Там, в българската желязна църква „Свети Стефан“ край Златния рог в Цариград, винаги е трогателно хубаво.
От началото на българското заселване на юг от Дунава в ранното средновековие царстващият град на свети Константин е бил притегателен център за властниците и духовниците на нашия народ, а сетне и за хората на деловите отношения, търговията, занаятите. Малцина от български род са се издигали до върховете на държавната, църковната и стопанската власт там, но пък десетки, в някои периоди и стотици хиляди българи са пребивавали в Града с главна буква. Там те прекарвали десетилетия, понякога и целия си живот, давали всичко от себе си за добруването и напредъка на ромейската, а след това и на османската империя. Придобивали знания, умения, постове и титли, трупали средства и имоти. От всичко това те давали по един или друг начин на сънародниците си от Босфора до Бесарабия, до Албания, до Тимошко и Нишко, и Повардарието. Така се славело и името на българите като умни и кадърни, и смели, и честни хора.
Докато дошло времето тъкмо там, край Златния рог, българите да вземат важните решения за църковна и народна свобода. И понеже българските духовници били водещи сред интелигенцията ни, първо се постарали да си осигурят църковна свобода. Сложна и тежка била борбата, но се увенчала с успех. В памет на този пръв успех по пътя към свободата била построена и желязната църква „Свети Стефан“, осветена преди сто двадесет и пет години от Българския екзарх Йосиф, калоферец родом.
Тогава в Цариград имало десетки хиляди българи, сега са останали няколко стотици, които се топят в числено отношение, а смесените бракове и цялата среда правят трудно поддържането на българския език. Но вярата и родовото чувство остават непоклатими. Те събират всяка неделя и на празник сънародниците ни. Така стана и тази година на Стефановден, 27 декември 2023 г.
Със свое решение Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия изпрати за празника Тивериополския епископ Тихон, викарий на Българския патриарх Неофит. Поиска се за него и разрешение да служи от Цариградския вселенски патриарх Вартоломей, под чиято юрисдикция е българската православна общност в Истанбул. Патриархът даде такова разрешение, но реши и сам той да служи и да ръководи службата. Беше взел със себе си двама гръцки митрополити (на Силиври и на Халикарнас), гръцки дякон, украински йеромонах и украински дякон, както и други клирици, иподякони и гавази. Служи и архимандрит Харалампи (Ничев), някогашен клирик на БПЦ-БП, но от десетина години самоволно преминал към Цариградската патриаршия и назначен преди три години от патриарх Вартоломей да завежда българските църкви в Цариград, след като решително отказа възможността БПЦ да изпрати свой клирик от България. Така че службата протече на гръцко-църковнославянско-сръбско-украински език (гръцкият митрополит Максим е учил в Белград и знае да служи по сръбски). Песнопенията изпълни малък състав от църковния хор при българската общност под ръководството на г-н Киряк Лязев.
При този състав на служещите българският епископ успя да служи и можа да изрече само три-четири възгласа, но нямаше възможност да каже поне няколко думи към богомолците-българи, сред които имаше и една група поклонници от София. Защото, когато служи патриархът, той си реди службата по техен тертип.
Забележителното тази година беше, че за пръв път в този храм служи Цариградският патриарх. Защото след освещаването на църквата тя е била на „схизматиците българи“, а след 1945 г., когато са възстановени каноничните отношения между двете ни църкви, патриархът не е пожелавал да служи при българите – каквито и причини да са били изтъквани. Сега обаче това се случи и то ще остане в историята като знакова служба на самия Цариградски патриарх в българската желязна църква.
По време на причастния (когато свещенослужителите се причастяват в олтара) архимандрит Харалампи прочете Рождественското послание на патриарх Вартоломей. След края на службата пак той произнесе дълго хвалебствено слово към патриарха, а накрая патриарх Вартоломей произнесе слово за празника на храма. Но в него той само спомена за подвига на светия архидякон и първомъченик Стефан, а нататък говори за желязната църква като символ на разделението между двете ни църкви, за греха на отделянето на българите от църковната власт на Цариградска патриаршия и отново изтъкна приписаната ни "българска ерес на филетизма". Патриархът не пропусна да заклейми и стремежа към самостойност на поместните православни църкви в наши дни, което окачестви като отрицателно явление в православието.
След толкова и с такова съдържание слова човек се обърква къде и защо е бил, но това са даденостите днес. Ако искаме да се променят към по-добро, ще трябва да се работи с любов и разбирателство в тази насока. Винаги има поле за сътрудничество между двете ни църкви, но за това се иска работа. За да не довършваме поговорката: „Докато мъдрите се намъдруват…“.
