Нравствената проблематика на съвременната технокрация, която поставя въпроси и отправя предизвикателство към православното богословие, може да се сведе до два основни момента. Първият е самотата и общуването, а вторият е любовта и свободата. По-нататък ще видим по какъв точно начин властта на технологията поставя тези два въпроса и как богословието отговаря на тях.
Отношение и разделение. Ако се вгледаме по-внимателно в технологичното развитие и изследваме по-задълбочено научния прогрес, ще установим нещо много странно. В епохата, в която доминират средствата за масова комуникация - властва индивидуалната самота, а човекът се чувства отделен и отблъснат. Днес, когато благодарение на телефона и телевизията вече не съществуват разстояния, личното общуване изчезна. Това, което основно липсва на модерната цивилизация, в която живеем, е отношението. Модерната епоха се отличава с разделение, тоест с разпада на отношенията, разединението, противопоставянето, разцеплението и самотата. Днес актуалният екзистенциален проблем е преминаването от разделението към отношението, както и преодоляването на самотата и осъществяването на общуване между хората.
За да придобием по-ясна представа за това наистина трагично състояние на съвременния човек, е достатъчно да хвърлим поглед към ежедневието ни. Например, развлечението и забавлението на съвременния човек са се превърнали в нещо индивидуално и в самотно удоволствие, като по този начин те напълно се лишават от своя социален и междуличностен характер, който винаги са притежавали в традиционните култури. Църковният празник, всенародното празненство, обществените изяви са били начини за развлечение и забавление за човека, които са имали социална функция, били са причина за лично (лице-в-лице) общуване един с друг в общественото пространство по повод на някое обществено събитие.
За разлика от това, чрез съвременната култура и технология развлечението на човека придобива не социален, а индивидуален характер. За пример да вземем телевизията. Телевизорът отделя човека от другите хора, които вероятно би срещнал в някоя зала (кинозала, театрална зала, концертна зала и др.). По-нататъшното развитие на телевизията подчертава и усъвършенства индивидуалната самота: появява се цветният телевизор, тоест телевизията влиза в конкуренция с киното и така човек се лишава и от последната причина да потърси социална форма на забавление; появява се „дистанционното управление” на телевизора за по-удобна употреба от притежателя му; добавя се и видеото, и така филмите от киното се пренасят в частния дом на притежателя на телевизора; накрая, с появата на сателитната и кабелната телевизия се достроява нашата телевизионна Вавилонска кула. От всичко това става ясно, че par excellence средството за масова комуникация – телевизорът се е обърнал в средство за индивидуално заспиване, оглупяване, изолиране, отчуждаване и отделяне.
За разлика от това, чрез съвременната култура и технология развлечението на човека придобива не социален, а индивидуален характер. За пример да вземем телевизията. Телевизорът отделя човека от другите хора, които вероятно би срещнал в някоя зала (кинозала, театрална зала, концертна зала и др.). По-нататъшното развитие на телевизията подчертава и усъвършенства индивидуалната самота: появява се цветният телевизор, тоест телевизията влиза в конкуренция с киното и така човек се лишава и от последната причина да потърси социална форма на забавление; появява се „дистанционното управление” на телевизора за по-удобна употреба от притежателя му; добавя се и видеото, и така филмите от киното се пренасят в частния дом на притежателя на телевизора; накрая, с появата на сателитната и кабелната телевизия се достроява нашата телевизионна Вавилонска кула. От всичко това става ясно, че par excellence средството за масова комуникация – телевизорът се е обърнал в средство за индивидуално заспиване, оглупяване, изолиране, отчуждаване и отделяне.
Няма нужда да продължаваме по-нататък и да говорим за телефона: точно, когато телефонът масово навлезе в употреба, тогава се оказа, че хората повече нямаха време да разговарят по телефона; не само да се видят, но дори и дума да разменят по телефона. . . Неизбежното и естествено заключение на всички прости емпирични наблюдения е извън обсега на технокрацията (технологията) и пряко се отнася към областта на етиката. Живеем в общество без общуване. Средствата за масова комуникация са станали средства за осъществяване на индивидуална самота. Чрез модернизирането на транспортните средства географските разстояния се скъсиха, а
социалните разстояния между хората се увеличиха.
Социалната чувствителност отслабна, а индивидуализмът буквално придобива гигантски размери. Нека не забравяме, че повечето от жертвите на горещините, които поразиха Атина през лятото на 1987 г. и 1988 г., бяха стари хора, оставени от близките си, които не помислиха да прекъснат летуването си, за да се занимават със престарелите си близки.
социалните разстояния между хората се увеличиха.
