„Свещени“ или „чудотворни“ са богослужебните одежди, експонирани в храма „Св. Софѝя“?
В средата на суровия месец януари гръмна нова поредна пиар-акция: в старинния храм „Св. Софѝя“ са донесени от Сопотския девически манастир „Св. Спас“ дяконските богослужебни одежди на Апостола на българската свобода Васил Левски и изложени на „поклонение“. Тази инициатива е на председателя на Общобългарския комитет „Васил Левски“ Васил Василев, който е пожелал да посъбере медийна слава. Още на 16 декември м. г. той се срещна с мене и повече от час му обяснявах, че това не са одеждите на Дякона и не трябва да се занимава с тях, защото вече някои станаха за резил с тяхното излагане.
Тези богослужебни одежди бяха показани за пръв път в София през лятото на 2008 г., в централното фоайе на Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод. Още тогава бях потресен от наглостта да се правят подобни фалшификации – това не са богослужебните одежди на йеродякон Игнатий (Васил Левски)! Инициатори на тяхното донасяне и показване тогава бяха Елинка Бояджиева и Николай Хаджиев, ръководители на Софийския комитет „В. Левски“ (при което Николай Хаджиев тогава беше и директор на споменатия музей – бел. ред.). Това изложение завърши с фиаско и за съжаление бях единственият, който се опълчих срещу това светотатство!
Както е известно, след смъртта на баща си (1851 г.) Васил Иванов Кунчев е бил даден от майка си Гина Караиванова на нейния брат йеромонах хаджи Василий (Караиванов), който по това време е бил таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово. Със сълзи на очи тя му предала петнадесетгодишния си син, като условието между тях е било: „Младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а последният се задължава да го изучи в училище“. Така, в продължение на близо шест години Васил е бил един вид послушник в метоха на Хилендарския манастир, който се намирал в двора на карловската църква „Св. Богородица“.
По решение на семейния съвет на Караивановия род, на 24 ноември 1858 г. (всички дати са по стар стил) в Сопотския мъжки манастир „Св. Спас“ Васил Иванов Кунчев е постриган за монах с името Игнатий от йером. Кирил, таксидиот на Рилския манастир в Карлово. Младият монах продължава службата при вуйчо си, като на следващата 1859 г. в Карлово е ръкоположен в йеродяконски чин от тогавашния Пловдивски митрополит Паисий. Като йеродякон (по народному дякон) той служи до 1864 г. в карловската църква „Св. Богородица“ и живее заедно с вуйчо си архим. хаджи Василий в метоха на Хилендарския манастир в Карлово. Така че дякон Игнатий не е живял и служил в Сопотския манастир „Св. Спас“. Това обстоятелство показва, че той там не е имал дяконски богослужебни одежди и съответно такива там не могат да се намерят.
Дори и да допуснем обаче, че е имал, от историята се знае, че по време на Освободителната руско-турска война през 1877 г. Сопот е бил разграбен от башибозука и наполовина опожарен. Разорението е засегнало и близкия манастир „Св. Спас“, който е бил ограбен и опожарен до основи – включително и манастирската църква. Твърдението на Василев, че олтарът бил оцелял и одеждите, които били скрити в него, останали непокътнати, е нелепо. Защото св. олтар не е „бункер“, а пространство от храма, преградено с дърворезбен иконостас, който също е изгорял. Пострадала е дори и каменната чешма в манастирския двор. Манастирът е възобновен през 1879 г. от игумена архим. Рафаил, така че тези богослужебни одежди едва ли са оцелели при погрома.
Не е вярно и твърдението, че веднага след Освобождението манастирът бил преобърнат в девически. Такъв той става много по-късно, едва през 1953 г., когато от Белащенския манастир „Св. Георги“ са преместени пет монахини.
Съвсем законно изниква въпросът: Кой и кога изложи тези дяконски богослужебни одежди в Сопотския манастир и ги обяви, че са носени от Левски? Има податки, че това е сторил от криворазбран локален патриотизъм свещеник Иван Шивачев (роден в Сопот през 1904 г., а починал в София на 3 март 1975 г.) Пак по същите причини той е „сътворил“ и редица приписки (летописни бележки), които бяха подробно анализирани от покойния ми колега проф. архим. Павел (Стефанов).
Ако тези одежди бяха автентични – отдавна да са привлекли вниманието на първите биографи на Апостола (а те въобще нищо не споменават за тях) и да са прибрани от някой престижен музей – Военноисторическия, Националния исторически или от Националния музей „Васил Левски“ в Карлово. Твърдението на сегашните монахини, че това са одеждите на Левски, е една „хитра уловка“ да се привличат посетители в св. обител с комерсиална цел. Тази „уловка“ е погъделичкала самолюбието на В. Василев и той щедро призовава софиянци да отидат да се поклонят пред тези дяконски одежди! В едно медийно заглавие въпросните одежди дори са назовани „чудотворната мантия на дякон Игнатий“.
Нека бъдем обективни – йеродякон Игнатий (В. Левски) не е канонизиран от Българската православна църква за светец и чудеса не е извършил, и няма нито мощи, нито „чудотворни“ одежди. Това поклонение пред богослужебни одежди направо си е фетишизъм! Независимо откъде са и кой ги е носил.
С основание изниква и въпросът: защо тези одежди са изложени в старинния храм „Св. Софѝя“, след като Левски няма нищо общо с него? Обяснението на Василев е твърде просто и наивно: Апостолът на път за бесилката минал покрай този храм. Може и да е минал, но по това време (1873 г.) той не е бил действуващ православен храм, а полуразрушена от два земетръса (през 1818 и 1858 г.) джамия („Сиявуш паша джамиси“), превърната от турците в оръжеен склад. Дори след Освобождението (1878 г.) столичната община я е използвала като склад за петрол за уличните лампи, а на покрива ѝ е имало дъсчена наблюдателница на противопожарната охрана.
Ако тези одежди бяха автентични и носени от Дякона, то можеше те да бъдат показани в столичния катедрален храм „Св. Неделя“, където той наистина е търсил прибежище, а оттам е и неговият изповедник иконом Тодор Митов.
В. Василев е пообъркал нещата, защото не е историк, а доколкото знам – журналист и бизнесмен. Интересно е, защо историците от ръководството на Общобългарския комитет „В. Левски“ не са го възпрели от тази рехава „пиар-акция“, понеже се петни и името на комитета. Спомням си как преди много години видният наш историк акад. Иван Дуйчев с основание беше възкликнал: „Едва ли има друга наука, която толкова много да страда от натрапчивостта на любители или самозванци, колкото историята!“.
