Иисус Христос пред Пилат

18:3. Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия.

Членовете на Синедриона очевидно са успели да убедят Пилат в особената опасност, която представлява движението, подето от Христос, и прокураторът (вж. тълкуванието към Мат. 22:2) им е дал отряд войници (σπεῖρα, част от кохорта), към който се присъединили слугите на Синедриона. Макар че било светло от пълната луна, войниците взели светилници, за да огледат цялата градина, всички нейни ъгълчета.

18:4. А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него, излезе и им рече: кого търсите?

18:5. Отговориха Му: Иисус Назорея. Иисус им казва: Аз съм. С тях стоеше и Иуда, който Го предаваше.

Христос не чака да бъде намерен, а Сам излиза да посрещне войниците от онова донякъде уединено място, където извършвал Своята молитва (срв. Лука 22:41). Евангелистът обяснява спокойствието, което проявил Христос, с това, че Господ знаел предварително всичко, което ще Му се случи.

18:6. И като им рече: Аз съм, те се дръпнаха назад и паднаха на земята.

18:7. Пак ги попита: кого търсите? Те рекоха: Иисус Назорея.

18:8. Иисус отговори: казах ви, че съм Аз; и тъй, ако Мене търсите, тях оставете да си идат;

18:9. за да се сбъдне словото, казано от Него: "от ония, които си Ми дал, никого не погубих".

Когато войниците и служителите на Синедриона, които се намирали близо до Христос, чули от собствените Му устни, че пред тях стои Иисус от Назарет, те се уплашили, отдръпнали се и паднали на земята. Вероятно най-изплашени от всички били юдейските служители, които, разбира се, си спомняли разказите за Христовите чудеса и може би се страхували, че Христос ще постъпи с тях така, както някога пророк Илия постъпил с войниците, дошли да го хванат (4 Цар. 1:10). Йоан отбелязва, че Христос е поискал войниците да не докосват учениците Му: така се изпълнило словото Му в първосвещеническата молитва (Иоан 17:12; 6:39). Причината, поради която Христос не иска учениците Му да бъдат отведени с Него, е, разбира се, че те трябва да продължат делото Му, а и все още не били готови да понесат страдания.

18:10. А Симон Петър, който имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Името на слугата беше Малх.

Повтаряйки тук разказа на синоптиците за отсичането с нож на ухото на архиерейския слуга, евангелист Йоан добавя, че това е сторил именно апостол Петър и че името на слугата е било Малх. Това име не е юдейско, а арабско и вероятно този слуга е бил по рождение езичник.

18:11. Но Иисус рече на Петра: тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?

Забележката на Христос към апостол Петър в първата половина е сходна с това, което пише евангелист Матей (Мат. 26:52), а втората половина, макар че съдържа в себе си мисъл, подобна на тази в Мат. 26:54, е насочена към човек, комуто е била известна молитвата на Христос в Гетсимания, тоест, тя е трябвало да напомни казаното от Христос тогава. (Лука 22:42).

18:12. Тогава четата и хилядникът и слугите юдейски хванаха Иисус и Го вързаха,

18:13. и отведоха Го първом при Ана; защото той беше тъст на Каиафа, който през нея година беше първосвещеник.

Евангелистът Лука казва, че Христос бил отведен от Гетсимания „в дома на първосвещеника“ (Лука 22:54), а евангелист Марк (Марк 14:53) – при първосвещеника Кайафа (Мат. 26:57). Йоан съобщава тук по-точни сведения. Не директно при Кайафа, не при първосвещеника повеждат Христос, а при тъста на тогавашния първосвещеник Кайафа – Ана (по еврейското произношение – Анан). Самият Ана е бил първосвещеник от 6 до 15 г. от н.е. и е бил уважаван от членовете на Синедриона и особено от Кайафа, който му е предоставил специална стая в дома на първосвещеника.

18:14. А Каиафа беше оня, който бе дал на юдеите съвет, че е по-добре един човек да погине за народа.

Преди да представи Христос пред Синедриона, Кайафа Го разпитва в стаята на Ана. По-нататък, когато говори за първосвещеника, който разпитва Христос при Ана, евангелист Йоан има предвид именно Кайафа, както личи от особено настойчивото му отбелязване, че първосвещеник по онова време е бил именно Кайафа.

