Тази нощ на седемдесет и осем години в Прешов почина предстоятелят на Православната църква на Чешките земи и Словакия митр. Николай (Коцвар). През последните години той страдаше от болестта на Паркинсон.
Митр. Николай оглавява Православна църква на Чешките земи и Словакия от шест години и е първият, който я управлява не от Прага, а от Прешов.
Митр. Николай (роден на Никулден, 19.12.1927 г. в Ханиговце) е завършил православната семинария в Прага и Московската духовна академия. През 1950 г. става свещеник. Петнадесет години по-късно, след като овдовява, приема монашество и същата година (1965 г.) е ръкоположен за Прешовски епископ. Бил е професор по систематическо богословие в Прешовския богословски факултет. През 1987 г. е възведен в архиепископски сан. След смъртта на Пражки митрополит Доротей през 2000 г. е избран за Прешовски архиепископ, митрополит на Чешките земи и Словакия.
Във времето, когато тази църква беше на територията на единната държава Чехословакия, тя получи автокефалия от Руската православна църква през 1951 г. Константинополският Вселенски патриарх призна независимостта ѝ едва през 1998 г., защото държи на правото си само той да дава автокефалия.
През 1992 г., след разпадането на Чехословашката република на две независими държави, официалното название на Чехословашката православна църква беше променено и тя започна да се нарича Православна църква на Чешките земи и Словакия, като за неин предстоятел може да се избира както Пражкият митрополит, така и Прешовският архиепископ.
Опелото на архиеп. Николай ще се извърши на 4 февруари в храм „Св. Александър Невски“ в гр. Прешов, Словакия. Очаква се БПЦ да има висш представител на това траурно събитие.
Бог да прости митр. Николай и да го упокои в селенията на праведниците!
* Източник: „Седмица Ру“ и http://www.orthodox.sk/
Коментар на Двери: С кончината на архиеп. Николай си отива още един от православните архиереи, служили в трудните години на комунистическия режим с неговата държавна атеистична политика. След промените някои побързаха да ги съдят за „сътрудничество с властите“. По-трезвите хора обаче се удивляваха на смелостта им да застанат начело на епархии или на поместни църкви във време на тотален контрол на държавата върху свободата на съвесттта и вероизповедтта. Ако са допускали отстъпления, Бог най-добре знае и ще ги съди. За достойното им поведение обаче и за личните жертви, които тези висши клирици са правили за оцеляването на православните църкви в съветския блок, трябва всички да сме им благодарни и да ги облажаваме. Защото някои хора тогава предпочетоха да излязат от Църквата и да живеят „на спокойствие“ с „външните“, пренебрегвайки спокойствието на съвестта си. И едва ли трябва да ни учудва, че тъкмо такива хора после, след политическите промени в страните от този блок, станаха жестоки съдници на устоялите на поста си. Може би за да заличат следите на своето предателство спрямо бащината вяра? Но Бог вижда!
