Преди няколко години в един столичен храм се подписах под призив за задължително православното вероучение в българското училище. Направих го, защото смятах, че това е нещо естествено.
Спомням си, че единственото нещо, което ме накара да спра вниманието си върху този казус, беше изискването да си напиша ЕГН-то. Това ме раздразни, но само за малко, защото си дадох сметка, че е машинално изискване. Остатък от социалистическото минало, в което впрочем ръководството на БПЦ пребивава и до днес. Един приятел, струва ми се, справедливо беше сравнил Светия Синод с политбюро от времето на Брежневия застой. Трябва да уточня, че сравнението беше направено с болка, а не с подигравка. Впрочем днес това е един от доводите ми срещу въвеждането на вероучението като задължителен предмет, но да не се отклонявам.
Искам да кажа, че собственият ми възглед претърпя еволюция и че добре разбирам онези честни православни гласове, които са “за” такъв предмет. Нека повторя, че в храма собствената ми първоначална и емоционална реакция беше такава. Именно в храма. Мястото, в което по условие би трябвало да се събират единомишленици. Където шумът на външния свят остава – малко или много – зад стените на църквата. Струва ми се, че това е важна подробност, защото в дебата, който се води днес, спорещите страни сякаш отказват да се поставят на мястото на опонента. Хората, влезли в църквата, не чуват гласовете отвън, а уютната светлина на свещите и мълчаливото свидетелство на иконите създават реалност, която няма нищо общо нито с класните стаи в училище, нито с министерството на образованието. Не казвам, че тази реалност е измамна, а само, че е твърде, да не кажа радикално, различна от другата. От своя страна хората, които стоят извън стените на храма, съдят за това, което става вътре в него, само от новините. За тях религията изобщо, особено напоследък, върви рамо до рамо с политиката, а след атентатите от 11 септември ключът е по-често негативен.
Когато чуят думата религия, голяма част от хората си представят идеология,
при това фундаменталистка идеология. Образите, свързани с темата религия, които най-често се показват по телевизията, са на Осама бин Ладен, Путин, понякога Буш, а в миналото - Милошевич, Караджич, Ратко Младич.
Другият голям препъни-камък за хората отвън е тежкият битовизъм, съпътстван с грозен кич, и крайната ритуализация, изпразнена от духовно съдържание и смисъл, които могат да се видят в българската църква. Това няма нищо общо с православието и Христовото благовестие, но това е трудно да се обясни на хората, които години наред са облъчвани с един-единствен образ: свещенослужител с китка мокър здравец в ръка поръсва със светена вода банков офис.
Често спорещите страни забравят, че в случая става дума за религиозен опит, който не може да бъде преподаван в светско училище.
Литургията или иначе казано богослужението в храма е единственият път към Христовото причастие. Не “пречистване”, както мнозина от външните на Църквата хора произнасят и мислят думата, а именно причастие. Приобщаването към вечния живот в Христос посредством приемането на хляб и вино, които в светата литургия реално се преобразяват в Неговите плът и кръв. Последното е тайнство, а не емоционално преживяване, нито система от знания. В него може да се участва само със свободна и активна воля и то само вътре в Църквата. Преподаването му като теоретичен предмет, разбира се, е възможно, но би имало смисъл, само ако е свързано с практическото му приложение. Тоест онези, които го изучават, би трябвало заедно с това и да го живеят. За светски човек преподаването му като теория би звучало абсурдно, да не кажа налудничаво.
Друг довод срещу идеята на Светия Синод, вече намекнах за него, е днешното състояние на нашата църква. Може би
от десетилетия насам БПЦ се намира в тежка духовна криза
Друг довод срещу идеята на Светия Синод, вече намекнах за него, е днешното състояние на нашата църква. Може би
от десетилетия насам БПЦ се намира в тежка духовна криза
и преди да излезе на проповед би трябвало да има очи, за да види как точно ще изглежда тази проповед и какъв ефект ще предизвика, при положение че идва от нездраво място. Много често ефектът е обратен. За пореден път българските деца ще са принудени да учат едно, а да виждат точно обратното.
Струва ми се, че бавният, но сигурен път за спечелването на хора енория по енория е по-верен от насилстваеното въвеждане на вероучение. Нека то си пробие път първо в самата Църква.
Справедливостта изисква да кажем, че БПЦ не е изключение от тоталната институционална криза в България. Не е по-различно положението и в българското образование. То се нуждае от спешни и много радикални реформи, които в момента според мен са далеч по-важни от темата за религиозно обучение. Искам да кажа, че дебатът по тази тема е прибързан и не е в адекватен контекст. За него се говори по-скоро като за идеологическа дисциплина, за съжаление както от светски, така и от църковни среди и няма здрава почва – нито в Българската църква, нито в българското училище, която да даде плод. А не вярвам някой да иска да постигне обратния ефект, така както го постигаха идеологическите предмети преди двайсетина години.
Струва ми се, че бавният, но сигурен път за спечелването на хора енория по енория е по-верен от насилстваеното въвеждане на вероучение. Нека то си пробие път първо в самата Църква.
Справедливостта изисква да кажем, че БПЦ не е изключение от тоталната институционална криза в България. Не е по-различно положението и в българското образование. То се нуждае от спешни и много радикални реформи, които в момента според мен са далеч по-важни от темата за религиозно обучение. Искам да кажа, че дебатът по тази тема е прибързан и не е в адекватен контекст. За него се говори по-скоро като за идеологическа дисциплина, за съжаление както от светски, така и от църковни среди и няма здрава почва – нито в Българската църква, нито в българското училище, която да даде плод. А не вярвам някой да иска да постигне обратния ефект, така както го постигаха идеологическите предмети преди двайсетина години.
