За това как се е празнувало Възкресение Христово преди 1944 г., какви са традиционните песнопения, с които почитаме този ден, говори пред Агенция „Фокус” проф. Иван Желев, дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Фокус: Проф. Желев, как се празнувал Великден преди 1944 г. и сега по Ваши наблюдения има ли разлика в отбелязването му?
Проф. Иван Желев: Безспорно има разлика, защото преди 1944-а година обществото у нас е било много повече свързано с вярата, религията. Тогава Великден наистина е бил най-големият празник. По-голям и от националните празници. Той е бил всенароден празник. Това беше празникът, който запомних, тъй като аз съм роден 1944 година. Помня първите години след 44-а година, когато хората си празнуваха, както бяха свикнали. Това бе празник за цялото семейство, празник за квартала, за цялото населено място. Хората отиваха в църква, подготвят се с най-хубавите си дрехи. Тогава нови дрехи не се купуваха за рожден ден. Рожден ден почти не се празнуваше, по-скоро имен ден се отбелязваше. Обикновено за Великден хората и децата ще си сложат хубавите дрехи и ще отидат, заедно цялото семейство, за да отбележат празника. Разлика има огромна, не може да се сравнява. Ние прекалено много сме се отдръпнали от тези традиции, от вярата, но това е положението. Просто трябва да се стремим, който има това желание да се върне към корените си, защото в тях има смисъл. Има и красота.
Фокус: Какво повелява християнската традиция на този ден, какво не бива да забравяме като енориаши?
Проф. Иван Желев: Казвайки енориаши, нека да уточним, че това е едно понятие, което говори за принадлежност към една енория, т. е. към една общност от вярващи хора на дадено място. Това е много ценно. Не просто да сме номинални християни и когато ни питат от коя религия сме, да казваме: „Аз съм православен”. Обаче само по име. Християнската традиция на този ден повелява преди всичко да осъзнаем същността на празника, а същността на празника е победата на Иисус Христос над смъртта, Неговото възкръсване с обновено тяло, с някаква нова форма на материята. Всички трябва да бъдем готови да празнуваме заедно с другите, а не аз да се затворя и да празнувам за себе си, или да се затворим в семейството. Би трябвало чувството за общност в този ден да бъде особено силно, защото нека си признаем: ние не живеем като общност. Ние живеем за съжаление доста отчуждени един от друг. Намираме хиляди оправдания, а в крайна сметка ние всички сме хора. Всички имаме нужда един от друг в определен момент. Хубавото е, когато в празнични мигове ние сме заедно, а не само когато имаш нужда от човека, тогава да ходиш да го търсиш. Не трябва да забравяме да помогнем на хората, които не могат да отпразнуват празника, както ние го празнуваме.
Фокус: Това е било интересна традиция в по-богатите родове в София специално да организират и да дават обяд и курбан…
Проф. Иван Желев: Точно така, защото винаги е имало хора, които не са могли да празнуват тържествено, нямали възможност да си купят по-добра храна за този празничен ден, за Великден. Задължително е било винаги отиването в църква. Отиването в църква и не просто формално да се запали една свещ или да се мине през църква, както често пъти казваме. Доста грубо бих го определил – като „отбиване на номер“! А да отидем и да се помолим. Молитвата като връзка на човека с Бога е много важна. Смятам, че все повече хора осъзнават тази сила на молитвата, а който не я осъзнава, той е загубил едно много голямо духовно богатство.
Фокус: Възвръщат ли се българите към църквата и ценностите на християнската религия?
Проф. Иван Желев: Трудно се възвръщат, защото както е казал и апостол Павел: как ще могат да повярват и да прославят Бога, ако не бъдат научени? При нас ученето на вярата не е на съответното равнище. В училище не е въведен предметът религия. Намират се хиляди основания, малко хора с отявлено атеистични възгледи искат да наложат мнението си над другите. Онези, които са вярващи, нямат смелостта да поставят своето искане. Виждаме, че определени групи в нашето общество шумно рекламират своите искания и своите претенции, а вярващите хора сме сякаш свикнали да бъдем по-смирени, по-безгласни и не ни се чува думата. Нямаме и възможност за преподаване на вярата, защото свещениците в България са в пъти по-малко, отколкото трябва да бъдат. Може би четири, пет пъти имаме по-малко свещеници от тези, които ни трябват. Да погледнем и друго нещо: една голяма част от младото население сега е в чужбина. Там се раждат нашите български деца. Кой знае утре дали ще говорят и български език? Но там няма кой да им обърне внимание. Те не познават и местната религиозна традиция. Често пъти тя не е православна, тя е някаква друга. Така че това възвръщане към църквата и към ценностите на християнската религия е един голям въпрос, който стои пред Българската православна църква. Мисля, че този въпрос стои и пред всеки един от нас. Ние трябва да се замислим: добре ли ни е така да живеем като „безбожници в света”? Ние, ако се огледаме, ще видим, че народите около нас други, а и другите, докъдето пътуваме или където често пъти и живеят днес българите-емигранти, са много по-религиозни, отколкото нашия български народ. Да вземем и американската нация – ние за всичко взимаме пример от американците, – че те са в пъти по-религиозни, отколкото сме ние, българите. Имаме какво да извървим – пътят към храма е открит, но той трябва да се извърви „на собствен ход“. Не някой друг да отиде вместо нас, не някой да ни заведе насила, а ние трябва да почувстваме тази необходимост.