18:15. След Иисус вървяха Симон Петър и другият ученик; а тоя ученик беше познат на първосвещеника, и влезе с Иисус в двора първосвещеников.

Разказът на евангелист Йоан продължава с апостол Петър и с неговото отричане. Синоптиците изобразяват и трите отричания на Петър като случили се без прекъсване (само евангелист Лука съобщава, че между второто и третото отричане е минал около час – Лука 22:59), но Йоан казва, че първото се е случило веднага след като апостол Петър влязъл в двора на първосвещеника, а второто и третото – след края на разпита при Ана, когато Христос бил отведен при Кайафа.

„другият ученик“. Заедно с Петър влязъл и друг ученик, като според обяснението на отците и учителите на Църквата (Йоан Златоуст, Теодорит, Кирил Александрийски, Ефрем) това бил самият Йоан, който обикновено избягва да се назовава по име. Според Цан, тук се има предвид апостол Яков, брат на Йоан, но доказателствата, които привежда, не са убедителни. Според него изразът ἄλλος (другият) стои без член (тоест, „друг ученик“) и следователно не може да обозначава самия Йоан, който го използва с член за себе си (Йоан 20:2). Но срещу това доказателство можем да посочим много от най-старите ръкописи, в които думата е поставена с член.

18:16. А Петър стоеше вън до вратата. Другият пък ученик, който беше познат на първосвещеника, излезе, та говори на вратарката, и въведе Петра.

Този ученик всъщност въвел апостол Петър в съда, тъй като се познавал лично с първосвещеника.

18:17. Тогава слугинята-вратарка казва на Петра: да не си и ти от учениците на Този Човек? Той отговаря: не съм.

Вратарката знаела, че Йоан е ученик на Христос, и затова попитала апостол Петър: „Не си ли и ти един от учениците на този човек?“. Тук тя изразява учудването си, че има още един човек, който се осмелява да се подложи на очевидна опасност заедно с учителя си. Апостол Петър необмислено отговарил отрицателно на въпроса ѝ, без да му придаде особено значение. След това отива при огъня, за да се стопли заедно с робите и слугите.

18:18. А робите и слугите бяха си наклали огън, понеже беше студено, и стояха, та се грееха. Петър стоеше с тях и се грееше.

18:19. А първосвещеникът попита Иисус за учениците Му и за учението Му.

Кайафа искал да подложи Христос на предварителен разпит, но Христос отказал да му дава каквито и да било обяснения за Своето учение: цялата Му дейност била открита за всички. Той не е събирал народа на тайни събрания. Оттук може да се заключи, че първосвещеникът искал да придаде на делото на Христос политически оттенък.

18:20. Иисус му отговори: Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират юдеите, и скришом нищо не съм говорил. 

18:21. Защо питаш Мене? Питай ония, които са слушали, що съм им говорил; ето, те знаят, що съм говорил.

18:22. Когато Той каза това, един от слугите, който стоеше наблизо, удари плесница на Иисус и рече: тъй ли отговаряш на първосвещеника?

Един от слугите, съпровождали Христос, желаейки да угоди на първосвещеника, ударил Христос по бузата. Това била крайно низка постъпка: даже при варварите се считало за недопустимо да се бие подсъдимият. Но тук се изпълнило предсказанието на пророк Михей: „ще бият с тръст по страните съдията Израилев" (Мих. 5:1).

18:23. Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?

Христос обаче не оставил без отговор недостойната постъпка на слугата. От това може да се заключи, че Христовата заповед за непротивене на злото (Мат. 5:39) не може да се разбира буквално, както правят някои: Христос изисква да Го наказват според закона, а не по произвол. И ако евангелистът привежда тук това искане на Христос, изречено само по повод на нанесения му удар, то той желае да подчертае именно произвола, проявен към Него от юдейските власти и от невярващите юдеи като цяло.

18:24. Тогава Ана Го прати вързан при първосвещеник Каиафа.

Като съобщава, че Ана е изпратил Христос при Кайафа, евангелистът сякаш намеква, че Кайафа все още не е разпитал Христос.

