Срещата в Равена отново извади на показ противоречията в православния свят
През октомври тази година в италианския град Равена се състоя междуцърковна среща между кардинал Каспер, който отговаря в Апостолическия престол за междуцърковния диалог, и представители на православни църкви. На нея е бил обсъден и въпросът за върховенството на папата в християнския свят. Вселенската патриаршия се е съгласила с идеята, че папата има почетно върховенство, така както е било в раннохристиянската епоха. Същевременно документът, който се е приел и който излезе след едномесечно ембарго върху него, съдържа и православната идея, че християнската църква се управлява съборно. Представителите на Московската патриаршия са напуснали срещата в знак на несъгласие. Представител на Българската православна църква не е заминал, тъй като не е имало благословия за това от Светия синод.
От гледна точка на църковната история срещата в Равена не е сензация. Този въпрос се повдига периодично векове наред - и през XIII, и през XIV в., и по-късно, и в съвремието. Явно става въпрос за сключването на своеобразна църковна уния, чрез която православният свят евентуално, при съгласието на всички поместни православни църкви, би признал църковното върховенство на папата. Папата обаче признава съборността, което означава, че той няма да е ръководител на християнството.
Открай време православната и католическата църква спорят по този въпрос. Православието държи на съборното начало, а католицизмът - на непогрешимостта и абсолютния авторитет на папата. В документа от Равена има опит тези неща да бъдат обединени - да се признае съборното начало и в същото време - идеалното върховенство на папата.
Аз не съм оптимист, че това обаче ще стане факт. Бъдещето на християнството е по-скоро в запазването на сегашното положение. Не смятам, че има чак такава въпиюща необходимост за обединение на християнския свят под тази форма. Векове наред се е създавало едно статукво, което, запазвайки единството на църквата като богочовешка институция, дава път и на локалните особености. Този модел е удачен и не виждам защо той трябва да се бута и да предизвиква конфликти. Изглежда обаче, че папата и Ватикана имат амбиции за властване в християнския свят. Няма друго обяснение за тази изключителна упоритост, с която се работи за тази кауза на обединение под тази му форма - признаване върховенството на папата.
Безспорно е, че
католиците имат исторически доводи за такава кауза
Не само в раннохристиянските векове, а и по-късно е имало моменти, в които папата е бил признаван за пръв между патриарсите. Включително и от България - след унията на цар Калоян около 30 години при него и при Иван Асен II сме признавали папската власт. В България и в момента има униати. Има такива случаи в средата на XV в., когато на цял събор в Италия представителна православна делегация също е признала властта на папата. Вярно е също така, че католиците са около 1 млрд. и са далеч по-добре организирани от православния свят. Но такава е нашата историческата съдба и не може да се избяга от едно дълго създавано и налагано статукво. Ако Равена е копие на глобализацията, то тя не трябва да изключва регионални особености.
Не виждам и някаква особена полза от обединение на християните. Но българската църква и държава трябва да поддържат нормални отношения с Ватикана, защото тя е всепризнат световен център на католическото християнство.
Не трябва да се допуска православен фундаментализъм
Но не виждам защо трябва да се правят такива рисковани стъпки, които ще разбунят духовете и ще изкарат наяве противоречията в православната общност.
Московската патриаршия очевидно е против документа от Равена и едва ли ще се постигне православно единство по въпроса. Той отново разбуни конфликта между Московската и Вселенската патриаршия. Няма тенденции този конфликт да затихне и докато той съществува, няма начин да се постигне единство. Формалната причина за противоречията е това, че след разпадането на СССР там възникнаха редица поместни църкви - в Украйна, в балтийските републики - които Московската патриаршия не признава, но те са припознати от Вселенската патриаршия. Това обаче е и конфликт между големите - от една страна, Москва и нейната патриаршия и, от друга страна - Вселенската патриаршия, зад която стоят известни влиятелни кръгове от САЩ.
Формално погледнато,
Вселенският патриарх е генерал без армия
Той няма голямо паство, защото голяма православна общност в Турция няма. От друга страна, православните църкви отдавна са с пълна автокефалност и повечето от тях са със статут на патриаршии. Вселенският патриарх е нещо като пръв между равни, но без реална власт. Неговото съгласие с Ватикана не тежи повече от несъгласието на други православни църкви.
Останалите православни църкви или гравитират между тези два центъра, или мълчат като нашата. Случаят с българската е малко конфузен, тъй като тя не взема отношение по документа от Равена и все още няма нейна официална позиция. Най-лесно е да се каже, че тя е много пасивна. Но на втори план стои борба на лобита вътре в нея - промосковско и пропатриаршистко, като нито едно засега не надделява. И това е дълбоката и неафиширана причина за мълчанието на нашите владици.
По една телевизия върви едно предаване, което се казва "Църквата на мълчанието". Това определение е подходящо за нашата църква в тази ситуация. По принцип през последните две десетилетия българската църква предпочита не да решава, а да заобикаля сложните проблеми.
Авторът е бивш директор на Дирекцията по вероизповеданията към МС, ръководител на катедра "История на Византия и балканските народи" в СУ "Св. Климент Охридски"