Фокус: В този смисъл това е основното предизвикателство, пред което са изправени енориите, имам предвид общността от хора?
Проф. Иван Желев: Така е, наистина. Защото ако ние не познаем вярата си, не можем да станем вярващи. Неразумна вяра или безпросветната вяра не е вяра. Тя е суеверие. Никой не иска хората да бъдат суеверни, но църквата 2000 години е учила за възкръсналия Спасител, за извършеното от Него изкупление на целия човешки род. Той е наш творец и Той е промислител, както казваме на църковен и богословски език. Той промисля, грижи се за всички нас, за целия свят, затова е чудесно, ако всички ние имаме това съзнание. Ако отидете в някой от храмовете в София, ще ви стане ясно явлението общност, макар за съжаление не навсякъде това се случва. Казвам в София, защото в крайна сметка и вие като журналист живеете в София. Ако отидете в някой от храмовете, ще видите как хората там наистина живеят като една общност. Те след литургията, след църквата, както има един израз, продължават „литургията след литургията”. Литургията е едно възвишено свещенодействие, но след това започва и в другия смисъл литургията, която като термин означава „обществено дело” – да се съберат хората заедно, да видят кой от какво има нужда, на кого с какво можем да помогнем. В неделни дни – за съжаление има само две-три такива места в София – се осигурява и храна за бедни, т. е. след църква те се захващат, готвят, разпределят порции, за да дадат и на онези хора, които нямат възможност. Говоря за обикновените недели, не за Великден – вярващите помагат на онези нуждаещи се хора да почувстват, че са част от това общество, че не са напълно отритнати.
Фокус: Вие сте бил директор в дирекция „Вероизповедания” на Министерски съвет. Знаете ли колко са църквите днес в България, които са действащи, и колко са тези, които се рушат и са забравени?
Проф. Иван Желев: Това е един относителен въпрос. Можем да кажем, че действащи са около 3000 църкви. Но, след като имаме не повече от хиляда свещеника, които да служат в тези църкви, то веднага три четвърти от тези църкви ги отписваме. Те си остават затворени. Хубаво правят на някои места вярващите, че отиват и си отварят църквата без свещеник. Прочитат си нещо от евангелието, от Библията, изпеят си някоя молитва, която знаят. Също така и други хора влизат, когато е отворена църквата, но на практика това не е истински действаща църква, защото в нея не се извършват богослужения. Веднъж в годината, когато е празникът на това село, ще дойде свещеник през девет села в десетото, за да отслужи. Наистина това е един много сериозен въпрос. Отделно има църкви, които са в много лошо състояние, рушат се. Средствата, които се отпускат от Народното събрание и се разпределят от Министерския съвет чрез дирекция „Вероизповедания”, не са толкова много. На всичко отгоре през последните години се въведе една практика да се дават големи суми на определени храмове. Защо и как, това вече е работа на сегашното ръководство на дирекцията. Не стигат доникъде тези средства. Когато една прекрасна възрожденска църква, представете си в едно село, където живеят пет, десет и петдесет старци да са, те нямат откъде да отделят средства, за да се направи този ремонт. Ако държавата не помогне, така или иначе съответната митрополия, т. е. да речем областното църковно ръководство, няма тези възможности и това е съвсем ясно и обективно. Тогава какво правим? Тези църкви са осъдени на разруха. Тъжно е наистина особено в навечерието на такъв хубав празник. Не трябва и това да забравяме.
Фокус: Но се строят и много нови храмове. Напоследък в много населени места, самите хора излязоха с инициативи да си възстановят храмовете, да намерят свещеник, не е ли радващо?