Социалната чувствителност отслабна, а индивидуализмът буквално придобива гигантски размери. Нека не забравяме, че повечето от жертвите на горещините, които поразиха Атина през лятото на 1987 г. и 1988 г., бяха стари хора, оставени от близките си, които не помислиха да прекъснат летуването си, за да се занимават със престарелите си близки.
Това говори за отслабването на взаимното чувство за солидарност, общност, себеотрицание и милосърдие. Бичувани сме от разделението и се нуждаем от влизането в отношения помежду си. Как ще се постигне това? Как богословието може да отговори на това недоумение? Темата е огромна, но ще се ограничим до няколко маркирания в телеграфичен стил, а на друго място ще се спрем по-обширно на този въпрос[1].
Животът е Отношение. Ако търсим научно утвърдено и философски адекватно определение за живота, тогава ще трябва да се задоволим със следното: Животът е съставен от динамични отношения. Живее само това, което влиза в отношение, тоест общува, вазимодейства с околния свят и живее, доколкото това отношение е в сила. Двете свойства на живота са отношението и действието. Всяко същество преди раждането си и след смъртта си е лишено от действие и отношение – в този случай казваме, че то не съществува, тъй като още не се е родило или вече не е живо. Когато човек умира, той се разлага, единството на душата с тялото се разпада и се прекъсва връзката му с околния свят – природен и обществен, земен и човешки.
Битието е битие в общение. Всяко създание съществува не само по себе си, а в общение – живее не само, а с някого и най-вече не с този, който прилича на него, а с несходния, различния и дори противоположния, с Другия; Човекът съществува заедно с ближния, с другия човек, със света, с Бога. Всички същества взаимно се проникват. Най-големият проблем не е битието, а битието в общение,
тоест не как да съществувам, а как да съществувам заедно с другите.
Пример и образец за битие в общение е Бог. Нетварният съществува с тварите, които се отправят към своя нетварен Създател. Въплъщението на Нетварния е предпоставка за обожението на тварното. Различието не означава разделение, разграничението не води до разпадане, единството се крепи върху другостта (а не върху тъждествеността). Православният богословски принцип „тварно”-„нетварно” има по-далечни нравствени последици с особено значение за съвременната технология.
Битието е битие в общение. Всяко създание съществува не само по себе си, а в общение – живее не само, а с някого и най-вече не с този, който прилича на него, а с несходния, различния и дори противоположния, с Другия; Човекът съществува заедно с ближния, с другия човек, със света, с Бога. Всички същества взаимно се проникват. Най-големият проблем не е битието, а битието в общение,
тоест не как да съществувам, а как да съществувам заедно с другите.
Пример и образец за битие в общение е Бог. Нетварният съществува с тварите, които се отправят към своя нетварен Създател. Въплъщението на Нетварния е предпоставка за обожението на тварното. Различието не означава разделение, разграничението не води до разпадане, единството се крепи върху другостта (а не върху тъждествеността). Православният богословски принцип „тварно”-„нетварно” има по-далечни нравствени последици с особено значение за съвременната технология.
Животът е не оцеляване, а живот в общение. Технологията ни е посочила неотложността на живота в общение и предимството му пред оцеляването. Ще оцелеем, само ако и когато се научим да живеем заедно, защото ние съществуваме само, когато сме в общение. Двояката смърт на вселената, бавната – екологична, и внезапната – термоядрена, означава приоритет на живота в общение: сам човекът не е човек. Всичко съществува не само по себе си, а в общение, действие и отношение. Това за първи път е било формулирано в лоното на древната Църква: Unus chrisrtianus, nullus christianus (Сам християнинът не е християнин). Така богословието ни дава мярката, за да отмерим жизнеността на технологичната цивилизация, както и критерия, с който да оценим възможността за оцеляването на планетата. На практика това означава, че технологията трябва да се отдели от икономиката и повторно да се свърже с екологията, в противен случай ще бъдем застрашени от екологична катастрофа. Мирът се утвърждава само чрез ядреното разоръжаване и никога чрез по-нататъшно въоръжаване, в противен случай вече сме осъдени на смърт чрез неизбежното термоядрено „всесъжение”.
Словото е Диалог. Тъй като съществуваме само когато сме заедно, и тъй като ще оцелеем на тази планета само, ако се научим да живеем заедно, в този случай нашето слово вече не е монолог или възражение, а диалог. Говорим, за да общуваме, познаваме, доколкото участваме, учим се, когато обичаме, проумяваме, когато сме в отношение: това са гносеологичните аксиоми на съвременната физика и епистимология в нашата модерна епоха. Тези са и традиционните истини на православното светоотеческо богословие: „Участието е познание според допустимото” (Св. Григорий Ниски, PG 46, 176Β), „не само научаване, но и преживяване на божественото” (Дионисий Ареопагит, PG 3, 648Β). Това означава, че съвременният човек ще се избави от самотата, само ако вземе решение да влезе в отношение („връзката спасява” PG 3, 725 BC.) Обществото ще постигне общуването, ако технологичното усъвършенстване на средствата за масова комуникация бъде съпроводено от богословско осъвременяване на начините за общуване между хората. Качеството на средствата за комуникация вече не е достатъчно, а е необходимо и качество на начина на съществуване, което е дело на богословието.