Но изразът „при Кайафа“ означава „в жилището на Кайафа“ (сравни израза „при тебе“ в 1 Тим. 3:14, т.е. в Ефес, или „ през вас“ във 2 Кор. 1:16, т.е. през Коринт). А добавката „при първосвещеника“ в самия край на стиха (според гръцкия текст) показва, че Христос вече бил пратен при Кайафа за официален съд.

18:25. А Симон Петър стоеше и се грееше. И рекоха му: да не си и ти от Неговите ученици? Той се отрече и каза: не съм.

Междувременно Петър продължавал да стои на двора до огъня (Йоан вероятно е последвал Христос първо при Ана, а после при Кайафа). Тук той бива изложен на нова опасност. Слугите, като видели непознат за тях човек, естествено предположили, че е един от Христовите ученици, и го попитали за това. Петър, след като вече веднъж е отговорил отрицателно на този въпрос (на слугинята-вратарка) и се страхувал, че ако сега даде утвърдителен отговор, ще си противоречи, за втори път се отрича от Христос.

18:26. Един от слугите първосвещеникови, сродник на оногова, комуто Петър бе отрязал ухото, казва: не те ли видях аз в градината с Него?

Накрая, когато един от слугите попитал Петър дали не го е видял в градината с Христос – това бил роднина на Малх, – Петър отново потвърдил отричането си. От тона на въпроса той можел да предположи, че слугата не е видял ясно лицето му на светлината на факлите.

18:27. Петър пак се отрече; и тозчас петел пропя.

Йоан завършва разказа си за отричането на Петър, като просто заявява, че веднага след отричането на Петър пропял петел. Той съобщава това, за да покаже колко точно се е изпълнило Христовото пророчество за отричането на Петър (Иоан 13:38). Останалите подробности за това събитие, както са предадени от синоптиците, той пропуска като известни на читателите си.

18:28. Поведоха Иисус от Каиафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата.

Евангелист Йоан не пише нищо за съда над Христос в дома на Кайафа, тъй като разказите на синоптиците за това събитие са били достатъчно познати на читателите. Той преминава директно към описание на съда над Христос при Пилат.

“Беше заран“. Било е утро, т.е. вече е било ден (срв. Лука 22:66), около 6 ч. сутринта.

„в преторията“. Христос бил отведен в  преторията, т.е. в бившия дворец на Ирод Велики, където обикновено отсядали римските прокуратори, когато идвали в Йерусалим. От този дворец, който се е намирал в западната част на града, все още е запазена така наречената Давидова кула.

Евангелистът отбелязва, че юдеите не са влезли в преторията, за да не се осквернят и да се запазят чисти за вкусването на пасхата. В дома на езичника Пилат имало квасени хлябове, а евреите в навечерието на Пасхата, на 13 нисан, са били длъжни да махнат от домовете си всичко, което е заквасено (Баженов, с. 127), като неотговарящо на чистотата, която евреите са били длъжни да пазят по време на Пасхата.

„та да могат да ядат пасхата” Какво значи този израз? Нима пасхата още не е била извършена? От синоптичните Евангелия ясно личи, че Христос и Неговите ученици вече са извършили пасхата (вж. Мат. 26:17 и парал.) Как би могло да се случи така, че юдеите, които са довели Христос при Пилат, все още да не са извършили пасхата? Тълкувателите дават различни отговори на този въпрос.

Някои (например Lambert, The Passover. Journal of Theological Studies, 1903) твърдят, че при юдеите не е имало точно установено време за извършването на пасхата и Христос е извършил пасхата в обичайното време, докато юдеите, за които става дума, ръководейки се от по-точните според тях календарни изчисления, са празнували през тази година Пасха с ден по-късно отколкото простия народ.

Проф. Хволсън (The Last Passover Supper of Jesus Christ. – Christ's Reading, 1875 и 1878) добавя, че Христос е постъпил съвършено правилно, като е извършил пасхата на 13 нисан, защото в годината на смъртта на Иисус Христос 14 нисан е съвпаднал с петък, в който е било забранено да се заколи пасхалното агне. Затова заколването на пасхалното агне било отложено за всички евреи за 13, т.е. за четвъртък вечерта. Но законът гласял, че пасхалното агне трябва да се яде до сутринта, и нищо друго; числото на тази сутрин не било уточнено и Христос, както и много други евреи, изял агнето в същия ден, в който то било заклано, а именно на 13-и, докато представителите на юдеите намирали за по-подходящо да ядат агнето на следващия ден, т.е. на 14 вечерта.