Проф. Иван Желев: Това е вярно, но строителството на нови храмове отнема прекалено много ресурс – и човешки, и финансов. В крайна сметка ние чакаме да се построи храмът и да започне някакъв религиозен живот. Религиозния живот ние можем да го вършим и без храм, ние можем да го вършим и в дома си. Можем да положим усилия веднъж поне месечно да отидем в съседно селище, където все пак има богослужение, но трябва да поддържаме този духовен живот. Разбира се, това е една дълга тема, която сега няма да можем да я решим с вас. Много храмове бяха построени. Лошото е, пак казвам, че сигурно за половината от новопостроените храмове няма свещеници. Някои от тях са малки, те са параклиси, но така или иначе продължават да бъдат затворени. Съответно пак няма кой да ги поддържа.
Фокус: Липсват свещеници и младите хора в тях?
Проф. Иван Желев: Хубаво е хората да осъзнаят необходимостта от тези храмове и да полагат усилия по някакъв начин да ги поддържат. Защото тези храмове, които днес се рушат, те не се рушат от основите, много рядко ще стане някакво свличане или друго нещастие, за да се разруши един храм. Това рушене започва обикновено от покрива. Някъде прокапало, някоя керемида се разместила, някоя плоча се е свлякла леко и започва да тече. Много често на тези хубави възрожденски, покрити с плочи църкви, от свлечени плочи започва да изгнива покривната конструкция, след това се повреждат и стенописи, и стени. Ако наистина имаме стопанско отношение, отношение на домакини, ние ще се постараем някак си, дори и да сме възрастни хора, какъвто съм и аз и няма да мога да се кача на покрива, но когато дойдат моите синове или внуци, те ще се качат на покрива, за да се оправи тази керемида. Обикновено за това не трябват никакви средства, трябва инициатива, за да можем да поддържаме тези наши светини.
Фокус: Какво е посланието между християните на този ден?
Проф. Иван Желев: На Възкресение Христово ние имаме определени песнопения, с които се поздравяваме и пеем „Христос възкръсна от мъртвите, със Своята смърт разруши смъртта и на ония, които са в гробовете (т. е. на умрелите) дарува живот”. Посланието на празника е радост от тържеството на живота над смъртта. Неслучайно наричаме Великден празник на празниците и тържество на тържествата – в едно от песнопенията така се пее. Това е онази радост, с която възкръсналият Христос поздравява жените, тръгнали да помажат Неговото тяло, което е било в гроба – те не са очаквали, че Той ще е възкръснал. Възкръсналият ги поздравява с този поздрав: „Радвайте се!”. Така че наистина да се радваме, защото, както казва и апостол Павел: „Нощта вече се превали и денят се приближи”. Идва денят, идва светлината на Възкресението, която носи радост на всички.
Фокус: Как се празнува този празник от българите в чужбина?
Проф. Иван Желев: Българската емиграция в чужбина е организирана отдавна. Още от края на 19 век и особено в началото на 20 век, се организира най-напред в Америка. След това в средата, дори от първата половина на миналия 20 век, се организира в Будапеща, в Печ, Мишколц – в Унгария са тези градове, постепенно във Виена и в редица други градове. Днес имаме около 25-30 общини в Европа, които функционират. Имаме български общности в Европа, в Австралия, в Америка, в Канада. Интересно е, че тези общини са били създадени преди всичко от българите, емигрирали от територията на областта Македония, която днес е частично в България, частично в Северозападна Гърция и в Република Македония, но това са хора с българско съзнание, затова те са нарекли общините си българо-македонски. Организирали са се сами, канили са свещеници от България да дойдат. На много места днес имаме български свещеници. За съжаление, както в България имаме недостиг, така не можем да изпратим и в чужбина свещеници. Много е сериозен и въпросът с невъзможността да им се заплаща на тези свещеници. Особено в новите църковни общини в Европа. А помощта, която започнахме да даваме от Дирекция „Вероизповедания”, когато аз бях на този пост, все пак е много малка в сравнение със стойността на живота в европейските страни. Така или иначе навсякъде хората се готвят за празника Възкресение Христово. Имаме митрополит, имаме около 20 свещеника в тези общини. Някои от тях за съжаление трябва да пътуват понякога със стотици километри, за да могат да обслужат и другата община, която е някъде в „далечно съседство”, но така или иначе българите този празник го почитат, както и всички християни, разбира се. Те се организират. Най-напред богослужението и след това всичко онова, което е свързано с празничната среща между сънародниците. Те отиват със семействата си, с малките си деца. Това са наистина много трогателни моменти, които човек трябва да ги види, да ги преживее. Често пъти тези хора, които отиват там, те не са се замогнали. Те не са толкова проспериращи. Те работят някаква работа, за която в България не биха и помислили да вършат, но все пак получават определено възнаграждение и затова живеят там. За тях, за тези хора, църквата, българската енория, се явява един духовен дом. И с радост извървяват пътя до него.
Христос воскресе!
Заглавието е на редакцията на „Двери”