Етосът се открива в Бога. Общностният етос, от който нашата технологична цивилизация се нуждае, за да оцелее, съществува в Църквата. Етосът се разкрива в Бога, Който сътворява, въплъщава се, страда и възкръсва от мъртвите, като „със смъртта смъртта потъпка”. Общностният етос не може да се осъществи без личния Бог, Който сътворява света, въплъщава се и възкръсва. Необходим е личнен опит от конкретния и неповторим исторически Живот, Който дава пример за саможертва чрез принизяването на Кръста и обновата на Възкресението. Този живот е Самият Христос. Богословието говори за общностен етос, но само Църквата преживява неговата реалност чрез извършването на Светата Евхаристия. Хуманизмът, социализмът, мистицизмът говорят за общностен етос – всеки по свой начин, но не успяват да го приложат, точно както и християнското богословие; но в Църквата той става жива реалност. Как става това? Отговорът на тези въпроси е класически и всеизвестен: „ела и виж” (Йоан 1:47).
Любов и свобода. Другият основен нравствен проблем, поставен от съвременната технология, е преминаването от потребността към свободата. Съгласно казаното по-горе, технокрацията (технологията) обещава свобода, но не я гарантира. Технологията прокламира освобождаването от житейските потребности, но не предпазва от ядреното унищожение, екологичната катастрофа, електронното проследяване. Технокрацията търси по-добро бъдеще, но не може да гарантира положителния резултат от всекидневните разработки на науката. Едно от нещата, на които технологията не обръща внимание, е свободата.
Това най-вече интересува всички нас. Актуалният въпрос не е количественото, а качественото развитие[2]. Когато самият живот е заплашен с изчезване от лицето на земята, какъв смисъл имат повишаването на доходите на глава от населението, откриването на нови работни места или дори подобряването на условията на труд? Нашият въпрос не е: „да” или „не” на развитието, а се касае за друга, много по-важна дилема: какво развитие, само количествено или и качествено?
По въпроса за качественото развитие технологията „вдига високо рамене”, буквално се отдръпва, защото той превишава нейните граници. Така „диригентската палка” съдбоносно преминава в ръцете на богословието. Днес намесата на богословието може да бъде много полезна за преминаването от ограничената към пълна свобода, за решаването на проблема с преодоляването на крайните нужди и в търсенето на очовечаването на човека. Технологията спешно се нуждае от богословието и по отношение на етичните проблеми.
Как днес православното богословие може да допринесе за свободата на човека? Не можем да отговорим подробно на този обширен въпрос[3]. 3атова ще се ограничим до следното:
Любовта и свободата са двете абсолютни величини на православното богословие. Бог не по принуда, а свободно сътворява света от любов, защото иска да общува с това, което е различно от Него – с човека и със света. Това, което познаваме в Бога, е не същността, която остава непознаваема и непричастна, а личната Му енергия. Любовта и свободата са единствени абсолютни величини на богословието.
Свободата е абсолютна, в противен случай тя не съществува. Първата абсолютна величина на богословието е свободата. Нейният приоритет означава, че в нея няма ограничение или прекъсване. Бог не насилва свободата на човека нито по отношение на неговото спасение, нито за неговото „добро”. Следователно и човек не трябва да насилва свободата на ближния си. Богословието, което не защитава безусловната и безгранична свобода, не е достойно да се нарича богословие, буквално е неправославно и на практика безсъдържателно.
Любовта има абсолютен характер. Свободата е първата, но не единствената абсолютна величина на богословието. Другата абсолютна величина е любовта. Става въпрос за онтологична категория със същностно съдържание. Сам Бог, „вечно Съществуващият” (Изх. 3:14), Избавителят на Своя народ от робството (Изх. 20:2) е „любов” (1 Иоан. 4:8). Абсолютното не се релативизира от любовта, а влиза в отношение с нея, става битие в отношение. Така битието става битие в общение, а животът се осъществява не като оцеляване, а като живот в общение. От любов Бог се въплъщава, за да може човек свободно да се обожи.
„Обичам, значи съществувам”:
това е архимедовата опорна точка на църковната онтология. Живея и съществувам единствено ако, когато и доколкото съм в отношение, обичам и общувам.
