък, за да даде тълкувание на проявилите се феномени. Търси причините за феномените в симптомите. Концентрирането върху симтомите не решава дългосрочно никой проблем, нито избелва изцяло избухнал скандал. Каквито и промени да предложим, каквито и съдебни действия да предприемем, моралният причинител на случващото се няма да бъде засегнат. Никое решение на Църквата или държавата не може да реши веднъж завинаги подобни събития. Кризата засяга всички ни, всички сме отговорни".
"Всички, кои повече, кои по-малко сме моралните виновници. Тази криза има име и история. За Църквата корените й се губят в праотеческия грях. За държавата кризата е характерна за "новите гърци". "Новогръцката ни идентичност се е изградила върху видимото и върху основния елемент на западния начин на живот, на когото подражаваме безрезервно. Трудността за нас е да намерим и проумеем причината за скандалите като симптом на по-широка болест. Наивно е да вярваме, че лошото и разложението ще бъдат прогонени само с това, че сме наказали определени нарушители. Това не освобождава никой от нас от личната му отговорност. Разложението и богатеенето не засяга само висшите кръгове, но и нас, когато търсим да получим нещо за чужда сметка. Ние също ставаме част от разложението, когато ежедневно онеправдаваме хората около нас. Без да подценяваме личната отговорност, трябва да си задаваме въпроси и за общата. Когато един монах съгрешава, съгрешава човешката природа, съгрешаваме всички. Когато един политик се проваля, ние като граждани се проваляме всички. В конкретния случай и момент се проваля политическата ни система в цялост. Каквото и да предвиждат светските процедури, колкото и епитимии да налага Църквата, тези феномени ще се явяват пак. Нищо не може да преустанови стремежа ни към объркване. И така ще бъде до края, с най-вероятни потърпевши всички ние, които бързаме да обвиняваме".
