В навечерието на Рождество Христово в Стара Загора излезе новият, втори брой на списание "Аязмо". И съвсем естествено един от тематичните акценти на рождественския брой е свързан с децата - представени са произведения на деца от Ателието по иконопис към старозагорския храм "Св. Троица", както и резултатите от детския литературен конкурс на тема "Рожден ден без рожденик".
Изданието продължава да се вглежда и в начина, по който промяната в отношението към християнската вяра се отразява на езика на съвременния човек. Публикуваме уводния текст на списанието.
Дума на броя: запетайчица
Искам да пиша „Дай, Боже“ така – със запетая, против граматичните правила.
Искам тези думи да бъдат молитва, а не идиом. Искам да върна, поне за себе си, първичния им смисъл. Искам ги живи. Защото днес, написани без запетая, с детронирано, малко „б“, тези думи са мъртви, изкормени и препарирани.
Според съвременните изисквания на книжовния български език (цитирам): „Не се пише запетая между частите на някои устойчиви съчетания и идиоматизирани конструкции, при които изходните синтактични отношения между съставящите ги елементи са загубили своята актуалност (напр. олеле боже, пази боже, не дай боже…)“.
Ако Бог е извън твоята актуалност, нещо не е наред с нея. И Бог от това не губи, губиш ти.
А думите остават като моментни снимки на всичките ни големи загуби.
Изгубили сме вярата си и общението с живия личностен Бог, към Когото се обръщаме с молитва: „Не дай, Боже, не допускай“. Приели сме съществуването на някаква безлична сила, която контролира живота ни, независимо от нас самите: „не дай боже – ох, дано да не се случва, пу-пу-пу, да чукнем на дърво)“. И сме заживели на загуба.
Даже празниците – дни на придобивка, ние също сме превърнали в загуба. Загуба след загуба, подмяна след подмяна. Изгубили сме Рождеството Христово, с което придобиваме Спасителя на човешкия род – подменили сме го с „коледни празници“. Изгубили сме св. Николай – сменили сме го с белобрад старец, който носи в чувала си по-висок оборот за търговците. Дори и милостинята сме изгубили – подменили сме я с купена популярност.
Ето затова ми е толкова важна тая запетайчица. Искам да се хвана за нея като за спасителна сламка, да запъна крак в ъгълчето, където се сбират точката и камшичето, и да държа здраво. Какво ли не подава Господ на човека, за да го извади от геената. Понякога стръкче лук*, понякога една запетайчица. Хванете се и вие за нея, та дай, Боже, да се задържа и аз.
Много искам това да бъде нашата запетайчица.
*В „Братя Карамазови“ Достоевски разказва притча за една жена, която след смъртта си била хвърлена в огненото езеро. През живота си тя сторила само едно добро дело: дала стръкче лук на някаква просякиня. Бог изпратил ангела й пазител да й подаде това стръкче и да опита с него да я издърпа от геената. Почти я изтеглил ангелът, но и други хора се заловили за нея с надежда да се спасят. Жената започнала да ги рита: "Лукчето е мое, а не ваше". Щом изрекла това, стръкчето се скъсало, тя паднала в езерото и гори там до ден днешен.