Други (най-вече Цан) се стараят да докажат, че въпросният стих не се отнася до яденето на пасхалното агне.  Изразът „да ядат пасхата” означава вкусването на жертвата, която се е принасяла на другия ден от празника Пасха, на 15 нисан (това е така наречената „Хагига”), и вкусването на опресноците (Kommentar 3. Evangelium des Johannes, S. 621 ff.).

И накрая мнозина от най-новите тълкуватели (например, Луази, Юлихер и др.) смятат, че Йоан умишлено се отклонява тук от правилната хронология на синоптиците, за да предаде идеята, че нашето пасхално агне е Христос. Според описанието на неговото Евангелие Христос умира в деня и часа, когато според закона е бил заклан пасхалният агнец.

От посочените обяснения най-правдоподобно изглежда първото, според което в годината на смъртта на Христос едни евреи са извършвали пасха на 13, а други на 14 нисан. Приемайки това обяснение, потвърждавано от изчисленията на такъв познавач на еврейската археология като проф. Хволсън, можем да разберем защо на другия ден след вкусването от Христос на пасхата, членовете на синедриона намират за възможно да организират съда и екзекуцията на Христос, защо Симон Киринеец едва сега се завръща от работа (Марк 15:21), а жените приготвят благовония (Лука 23:56) и защо Йосиф Ариматейски намира откъде да купи плащаница (Марк 15:46). За мнозина празникът още не е започнал, а различните дюкянчета със стоки още били отворени.

Преданието на християнската Църква също потвърждава правдоподобността на такова обяснение. Например свети Климент Александрийски директно казва, че Господ е извършил пасхата на 13 нисан – с ден по-рано от законовия срок (при Баженов с. 126). А в християнските църкви на Изток в древни времена, до края на втори век, са празнували Пасха на 14 нисан, посвещавайки я на възпоменаването на деня на Христовата смърт, и следователно са предполагали, че Христос е извършил пасхата на 13 нисан.

И накрая, еврейското предание също съобщава, че Иисус е бил разпънат в навечерието на празника Пасха (пак там с., 135).

Следователно, имаме достатъчно основание да твърдим, че евангелист Йоан по-точно определя тук хронологичната последователност отколкото синоптиците, при които нещата са представени така, сякаш Христос е ял пасхата в същия ден като всички юдеи.

18:29. Тогава излезе Пилат при тях и рече: в какво обвинявате Тоя Човек?

Снизхождайки към предразсъдъците на юдеите, Пилат излязъл при тях от двореца и се спрял на площадката на стълбището, което е водело към двореца. Макар че вече бил известен за Христос, когато членовете на Синедриона измолили от него военен отряд, за да заловят Христос в градината (че Пилат е знаел за Христос, свидетелства и разказът за съня на Пилатовата съпруга, Мат. 27:19), независимо от това, според обичая на римското съдопроизводство, Пилат се обърнал към юдеите с изискване точно да формулират своето обвинение.

18:30. Отговориха му и рекоха: ако Той не беше злодеец, не щяхме да ти Го предадем.

Юдеите обаче не искали Пилат да съди по дело, което те вече са решили. Според тях за него трябва да е достатъчно, че са осъдили Христос като злодей. Единственото, което е оставало да направи Пилат, е да произнесе над Него присъдата, по силата на която Той трябва да бъде екзекутиран.

18:31. Пилат им рече: вземете Го вие и Го съдете по вашия закон. Юдеите му рекоха: нам не е позволено да убием никого;

„вземете Го вие“. Пилат първо запазва съдийското си достойнство и отказва да направи това, което юдеите поискали от него, т.е. да издаде присъда въз основа на неоснователно осъждане. Ако юдеите – смята той – не признават правото му да съди, нека те сами да осъдят Христос.

„нам не е позволено“. Тогава юдеите признават, че те са дошли при Пилат, за да получат смъртна присъда за Христос, тъй като самите те нямали право да постановяват такива присъди. Ако впоследствие те все пак са екзекутирали архидякон Стефан при Понтий Пилат (Деян. 7), то това е било сторено противозаконно, по време на народен смут.

