Днес се навършват четиридесет и три години от кончината на Българския патр. Кирил, първия предстоятел на възстановената Българска патриаршия. Историкът Момчил Методиев описва патр. Кирил като „един от най-авторитетните представители на своето поколение духовници“. В кратката справка за него г-н Методиев така описва личността и делото на първия Български патриарх в най-новата ни история:
„Роден през 1901 г. в София със светско име Константин Марков Константинов, той завършва семинария, а след това е приет в Богословския факултет. През 1923 г. е постриган за монах и продължава образованието си в Загреб (1924 г.) и Черновиц (1925 г.), специализира във Виена и Берлин (1928-1929 г.). От 1935 до 1938 г. е главен секретар на Св. Синод. През 1936 г. е ръкоположен за Стобийски епископ, а през 1938 г. е избран за Пловдивски митрополит. Заедно с митрополит Стефан [Софийски – бел. ред.] той е един от активните участници в кампанията за спасяване на българските евреи от депортация. Биографията му го прави естествен кандидат за патриаршеския престол, а изборът му създава впечатление за непрекъснатост с църковната традиция отпреди 1944 г.
Но този избор далеч не е толкова предопределен, колкото изглежда. Мнозинството в Синода предпочита да съхрани синодалната форма на управление, която дава по-голяма автономия на отделните митрополити и отслабва натиска на държавата. Опозицията може да разчита на пет гласа срещу четири в подкрепа на Кирил. Ключов в тази ситуация се оказва изборът на нов Неврокопски митрополит. На внимателно организираните избори, проведени на 3 август 1952 г., най-много гласове печели Стобийският еп. Пимен. Заради споровете в Синода обаче изборът му е утвърден едва на 30 декември. С неговия глас двете групи в Синода постигат паритет, при което надделява гласът на Наместник-председателя.
Така отпадат и последните пречки пред свикването на Църковно-народния събор. Той е открит на 8 май 1953 г. и след като приема незначителни поправки в Устава, на 10 май се преобразува в Патриаршески избирателен събор. За първи патриарх на възстановената Българска патриаршия е избран досегашният Пловдивски митр. Кирил. През следващите осемнадесет години Кирил се утвърждава като опитен администратор, който умело балансира между интересите на Църквата и натиска на държавата. Правителството се ангажира да „укрепва и утвърждава положението и престижа“ на патриарха за сметка на силната опозиция на „реакционните митрополити“, някои от които обвиняват патриарха в „монопартизъм“.
По времето на патр. Кирил в църковната йерархия навлиза ново поколение висши духовници, които ограничават влиянието на опозицията. Влиятелни обаче остават и явни противници на „народната власт“. Синодът полага целенасочени опити да защити и хвърлените в затворите и лагери свои събратя, като всяка година изпраща искане за тяхното помилване. През 1961 г. Българската патриаршия, заедно с другите църкви от социалистическите страни, се завръщат в икуменическото движение (международни църковни контакти) [по-точно – връзки с неправославни църкви, бел. ред.], което открива перспективата за активизиране на международните контакти. Патр. Кирил остава в историята и като книжовник, автор на поредица от книги за историята на Българската екзархия и църковно-народните борби от 19 в. Същевременно той няма възможността да се противопостави на политиката на държавен атеизъм, която става все по-активна и повсеместна. Публичната видимост на Църквата е ограничена, някои от най-важните манастири (като Рилския) са национализирани, а редица църкви са превърнати в „паметници на културата“. Към средата на 60-те години за пръв път са въведени и ограничителните мерки за посещенията на църковните служби на Великден.
Въпреки възстановяването на патриаршията и връщането в икуменическото движение една от основните тенденции е към провинциализиране на българския църковен живот, тъй като международните контакти са подчинени основно на политически, а не на църковни или богословски интереси. Патр. Кирил умира на 7 март 1971 г. Символично за положението на църквата новината за неговата смърт е отразена с кратка бележка на последната страница на Работническо дело“.
Снимки: архив на Борис Цацов
Новоизбраният патр. Кирил при посрещането му в Пловдив, 1953 г.:
Трисагий пред тялото на блаженопочиналия патр. Кирил в Синодния параклис „Св. Цар Борис“, 1971 г. От ляво на дясно: Великотърновски Стефан, Ловчански Максим, Неврокопски Пимен, Врачански Паисий, Варненски Йосиф, Левкийски Партений и архим. Дометиан, Главен секретар на Св. Синод:
