Пропадането на едно общество започва с девалвацията на ценностите, с подмяната на биографиите, с официализирането на криминалния ъндърграунд и на кича.
Изборът на Славчо Пенчев Бинев (известен повече като Слави Бинев) за шеф на парламентарната Комисия по култура и медии е само поредното доказателство.
Защото е израз на болезнената шизофрения на прехода, където всичко има две лица.
За хората от културните и медийните среди изборът на архонт Бинев е срам и лична обида, нанесена им от този парламент. Той е равносилен на изплюване в лицето, както написа Теодора Димова. Ето защо стотици от тях гневно скочиха на протест, както по-преди излязоха срещу избора на Делян Пеевски. За което имат своето морално право и аргументи, колкото и емоционални да са те, както оставката на режисьора Александър Морфов.
За депутатите, гласували този избор, кандидатурата на архонта Бинев може и да е без значение. Както за тях е без значение културата или съдбата на обществените медии. Все ще оцелеят някак си.
За хората, които държат да има полъх на духа над блатото от скандали и корупция, парламентарната позиция на архонт Славчо Бинев е безмерно унижение.
Преходът започна с учредяването на Комисия по култура и медии под председателството на Михаил Неделчев, за да се стигне до поверяването й в ръцете на таекуондиста Бинев. Деградацията е твърде голяма.
Да, изборът на Слави Бинев не е единствената срамотия около нас, както заявяват някои негови косвени бранители. И тогава какво? Както в случая с Делян Пеевски сме в правото си да попитаме: да стоим със скръстени ръце ли?
За да черпим „мъдрости” от първа ръка за Борджиите, бояджиите и Медичите от „най-подготвения” културен корифей в парламента? Да гледаме безучастно как той ще стъпи на врата на обществени медии като БНТ и БНР, които нарича „бюджетни”? Как ще унижава артисти, издатели или музиканти, на които ще се наложи да опрат до дейността на въпросната комисия? В очакване да внесе закон за меценатството, с който най-вероятно ще поспести пари от данъци на близките си приятелчета? Това ли ни предлагат?
В същото време, за да не скучаем, пак ще си прехвърляме топката с питания: а Искра Фидосова? А Цветан Цветанов? На което други с не по-малко основание ще контрират: а Алексей Петров? А Моника Йосифова?
Трябва да се даде отговор и за едните, и за другите зависимости. За да не се чувстват катранените съвести избелени от поредното ново безобразие.
Но това изобщо не отменя скандала с избора на архонта Бинев, който вече вижда себе си не само като „гордост на прехода” (още един „успешен мъж”, направил пари подобно на Делян Пеевски), но и като „най-подготвен” на културното поприще.
Първо, заради болезнената си мегаломания – „Аз съм обществото” (в интервю пред Нова телевизия).
Второ, защото бил готов да „брани” с мускулите на корпулентната си фигура същото това „общество” от медиите и културата, да не би да му посегнат и – не дай, Боже! – да променят нещо в него. Нека то вовеки пребивава в стилистика, сходна с тази на клубовете „БИАД” и „Дали”.
И, трето, защото е архонт. А в разбирането на г-н Славчо Бинев, заявено в различни негови интервюта, да си архонт, означава да си наследствен благородник – в латинската традиция равнозначно на конт (граф), а в славянската – на княз. Не е ясно дали въпросните представи на архонта Бинев произтичат от юношеските му години във Френската гимназия и от прелистване на „Виконт дьо Бражелон” или „Граф Монте Кристо”, ала е повече от сигурно, че те напълно се разминават с действителността.
Славчо Бинев беше провъзгласен за архонт през 2007 г. в римската базилика „Санта Мария Маджоре” от старозагорския митрополит Галактион, което предизвика истински скандал както в Св. Синод, така и в Св. Престол във Ватикана. Св. Синод излезе с нарочна декларация, в която уточни, че владиката Галактион е бил на частно посещение в Рим, без да е в правото си да извършва каквито и да било действия. Католическата църква не скри стъписването си от факта, че кардиналът на базиликата „Санта Мария Маджоре” е бил въведен в заблуждение от висш православен йерарх, заявил, че иска да се помоли за „встъпването на България в обединена Европа”. И то – не губете ума и дума! – церемонията по архонтисването на Бинев се извършва на олтара, на който славянският първоучител св. Кирил е осветил първите свещени книги на славянството!
Ако това е приносът на архонта Бинев към българската култура, човек наистина би трябвало да си поеме дъх, преди да реагира на подобно безочие и кощунство.
Да не говорим, че след разразилия се скандал стана ясно, че титлата архонт никога не е фигурирала нито в устава, нито в каноните на БПЦ. Което не попречи след архонта Бинев да повлекат крак още архонти и архонтеси, от знатни по-знатни: Иван Кочев-Чомбе, Ованес Мелик-Пашаев, вдовицата на „бай Миле”, Петър Манджуков и т. н.
И това не е всичко. Архонтоливницата бързо се отля в тамплиерство. Пак същият архонт Бинев, ГОРД-ост на българската култура, беше приет за рицар-тамплиер лично от Великия приор на ордена на рицарите-тамплиери в България Румен Ралчев (генерал о. р., бивш охранител на Тодор Живков и съучредител на политическата формация ГОРД, коалирала се с НФСБ).
Оттук насетне се заредиха по медиите рицари-тамплиери с плащове и мечове, правещи чешмички край парламента и опитващи се да учредяват кръжоци „млад тамплиер” из училищата в страната.
Щеше да е смешно, ако не беше толкова жалко.
Ако в централното време на новините не гледахме бутафории и пародии, ако дами, известни в медийните среди, повдигайки се на пръсти пред микрофона, не рецитираха с пионерски устрем: „Ние, рицарите-тамплиери…”
И ако крушката си нямаше опашка. Ако решението на Св. Синод от 2007 г., че БПЦ не произвежда архонти, не беше тихомълком отменено през юни 2012 г., когато някои не пропуснаха да се възползват от болестта на патриарх Максим. Ако през 2009 г. не беше създаден абсолютно незаконният „Велик архонтски съвет” (и то в Асизи) от българския архимандрит Дионисий Мишев. При това в съучастие с измисления „Орден на рицарите от Асизи”, от който официално се разграничават както Ватиканът, така и Суверенният орден на рицарите от Малта чрез дипломатическите си представителства в София.
И ако на 21 декември тази година не предстоеше хиротонията за епископ на същия този архимандрит Дионисий, срещу която пък върви подписка от миряни, свещеници и монаси, изпратена до Н. Св. патриарх Неофит.
Нещата са стигнали дотам, че „масовата биневизация”, нахлузена като воденичен камък на врата на българската култура, е на път да прерасне в масова деградация на всички ценности на българското общество.
И тогава съвсем ще архонтясаме.
Текстът е публикуван във в-к Култура
На снимката: Славчо Бинев и архим. Дионисий