18:32. за да се сбъдне думата Иисусова, която беше казал, когато даваше да се разбере, от каква смърт щеше да умре.

Настойчивостта на юдеите именно Пилат да издаде присъда за Христос, а от друга страна слабостта, която показва по-нататък Пилат спрямо тях, трябвало да послужат за изпълнение на предсказанието на Христос за това от каква смърт ще умре (Йоан 7:32 и сл.). Ако Пилат решително бе отказал да съди Христос и бе настоял на първото си решение (стих 31), раздразнените юдеи щели да екзекутират сами Христос, но просто биха Го убили с камъни като богохулник от тяхна гледна точка и по този начин нямало да се изпълни пророчеството на Христос, че ще Го издигнат от земята – тоест, на кръста (вж. тълкуванието към Иоан 3:14 и 12:32). Едва с осъждането на Христос от римски съд Той трябвало да бъде разпънат на кръст.

18:33. Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус и Му рече: Ти ли си Юдейският Цар?

От евангелист Йоан не става ясно защо Пилат, след като е извикал Иисус в преторията, Го попитал: „Ти ли си Юдейският Цар?“ Но от Евангелието на Лука научаваме, че този въпрос е предшестван от обвинение към Христос от страна на юдеите, че подбужда народа, наричайки се Цар Юдейски (Лука 23:2). Пилат, разбира се, не може да не си спомня, че самият той е дал войници, за да хванат Иисус. Под влиянието на юдейските обвинения той можел да стигне до идеята, че под маската на учител по религия в лицето на Иисус се крие бунтовник на народа срещу римското управление.

18:34. Иисус му отговори: от себе си ли говориш това, или други ти казаха за Мене?

Христос не отговаря директно на въпроса на Пилат, а Сам го пита. Нека Пилат каже какво го е подбудило да попита Христос дали е юдейският цар? От изясняването на мотива на Пилат ще зависи и отговорът, който ще му даде Христос. По един начин трябва да се отговори, ако въпросът е зададен от гледната точка на римлянин, по друг начин, ако Пилат повтаря мнението на юдеите.

18:35. Пилат отговори: та аз иудеин ли съм? Твоят народ и първосвещениците Те предадоха на мене; какво си сторил?

Пилат отрича връзка на въпроса си с юдейското мнение за Христос като цар. Лично за него не може да има въпрос дали човекът пред него е цар, или не. Този нещастен Иисус, човек без никакви външни признаци на царско величие, със сигурност не е цар! Мисълта за царското достойнство на такъв нещастен човек може да хрумне само на евреин, увлечен от религиозните си мечти. „Аз юдеин ли съм?“ – пита Пилат. Така че, ако е поставил този въпрос на Христос, той не е бил от самия него; той само е повторил това, което е чул от юдеите. Като прокурор той е длъжен да направи разбор на оплакването срещу Христос. „Какво си направил?“ Тоест с какви действия си дал повод на юдеите да Те обвинят в заговор за придобиване на царска власт?

18:36. Иисус отговори: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството Ми не е оттук.

Христос отговаря на Пилат, че за него, като представител на римската власт, властта, към която Христос предявява Своите права, не представлява никаква опасност. Христовото царство или власт не е от този свят. То е с небесен произход (срв. Йоан 3:5) и трябва да бъде установено на земята със средства, различни от тези, с които обикновено се основават и установяват земните царства: Христос няма силни поддръжници, които биха могли да извършат политически преврат в Негова полза. Самото предаване на Христос на юдеите не би могло да се осъществи без силна съпротива от страна на Неговите привърженици, ако Той имаше достатъчно такива.

18:37. А Пилат Му рече: и тъй, цар ли си Ти? Иисус отговори: ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми.

„и тъй, цар ли си Ти?” Пилат осъзнал, че Христос няма никакво намерение да се държи като претендент за юдейския престол. Но в същото време слушал, че Христос не се отказва от мисълта, че е Цар. Затова и Го пита: „и тъй, цар ли си Ти?” (по-добре да се преведе: „все пак ти си цар”). Може би с този въпрос Пилат е искал да накара Христос да осъзнае, че е по-добре да не настоява на претенциите си за някакво неизвестно царство, което не принадлежи на този свят.

