Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат. Обаче горко на оногова човек, чрез когото съблазън дохожда (Мат. 18-7)
Случаят с девианта Йозеф Фрицъл, държал собствената си щерка в 24-годишен плен, още веднъж доказва тезата, че действителността надхвърля въображението. И че литературните грешници, поне в класиката, често изглеждат целомъдрени страдалци в сравнение с парада на реалните маниаци...
Мисля си какво би изживял бедният Достоевски, мъчил се в съзнанието на убиеца Родион Расколников ("Престъпление и наказание") и изболедувал разкаянието на героя заедно с него, ако трябваше да влиза в друго съзнание - на някой наш съвременен психопат, ползващ електричество, компютър, мобилна телефония и богат достъп до сателитните очи на планетата... И до какви изводи би достигнал Фьодор Михайлович, ако герой му беше, да речем, маниакът Чикатило, мъчил, изнасилил, убил и отчасти ял над 50 души в течение на дълги години, преди да го заловят? При това, за разлика от литературния Расколников, който след престъплението е обзет от тежка болест (според Достоевски мъките на съвестта), то Чикатило не го тресяло особено. Напротив: гледал си жената и децата, стараел се в службата, заверявал си педантично командировъчните, майсторял си подобрения за бита, ял и спал без излишни мъки и угризения. Цели десетилетия. Притеснявал се само да не го хванат, задето от време на време се развличал, като заколвал по някое момче или момиче в гората.
Разтварянето в такова съзнание сигурно би убило Достоевски, то е отвъд литературата. Или поне отвъд високата литература, ако има такова нещо... Впрочем, да не тревожим сянката на Достоевски и да не гадаем; единственото сигурно е, че неговият въображаем ад не е по-страшен от Освиенцим примерно.
Другият австрийски педофил, който се хвърли под влака, когато похитената от него Наташа Кампуш успя да избяга от подземието си след 8 години плен, също надминава литературния си пример. Въпросният Волфганг Приклопил бил донякъде вдъхновен от прочутия роман на Джон Фаулз "Колекционерът", в който става дума за педантичен маниак, похитил девойка в предварително подготвен домашен затвор.
Разликите: в "Колекционерът" похищават девойка, в действителността - дете. В "Колекционерът" девойката е държана по-кратко време, защото се разболява и умира от пневмония. В действителността Приклопил не изпуска Наташа цели осем години. В "Колекционерът" маниакът дори не изнасилва жертвата си; задоволява се да я снима. При Приклопил не е така, да не говорим за Йозеф Фрицъл - от кръвосмешението между него и дъщеря му се раждат седем деца... Джон Фаулз е добър писател; затова твърдя, че действителността бие литературата по девиации.
Пиша обаче тези неща заради нещо друго. Човечеството не се дели на няколко изверга и милиарди светци. Човеците имат тъмна и светла страна; да не кажем - много тъмни и много светли страни. Ние, които имаме право и площ за публично говорене - писатели, публицисти, телевизионни водещи, журналисти от всякакви медии и калибър, блогаджии, форумци... - си носим личните привилегии и рискове от това. Ние можем да информираме и влияем. Ние можем да предпазваме от бесове - а можем и да будим бесове. Можем да направляваме въображенията; към белите части на духовния спектър или към бездните на първичния гъдел... Трябва да помним, че за разлика от животните първичният гъдел при човеците става чудовищен, когато се гарнира с интелект, педантизъм и технически способности; и Приклопил, и Фрицъл са хора предвидливи, оправни, надарени люде, с образование... (То и Хитлер - доста способен мъж...)
Дори когато се интерпретират материали за проституция и всякакви престъпления, леко проличава подходът - както у родната журналистика, така и по света. Истината е, че тези неща интересуват хората; инстинктът за познаване на опасността и граничното ни кара да любопитстваме към тях много повече, отколкото към номерата на елементите в Менделеевата таблица примерно. Но подходът на интерпретатора е интуитивно установим - той или изтласква гъдела, или работи главно, за да го разпали.
Или набляга на информацията, като провокира състрадание и солидарност, или набляга на пикантерията, екшъна и садо- подробностите, за да... - ами за рейтинг, тираж, жълтавина - или личен незрял кеф, както щете. При това няма значение дали става дума за казуси с детски домове, криминални хроники или чисто художество.
Веднъж се разговорих с монахиня от манастир в Арбанаси; тя каза нещо странно. "Много по-лесно е било, рече тя, да си монах преди 100-200 години..." Аз заспорих - че защо? Та тогава е имало кърджалии, опожарени манастири, грабежи... Тя си замълча.
Едва след два-три дни размислих и разбрах какво е искала да каже. Никога в световната история регулировчиците на човешкото въображение не са били толкова многобройни и толкова всемогъщи - благодарение именно на технологичните придобивки и - слава Богу - на демокрацията и либерализма. Но е достатъчно един-двама такива да посеят семките си само в една-две болезнени глави на комплексирани и склонни към патологични експерименти нещастници. Така че, докато четем и пишем, някой някъде да зида подземия... Както сме го правили през последните десетилетия, докато Приклопил и Фрицъл са действали. И какво? - нова цензура ли? Не. С гореписаното само искам да напомня на всеки, който разпространява новини и въображение, че си понася греха за гъдела. И по някакъв начин си го плаща. Как - не знам. Но той научава.