„Обичам, значи съществувам”:
това е архимедовата опорна точка на църковната онтология. Живея и съществувам единствено ако, когато и доколкото съм в отношение, обичам и общувам.
Свободата е граница на любовта, а любовта е граница на свободата. Предпоставка за любовта е свободата, която запазва за себе си абсолютния онтологически приоритет. Свободата предхожда дори любовта. Любовта без свобода, поробената любов е незначителна, несъществуваща и псевдо-любов, тя е форма на егоизъм. От друга страна, любовта е оросът на свободата, нейната граница: не е достатъчно да си свободен, трябва и да обичаш.
Свобода без любов, ограничената свобода е истинско нещастие, пълно изолиране, тотална самота.
Двете крайни явления еднакво създават проблеми: свободата без любов означава опустошителна самота, а любовта без свобода отново води до самота, но тук не си сам. В първия случай си свободен, но си сам. Във втория случай си с някой друг, но без свобода, затова въпреки външното му присъствие се чувстваш самотен и действително си такъв. Това, което е необходимо и се от предлага богословието, е диалектическата връзка на любовта със свободата.
Свобода без любов, ограничената свобода е истинско нещастие, пълно изолиране, тотална самота.
Двете крайни явления еднакво създават проблеми: свободата без любов означава опустошителна самота, а любовта без свобода отново води до самота, но тук не си сам. В първия случай си свободен, но си сам. Във втория случай си с някой друг, но без свобода, затова въпреки външното му присъствие се чувстваш самотен и действително си такъв. Това, което е необходимо и се от предлага богословието, е диалектическата връзка на любовта със свободата.
Свободата без любов означава анархия, а любовта без свобода е израз на тирания. Политиката ни учи, че всеки потиснически режим посява нова революция, а всяка революция подготвя друг режим, привидно различен, но всъщност идентичен с предходния. Деспотизмът на Лудвиг роди Френската революция, а тя приключи в империята на Наполеон Бонапарт. Царят беше свален от ленинската революция, която в крайна сметка предаде скиптъра на сталинизма.
Режимите са лишени от свобода, а революциите не се гордеят с любовта си, тъй като след техния успех започва ликвидирането на противниците (френските крале, царското семейство) и техните водачи (Дантон, Робеспиер, Троцки и т.н.) И в двата случая свободата отхвърля любовта. Свидетели сме на това във всекидневния живот около нас. Родителската грижа става тиранична, когато лиши младия човек от неговата свобода, колкото и да изобилства семейната любов. Но и въставането на младия човек в очите на родителите изглежда анархично и революционно, защото се разгаря от копнежа за свободата, но без да бъде съпроводено от чувството за любов. Тук отново свободата се откъсва от любовта. Целта е хармоничното съчетание между двете абсолютни величини - любовта и свободата.
Приблизително така би могло да се разглежда отношението между източната етика и западната технокрация. Православното богословие е призвано да даде отговори на въпросите на западната технокрация. Православното предание може да посочи нравствения изход за излизане от метафизичната безизходица на модерната епоха. Геополитическото различие (източно-западно), както и историческата отдалеченост (предание-модернизъм), не играят роля. Това, което има значение, е същностната, онтологична и метафизична симфония на полето на въпросите и отговорите. От друга страна, екзистенциалните човешки проблеми са всеизвестни. Самотата и общуването, свободата и любовта, човечността и безчовечността не са ограничени от мястото или времето, те винаги и навсякъде са едни и същи. „Затова в този западен свят си задаваме въпроса, какво е добро и какво е зло, към какво си заслужава да се стремим и какво да осъждаме, непрекъснато откриваме оценъчния критерий на християнството дори там, където не можеш да продължиш с представите на тази религия”.(25)
Откъс от книгата: „Източната етика и западната технокрация. Православният етос пред предизвикателството на развитите технологии”. Наименование на главата: „От аксиологията* към онтологията”. Превод: К. Константинов
Авторът е преподавател по сравнителна философия на религията в Атинския университет „Капудистрия”. Завършил е философия и богословие в Атина и докторат в Хайделберг, преподавател е в университета в Хамбург.
*Аксиологията (от гръцки αξια, „стойност”, „ценност”) е един от четирите главни дяла на философията, наред с метафизиката, епистемологията и логиката. Тя изследва ценностите и обикновено се разделя на етика и естетика.
[2] Никос Нисиотис подхожда богословски към проблема за развитието. Вж. N. Nissiotis, „Introduction to a Christological Phenomenology of Development”: Technology and Social Justice, (еd.) R. H. Preston, London, SCMP, 1971, 146-160 και συστηματικότερα ο Paulos Mar Gregorios, The Human Presence – An Orthodox View of Nature, Geneva, WCC 1978.