„ти казваш“. Христос отговаря утвърдително: „Ти казваш“ (срв. отговора на Христос на Юда по време на Тайната вечеря: „Ти каза“ в Мат. 26:25. Изразът „ти каза“ като потвърждение е използван освен в горния стих от 26 глава на Матей, също и в 64 стих от същата глава.).

„че“. При това Христос обосновава Своя утвърдителен отговор с израз на Своето самосъзнание: „защото” (така е по-правилно да се преведе стоящата тук частица ὅτι, преведена в руския текст със съюза „че”).

„съм цар”. Но за да изясни по-добре на Пилат характера на Своето царство, Христос сега дава положително описание на Царството (преди това, в стих 36, е дадено само отрицателно определение на Христовото царство). Христос се е родил, т. е. „излязъл е от Отца“ (срв. Иоан 16:28) и е дошъл в света, т. е. се е появил в света не за да придобие власт над хората с обикновени земни средства, а за да свидетелства за истината и чрез проповядване на истината да придобива поданици за нея. Истината, която Христос има предвид тук, е божествената, духовната, спасителната истина (срв. Иоан 1:17, 3:11, 32), истинското познание и откровение на Бога, което е дадено от Бога на хората в Самия Христос (срв. Иоан 14:6). Такива поданици могат да се намерят не само между юдеите, но и между всички народи: всеки, който не е изгубил стремежа към истината, следователно дори езичникът Пилат, може да разбере Христос, проповедника на истината. По този начин Христос подава ръка на Пилат, за да го насочи към истинския път, като го приканва да се запознае с Неговото учение.

18:38. Пилат Му рече: що е истина? И като каза това, пак излезе при юдеите и им рече: аз не намирам никаква вина у Него.

Пилат очевидно принадлежал към онези римляни, които вече били изгубили вяра в съществуването на истината. Той бил скептичен чиновник, безразличен към истината, който бил свикнал да вижда само лъжи, неискреност и пълно презрение към изискванията на справедливостта. По негово време в Рим царели подкупност и продажност, всеки се стараел как да забогатее, а не се съобразявал със средствата. Философията оправдавала този начин на действие, като твърдяла, че в света няма нищо достоверно: „вярно е само това – казвал Плиний, – че няма нищо вярно“. Затова и Пилат не иска да чуе нищо за истината. „Какво е истина?“, т. е. истината е само мечта. Струва ли си да се борим за нея, да отидем на смърт? И Пилат, без да очаква отговор (защото какво би могъл да му отговори този, според него, ентусиазиран мечтател?), излязъл при юдеите и им казал, че не е намерил никакъв повод да накаже Иисус.

18:39. Но у вас има обичай, да ви пускам едного за Пасха; желаете ли да ви пусна Царя Юдейски?

Какво трябвало да направи сега Пилат? Или да изиска по-обстойното описание за престъпленията на Христос, или пък да вземе Иисус под своя защита. Но и едното, и другото му са се сторили неподходящи: първото, защото юдеите очевидно са казали вече всичко, което имали да кажат против Иисус, а второто, поради опасността раздразнените юдеи да се разбунтуват. Затова Пилат избрал средния път: нека юдеите да останат на своето мнение, че Иисус е престъпник, но нека при това да изпълнят и желанието на прокуратора – престъпникът да бъде помилван за празника. По техен обичай всяка година за празника на Пасха те молели да бъде освободен някой от осъдените от римските власти. Сега Пилат дал съгласие да помилва Иисус, когото тук иронично нарича Цар на юдеите.

18:40. Тогава пак закрещяха всички, казвайки: не Него, а Вара'ва. Вара'ва пък беше разбойник.

Но юдеите не приели такъв компромис: те поискали от Пилат да освободи за празника друг престъпник – разбойника Варава. Йоан предава събитията съвсем накратко. Той казва, че искането за пускането на Варава е било повторно („пак“), а по-рано сам не споменава за такова искане. Очевидно е, че не е желаел да предава подробно онова, което вече било описано при синоптиците (вж. Марк 15:6 – 15; Мат. 27: 15 – 26), но не е могъл да не спомене за искането да бъде освободен Варава: това е нужно, за да обясни по-нататъшното поведение на Пилат.